На 1 януари цял свят празнува началото на поредна Нова година. А Куба – и своя национален празник. Той е обявен в чест на 1 януари 1959 г. – първия ден на победилата тогава Кубинска революция, началото на новата история на страната, която всички започват да наричат Острова на свободата.
Тази година за кубинците е юбилейна. Навършват се 60 години от триумфа на революцията им. Поводът ме изкушава да разкажа за ролята в онези събития на един от най-емблематичните кубински градове – над 230-хилядния днес Санта Клара, който преди няколко месеца посетих вече за трети път и отново бях пленена от историята, красотите, музиката и хората му…
През започващата 2019-та Санта Клара ще отпразнува 330-годишнината от основаването си на 15 юли 1689 г. В онова далечно вече време към 138-те души от две големи фамилии, отдавна прехранвали се със земеделие и животновъдство из тези красиви, зелени, хълмисти земи, се присъединяват още 37 преселници от трето семейство. Пришълците идват от град Ремедиос, разположен на около 45 км разстояние, недалеч от крайбрежието на Мексиканския залив. Местят се към вътрешността на острова, защото им писва от опустошителните набези от страна на върлуващите в морската шир пирати.
Местните ги приемат сърдечно и така общо 175-те основатели се събират на 15 юли 1689 г. на хълма „Кармен”, под сянката на клонест тамаринд (тропическо дърво от рода на бобовите). Провеждат църковна служба и обявяват основаването на нов град, който минава през няколко различни имена, докато получи сегашното Санта Клара. Край дървото по-късно е издигната и църква за увековечаване на паметното събитие.
Следвайки класическите принципи за изграждане на испански градове, Санта Клара също се сдобива с подобаваща планировка, разбиваща кварталите на строги квадрати между перпендикулярните една на друга улици. Те тръгват от централния Голям площад (Plaza Mayor), днес носещ името на разположения на него парк „Леонсио Видал”. Той пък е кръстен така в чест на герой от борбите за независимост и отхвърляне на испанското колониално владичество.
Двете първи сгради, построени навремето на този площад, са градската управа и скромна църква, издялана от твърдия и винаги изправен ствол на кралска палма – символа на Куба. През 1725 г. църквата се преустроява – става каменна и по-внушителна, разполагайки се в центъра на парка „Леонсио Видал”. Остава там до 22 август 1923 г., когато тогавашният кмет, без да се допитва до никого, решава на своя глава да махне църквата от парка, за да разшири зелените площи, и я изгражда наново на друго място в града.
Десетилетия наред жителите на Санта Клара не прощават това своеволие и негодуват заради посягането срещу религиозен храм и паметник на културата. Градските власти навремето дори се принуждават да изплатят сериозни компенсации на местното католическо духовенство. Но е факт, че без тежки постройки на своя територия паркът в центъра на града е един зелен оазис сред заобикалящата го винаги напечена от тропическото слънце класическа колониална архитектура със задължителните дълги, сенчести сводове с колонади, опасващи всяка по-авторитетна сграда.
Свежест пръска прочутият фонтан в парка, наричан „Момченцето с ботуша”. Точно това изобразява скулптурата – 6-7-годишно момченце с каскет на главата и с ботуш във вдигнатата ръка, от който блика вода. Единият крак на детето е бос. Такива хлапета по времето на войната за независимост носели на ранените вода, която загребвали от потоци и реки в ботушчетата си. Фонтанът е открит навръх годишнината от основаването на града – 15 юли – през 1925 г.
В самия център на парка пък стои елегантна беседка, от която в празнични дни оркестри свирят за увеселение на гражданството – така е и до ден-днешен. Впрочем, още от основаването на града музиката в Санта Клара винаги е била на особена почит. Сред постройките от най-належаща необходимост, които са издигнати първи, освен градската управа и църквата, били още търговската камара, няколко обществени библиотеки и… много салони за танци. Без танци и песни хората тук и до днес не си представят живота.
А пък градският театър, наричан Театър на благотворителността и също разположен на централния площад, е домакинствал през 1920 г. на гостувалия в Санта Клара прочут италиански тенор Енрико Карузо. Легендата твърди, че целият град искал да отиде на представлението, но билетите, естествено, не стигнали. Тогава Карузо, като видял колко хора се тълпят отчаяни отвън, настоял вратите на театъра да останат широко отворени, за да го слуша и цялото множество, струпано на площада. После пък отишъл да пее и специално за работниците от една фабрика за пури, които накрая го отблагодарили, като го обсипали с пури от елитната марка „Ромео и Жулиета”…
Театърът на благотворителността е основан още през 1885 г. с усилията на местната филантропка и радетелка за напредъка на Куба по пътя на прогреса, издънката на богато семейство Марта Абреу. Нейно дело са още много културни, образователни, просветителски, научни, технически и инфраструктурни придобивки за Санта Клара. Тя завещава на града и фамилния дворец, в който е живяла. Внушителната сграда с колони в неокласически стил и до днес е най-представителната сред разположените на централния градски площад край парка „Леонсио Видал”. Десетилетия наред в тази сграда, наричана Дворец на провинцията, работи провинциалното правителство. Санта Клара открай време е била местна столица на съответната провинция, която е сменяла имената си в зависимост от различните административно-териториални деления на страната. В последните години това е провинция Вия Клара.
Днес в някогашния дворец на Марта Абреу се намира богатата обществена библиотека „Хосе Марти”.
В знак на признателност към всеотдайната благодетелка на града местните хора са издигнали паметник на Марта Абреу именно в парка „Леонсио Видал”. Самият патрон на парка също има там свой монумент, както и свещеникът, осветил основаването на града – нему пък е посветен островърх обелиск насред парка.
Името на Марта Абреу носи и основаният през 1952 г. Централен университет на Лас Вияс (тогавашното име на провинцията), разположен в Санта Клара. Той е един от най-авторитетните в Куба. Именно в него през 1982 г. се дипломира като електронен инженер и настоящият кубински президент Мигел Диас-Канел, който след това известно време работи и като преподавател в същото висше учебно заведение.
В Санта Клара преминава и значителна част от политическата кариера на Диас-Канел. Първо като ръководител на организацията на Съюза на младите комунисти в тогавашната провинция Лас Вияс, а по-късно – от 1994 до 2003 г. – и като първи секретар на организацията на ККП пак там, като след новото административно-териториално регулиране провинцията вече е Вия Клара. И до днес жителите и на града Санта Клара, и на цялата провинция го помнят като много непосредствен и лесен за общуване, откликващ и бързо решаващ възникващи проблеми, много земен. Използвал е полагащия му се служебен автомобил само за далечни пътувания, а в града и на близки разстояния се движел с велосипед. Обличал се по младежки, често по бермуди, обожавал „Бийтълс”.
Още по негово време започва да се обръща специално внимание на възстановяването на местните автентични културни и битови традиции и те се включват като важен елемент в развитието на туризма. Става ясно, че за гостите на града и провинцията най-атрактивно е да се потопят именно в натуралния начин на живот на местните хора, да опитват тяхната храна, да танцуват и да се веселят заедно с тях, да общуват неформално, радвайки се на опазените природа и старинна архитектура.
Впрочем, що се отнася до архитектурата, в съхранилата традиционния си облик Санта Клара има само едно изключение, внасящо осезаем дисонанс. Това е хотел „Санта Клара Либре”, бивш „Санта Клара Хилтън”, строен през 50-те години на 20-ти век и извисяващ високия си бетонен силует на площада до парк „Леонсио Видал”. Също като хаванския си побратим, той е издигнат малко преди победата на Кубинската революция. По фасадата му и до днес личат следи от куршуми, останали от сраженията на партизаните за превземане на Санта Клара, които през декември 1958 г. се оглавяват от легендарния команданте Ернесто Че Гевара. Следите нарочно са запазени – като памет за онова време.
Днес жителите на града разказват, че освен социалния модел, обърнат към добруването на хората, който революцията донася на цяла Куба, тя има и отделна, специална заслуга към Санта Клара – възпряла план на американците и местните им протежета за „модернизация”. Той предвиждал целия град да се осее с безлично бетонно многоетажие ала „Хилтън” на мястото на старинните красиви сгради, а салоните за танци да станат казина.
Но „тогава дойде Фидел и им заповяда да спрат”, както се пее в една известна песен (може да бъде чута в един от съпровождащите текста видеоклипове). В случая с революционната битка в Санта Клара най-решаващ е бил приносът на Че Гевара, но за това след малко.
Днес градът става все по-любим на туристите не само заради всеизвестната си връзка с Че и съхранените архитектурни старини, но и заради характерния си спокоен натюрел, усмихнатите хора, някак „домашната” пешеходна зона, в която е особено удоволствие да посядаш по пейките до енергични и бъбриви пенсионери, пълни с удивителни истории за тази земя.
Разбира се, и реставраторите много са се постарали. Днес Санта Клара грее с ярките цветове на пищните си фасади, все едно едва вчера оттук са си тръгнали испанските грандове. Всъщност от техните времена досега през града са се претъркаляли всички решаващи периоди от развитието на Куба.
Още през 19-ти век, когато в тази част на острова процъфтява захарната промишленост, Санта Клара се превръща в ключов за острова град и транспортен възел, свързващ западната част на страната с източната и северното крайбрежие с южното. Оттук задължително се минава, за да се стигне от столицата Хавана до източната перла Сантяго де Куба, както и от разположения на Мексиканския залив Кайбариен до излегналия се край Карибско море Тринидад.
Това разположение предопределя и ключовата роля на града за победата на Кубинската революция. В средата на декември 1958-ма, когато въстаническата войска начело с Фидел Кастро след двегодишни битки с диктаторския режим на Фулхенсио Батиста вече е обърнала съотношението на силите в своя полза, става особено наложително за партизаните да прекъснат връзката между Хавана и Сантяго и да си гарантират придвижване към столицата с цел превземането ѝ. Фокусът, естествено, е върху Санта Клара. Именно натам по заповед на Фидел се насочва водената от Че Гевара въстаническа колона „Сиро Редондо” (тя носи името на загинал година по-рано партизанин).
Научил за това, Батиста незабавно изпраща към Санта Клара брониран влак с тежко въоръжение и с подкрепление от 350 войници, което да подсили местния вече доста деморализиран гарнизон. Че Гевара е наясно, че най-важното е влакът да бъде спрян и неутрализиран. Решава да не щурмува пряко града, а първо завзема хълма Ел Капиро в градската зона и един от важните мостове. Местни симпатизанти помагат на партизаните да се позиционират и в стратегически точки като част от факултетите на университета „Марта Абреу”, градската болница и т.н.
Най-нестандартното решение на Че, предопределило и успеха на битката, е да включи в операцията по възпиране и превземане на бронирания влак трактори и булдозери, които партизаните взимат от селскостопанския факултет на университета. С тяхна помощ въстанически бойци и местни хора демонтират жп релсите пред наближаващия влак, а машините са инсталирани така, че да му препречат пътя и да го лишат от видимост. Вагоните дерайлират, сред войниците вътре настъпва паника и след кратко сражение почти всички те се предават на партизаните. Същото правят и бойците от гарнизона в града, сред които и без това вече е имало масово дезертьорство. Така е превзет Санта Клара, а пътят към Хавана вече е отворен за партизанските колони. Действието се разиграва в периода 27-30 декември 1958 г.
Щом научава какво е станало, Батиста си дава сметка, че идва краят му. И в новогодишната нощ на 31 декември събира скъпоценностите си, сред които, казват, имало златен телефон и сребърно нощно гърне, и бяга от Хавана със самолет. Каца при събрата си от Доминиканската република – тамошния сатрап Леонидас Трухийо, за чийто режим „Барикада” също е разказвала.
Така на 1 януари 1959 г. Куба осъмва вече с победила революция. Първите партизани – или „брадатите”, както ги наричат – влизат в столицата на 2 януари. А на 8 януари, след победоносно пътуване от Сантяго през целия остров, пристига и Фидел Кастро. Започва нова страница в историята на Куба.
В Санта Клара днес има впечатляващ музеен комплекс в автентична среда, на открито, недалеч от градската гара. Той увековечава състоялата се на същото място решаваща битка около изкъртените жп релски и дерайлиралия брониран влак на Батиста. Край жп линията са пръснати вагони от влака, на специален постамент стои булдозер, участвал в онази операция, има обелиск и бетонна композиция, символизираща изкъртените и щръкнали към небето релси.
Във вагоните е подредена фотоекспозиция за събитията отпреди вече 60 години. На една от тях зад Че стои младо, сияещо момиче. Това е 22-годишната тогава студентка Алейда Марч, родом от Санта Крала, която е била свръзката на Че с местните революционери. След победата на революцията тя става негова втора съпруга (първият му брак с перуанката Илда Гадеа се разпада) и майка на 4 от петте му деца. Така че топлата прегръдка на легендарния революционер със Санта Клара не идва само от сраженията…
Тези дни, когато цяла Санта Клара отбелязва 60-годишнината от онези събития, музейният комплекс с бронирания влак стана арена на спектакъл, представил там, на място, възстановка на битката и прелял във вълнуващ концерт.
Градът, разбира се, е прочут по цял свят най-много с мемориала в памет на Че Гевара, разположен на местния Площад на революцията. Комплексът, включващ паметник на самия Че на висок постамент, барелеф със сцени от битките му, неговото прощално писмо до Фидел, изписано на отделна колона, както и музейна експозиция, е открит през 1988 г. – в чест на 30-годишнината от битката за Санта Клара.
Девет години по-късно – през 1997 г., когато се навършват три десетилетия от гибелта на Че и другарите му в Боливия през октомври 1967 г., техните скрити от убийците им останки най-после са открити от международна издирвателна група под пистата на военно летище в боливийския град Вайегранде. Останките на Че и съратниците му са превозени в Куба и с най-голямо благоговение са изложени за поклонение първо в Хавана, а после и в Санта Клара, където е решено да бъдат погребани.
Поклонението в Санта Клара преминава в някогашния дворец на Марта Абреу, днешната библиотека „Хосе Марти”. След това останките са положени в специално помещение в мемориала на Че на Площада на революцията. И днес имената на тези герои, начело с легендарния команданте, са изписани върху възпоменателните плочи, покриващи нишите с техните урни. Няма гост на града, който да е пропуснал посещението и преклонението тук…
Освен този най-известен мемориал, който вече е и костница, в Санта Клара съществуват още няколко впечатляващи монумента в памет на Че. Много популярен е паметникът, който му издига през 1999 г. баският скулптор Касто Солано (да припомним – в рода на Че има баска примес, а неизменната му черна барета също е баска). Този паметник се намира точно пред входа в комитета на ККП за провинция Вия Клара. Известен е като „Че и децата”. Революционерът е представен в естествен ръст, енергично крачещ напред и гушнал с една ръка малко момченце.
Наред с първото впечатление, паметникът поднася на зрителя и многобройни малки изненади, провокации, алегории. Скулптурът е включил един куп миниатюрни детайли, с които е искал да онагледи различни периоди от живота на Че и послания за неговите идеи. Например – от катарамата на колана му излиза човешко множество. Солано твърди, че така е изобразил революцията.
Или пък на рамото на Че е кацнала коза, яхната от момченце – това бил символ на вечното чисто дете, каквото си останал революционерът. Гушнатото от него момченце пък протяга напред ръка, в която човек разкъсва оковите си. Има дори човешки фигурки, пълзящи по гънките на панталона на партизанина – сякаш се катерят по планински склон. И така нататък – алегориите са неочаквани и артистични, не всички са видими веднага, но това допълнително изкушава хората да го разглеждат и да се приближават максимално. А това е била и главната цел на скулптура. Искал е да представи Че близък, достъпен, всеки да може да го хване за ръката, да го прегърне, да се снима до него.
Впрочем, по времето, когато статуята е била установена пред местната партийна централа, там е ръководил Мигел Диас-Канел, днешният кубински президент.
Друг монумент напомня и за превзетия от Че в края на 1958-ма хълм Ел Капиро. Паметникът е установен върху самия хълм през 1990 г. и символизира насочени към небето дула на пушки, взети в обръч, върху който има и барелефно изображение на профила на Че.
Впечатляваща е и настенната мозайка също с образа на революционера, която може да се види в училищен комплекс в Санта Клара, носещ неговото име. Паното е дълго над 35 метра и високо над 19 метра. То е изградено през 1978 г. и всъщност е първото произведение на изкуството в града, увековечаващо паметта за Че.
Безсмъртният команданте живее вечно и в една от най-популярните по цял свят кубински песни, написана за него от Карлос Пуебла – Hasta siempre, comandante („Завинаги, команданте”). Естествено, в Санта Клара, която също се споменава в текста, я пеят на всяка крачка.
Когато преди няколко месеца участвах в поредното издание на ежегодния панаир на туризма в Куба FitCuba 2018 (в „Барикада“ съм описвала вече впечатленията си от него) и автобусите ни докараха до един почивен комплекс в индиански стил – Los Caneyes, малко преди влизането в Санта Клара, там също ни посрещна състав, изпълняващ тази песен.
Впрочем, FitCuba 2018 тематично беше посветен на представянето пред света на прелестите тъкмо на провинция Вия Клара – от вълшебните острови в Мексиканския залив като Санта Мария и Енсеначос, през запазилите старинния си чар градове Кайбариен и Ремедиос, през красивата Санта Клара с паметта за Че, през новия туристически хит на провинцията – Сагуа Ла Гранде (за този град вече разказах в „Барикада”), та чак до планинския резерват Топес де Коянтес и т.н.
Беше голяма атракция, когато след фиестата с откриването на нов хотел, на която се насладихме в Сагуа Ла Гранде, организаторите решиха да ни превозят до околностите на Санта Клара в… двуетажни туристически автобуси с открито второ ниво, докарани от Варадеро. На излизане от Сагуа хората се трупаха по улиците да ни махат весело, а ние пък ги снимахме в захлас.
На едно място дори клиентките на един от вече широко разпространените из цяла Куба частни фризьорски салони (този беше в малка пристройка към къща) изскочиха на улицата мокри, недоподстригани и недобоядисани, с бели кърпи по раменете, предвождани от самата фризьорка, продължаваща да бърка с червени ръкавици някаква боя в паничка. Само и само да ни се порадват.
Вълнуващо беше цялото 50-километрово пътуваме между Сагуа и Санта Клара, като по пътя хората ни махаха и от селски къщи, и от автобусни спирки. Видяхме и скромно селско училище, разбира се, пак с лика на Че Гевара, изрисуван на фасадата.
На петия километър преди да стигнем до самата Санта Клара спряхме в чуден почивен комплекс в селски стил, разположен сред буйна тропическа зеленина – La Granjita. Двуетажните къщички имитират селски постройки. Покривите им са със съвременна изолация, но отгоре твърдата основа е покрита със слама. На всеки от етажите има по две самостоятелни стаи с бани и тоалетни. Къщичките са идеални за семейни и приятелски почивки.
В комплекса има и басейн, и ресторант с храни селско производство, докарани направо от производителите в района. Нас ни гощаваха с печено прасенце по кубински – на специална, решетъчна скара. Имахме на разположение и цяла каручка с прекрасни тропически плодове.
Измежду дърветата на воля се разхождат и пасат коне. Желаещите могат и да ги пояздят. Нас още на входа на комплекса ни посрещнаха двама млади конници, облечени като някогашните мамбиси – участници в антиколониалните борби, предвождани от легендарния кубински герой Антонио Масео. Единият носеше и кубинското знаме.
После се оказа, че тези момчета заедно с две момичета съставляват фолклорния ансамбъл, който изпълни за нас заразяващи местни танци, характерни за района на Санта Клара.
Младежите включиха в изпълненията си и част от чуждестранните гости. Акомпаниращият състав подгря и с весели песни.
На следващия ден имахме още едно емоционално преживяване с песни и танци в друг атрактивен комплекс също в селски стил – Finca La Cabaňa („Животновъдна ферма”). Там на място се отглеждат животните, част от които отиват за прехрана на клиентите в местния ресторант с името El Curujey.
Мнозина от нас обаче забравиха за превъзходния сервиран ни обяд, увлечени от музикалните изкушения. Първо ни посрещна един доста многоброен състав за фолклорни танци, който ни омая с феерични изпълнения.
Нататък щафетата поеха великолепните певци и инструменталисти от Quinteto Criollo („Креолски квинтет”), които ни заляха с коктейл от най-любимите и популярни кубински песни като Y En Eso Llegó Fidel („И тогава дойде Фидел”), Dos Gardenias Para Tí („Две гардении за теб”), Guantanamera („Гуантанамера”) и т.н.
Ръководител на състава, основан в Санта Клара през 1996 г., е изключителният контрабасист и композитор Марио Мануел Гутиерес, наричан от всички Майито. А солистка е жена му, страхотният вокал Ернестина Триминьо.
Разменихме си контактите и когато Майито видя, че съм от България, целият светна. Оказа се че преди много години, когато е бил седмокласник в училище Fe del Valle в Санта Клара, той имал нежна тръпка към друга ученичка, дъщерята на български специалист, работил по онова време в Санта Клара – Янка Иванова. (Нашенците, трудили се в Куба през годините, наброяват около 40 000 души и са оставили много топли спомени на Острова на свободата). Разбира се, Янка си заминала навремето, когато си тръгнали родителите ѝ, връзката била изгубена. В новите технологични времена Майито се опитал да я открие през Фейсбук, но всички се сещаме колко жени с такова име се появяват… Обещах му да съдействам с какво мога и ето, съобщавам оттук на неизвестната за мен Янка Иванова, че Майито би искал да я открие, просто да разбере как е. Дано да се получи контактът. Quinteto Criollo си има своя страница във Фейсбук.
Съставът е изключително популярен в Куба, а и в други страни. Имал е много успешни турнета в Латинска Америка и в Европа. Носител е на много национални и международни награди, а през 2012-та е бил номиниран и за „Грами” за латиномузика. Майито и Ернестина са били гости на церемонията в Лас Вегас, САЩ.
Дано се намери начин Quinteto Criollo да гостува и в България – би било страхотно преживяване за многобройните почитатели на кубинската музика у нас.
Майито и Ернестина се гордеят много и със своята внучка Шейла Боса, която също е певица.
А на мен вече писаха, че техният дом в Санта Клара е и мой дом – винаги, когато отново се окажа в града им. Бяха много щастливи да разберат, че от много години пиша за Куба, че съм отразявала включително кампанията за освобождаване на Петимата и съм интервюирала някои от тях (така наричат на Острова на свободата петима кубински агенти, лежали дълго в затворите в САЩ преди да бъдат освободени на 17 декември 2014 г., което дава старт на възстановяването на дипломатическите отношения между Хавана и Вашингтон). Майито и Ернестина ми изпратиха и техни снимки с Петимата, разказаха ми в колко много концерти в тяхна подкрепа са участвали. И колко се гордеят, че любимата им Куба винаги излиза по-силна от изпитанията.
Неочакваната „българска връзка” на Майито стана повод за това наше топло приятелство, което въпреки разстоянията продължава, както всичко, родено в Куба – жизнено и усмихнато.
