Как убийството на три сестри свали един диктатор и роди световно движение

Движението против насилието срещу жени избра за свой Международен ден датата, на която през 1960 г. в Доминиканската република жестоко са ликвидирани сестрите Мирабал, борили се срещу мракобесния режим на Леонидас Трухильо

Минерва, Мария Тереса и Патриа Мирабал (отляво надясно). Снимка: mujeresaseguir
Минерва, Мария Тереса и Патриа Мирабал (отляво надясно). Снимка: mujeresaseguir

Слабо известен из нашите географски ширини е произходът на датата, на която се отбелязва Международният ден за борба против насилието срещу жени – 25 ноември. През 1999 г. ООН избира точно тази дата, за да провъзгласи въпросния международен ден, защото на 25 ноември 1960 г. в Доминиканската република жестоко са убити три млади жени, дръзнали да се опълчат срещу диктатора Рафаел Леонидас Трухильо.

Това са трите красиви сестри Мирабал – 36-годишната Патриа, 34-годишната Минерва и 25-годишната Мария Тереса. Историята им е покъртителна и става онази капка, която прелива чашата на търпението на доминиканците. Половин година по-късно диктаторът Трухильо, тормозил страната още от 1930 г., е убит от заговорници, а по-късно военно въстание окончателно събаря диктатурата. Макар нататък съдбата на Доминиканската република да не продължава особено радостно, все пак зловещият режим на Трухильо пада като пряк откат от заповяданото от генералисимуса престъпление срещу сестрите Мирабал.

Всъщност момичетата, родени в семейството на земевладелеца и търговец Енрике Мирабал и жена му Мерседес Рейес, са били четири. Четвъртата – Белхика Адела, която всички наричат Деде, по възраст се пада между Патриа и Минерва. Когато убиват сестрите ѝ, тя е 35-годишна и след това посвещава целия си живот на отглеждането на техните деца, които са общо шест на брой, както и на отглеждането на собствените си трима сина. Деде умира през 2014-та, като до последно се грижи за музея на сестрите си, в какъвто е превърната къщата, където те са живели през последните си месеци.

Патриа, Белхика Адела (Деде) и Минерва Мирабал. Снимка: mujeresaseguir
Патриа, Белхика Адела (Деде) и Минерва Мирабал. Снимка: mujeresaseguir

И четирите момичета в семейство Мирабал са били много красиви и интелигентни, получили са и добро образование. Най-силно е блестяла Минерва – тя е сред първите дипломирани жени адвокати в Доминиканската република. Увличала се е от поезия и изобразително изкуство. Обичала е стиховете на Пабло Неруда и картините на Пабло Пикасо. Като се имат предвид политическите убеждения на двамата изтъкнати творци, които са сред най-прочутите комунисти на своето време, става ясно и какви идеи са били близки на вихрената Минерва.

Минерва е била и много музикална. Снимка: expreso
Минерва е била и много музикална. Снимка: expreso

По време на следването си тя започва да се проявява като много активна в антидиктаторските и левичарски настроени студентски кръгове, които, разбира се, са нелегални. Защото диктатурата на Трухильо не си поплюва – тя е една от най-кръвожадните и перверзните в историята на Латинска Америка, а е добре известно, че този регион никак не е беден откъм брутални режими. Репресиите и гаврите на Трухильо спрямо всеки, който дори само си помисли нещо негативно за управлението му, са безмилостни. Те вървят в комплект и с маниакалната похот на диктатора към млади, красиви момичета и то предимно девственици, които той си подбира сред дъщерите на по-изявените фамилии по време на редовно организираните балове и празненства. Поканите за тях никога и от никого не се отказват, защото отказът е равносилен на опозиционно поведение и дръзналият да го прояви после обикновено „загива в катастрофа”…

На една такава фиеста още през 1949 г. Трухильо хвърля око и на Минерва. Танцува с нея и настоятелно я ухажва, но момичето го отрязва. Диктаторът продължава с атаките, като в кратко време организира още два бала и на тях също неотстъпно е до красивата студентка. Тя все по-рязко го отблъсква, а в последния случай това става шумно и насред пълна с хора зала, така че унижението на генералисимуса е публично. Това той никога не ѝ прощава.

Минерва обаче също няма намерение да прощава на диктатора и на целия му репресивен режим, за чието сваляне тя вече жадува. Свой съмишленик тя открива и в по-младия от нея с 5 години студент по право Мануел Аурелио Таварес Хусто, най-често наричан Маноло, с когото се запознават и се влюбват през 1954 г. Женят се на следващата година. През 1956 г. се ражда дъщеря им Минерва Хосефина, а в началото на 1960 г. и синът им – Мануел Енрике.

Маноло Таварес и Минерва Мирабал. Снимка: Resumen Latinoamericano
Маноло Таварес и Минерва Мирабал. Снимка: Resumen Latinoamericano

Основната грижа за децата поема баба им по майчина линя – доня Мерседес, а Минерва и Маноло вече координират кръг от съмишленици, споделящи стремежа им да освободят родината си от диктатурата на Трухильо. Силен импулс им дава и победата на близката Кубинска революция. Така през януари 1959-та в дома на близък роднина на Маноло се учредява основната структура на бъдещата нелегална организация. На сбирката е и най-малката сестра на Минерва – 9 години по-младата от нея Мария Тереса, която боготвори кака си и е готова да я следва във всичко. Нещо повече – талантливата в математиката и завършила за земемер Мария Тереса също си избира съпруг сред приятелския антидиктаторски кръг, който после става и един от конспираторите. Това е инженерът Леандро Гусман. На сбирката през януари 1959 г. Мария Тереса присъства в напреднала бременност – на следващия месец тя ражда дъщеря им Жаклин.

Най-голямата от сестрите – машинописката Патриа, по-слабо се включва в нелегалната дейност, защото има доста грижи около поотрасналите си три деца. Тя ги ражда рано, защото рано се и жени – едва 17-годишна. Нейният съпруг Педро Антонио Гонсалес е син на съседско семейство земевладелци. Активният в антидиктаторската завера е тъкмо той. С благия си характер и с голямата си набожност Патриа подкрепя него и сестрите си с мисъл за бъдещето на децата, мечтаейки те да живеят в една по-хуманна и справедлива страна.

Интересен е произходът на името ѝ. Patria на испански означава „родина”. Родителите са я кръстили така, защото е родена в деня на обявяването на независимостта на Доминиканската република – 27 февруари. Рисувала е много хубаво – оставила е нежни картини, които създава в моменти на смут и тревога от политическите премеждия.

Политиката обаче никак не привлича четвъртата от сестрите – Деде. Тя също се омъжва рано, за един братовчед – Хасинто Рейес. Ражда му трима сина. Хасинто не се интересува от политика – и Деде също. Гледат си семейната търговия. Деде знае, че набъркването в политическо противопоставяне може да донесе големи беди на семейството ѝ и затова не следва сестрите си в конспирациите.

В средата на 1959-та организацията, създадена с активното участие на Минерва, Мария Тереса и съпрузите им, както и на съпруга на Патриа, спонтанно получава и своето име – Революционно движение „14 юни”. Точно на 14 юни в няколко града по северното крайбрежие на страната започва въстание, подтикнато от дебаркирали там групи на основаното в емиграция Движение за доминиканско освобождение. Негови дейци, обучили се за партизански действия в току-що извършилата своята революция Куба, идват да освобождават и своята родина. Но много бързо са разбити от войската на Трухильо.

Каузата им обаче веднага е подета от организацията, включила датата на саможертвата им в своето наименование. Нелегалните накратко наричат движението си „четиринадесетката”. Негов лидер става Маноло, мъжът на Минерва. Ковчежник е Леандро, съпругът на Мария Тереса. Минерва използва за свое нелегално име „Пеперудата”. Оттам всички скоро започват да наричат и трите сестри „Пеперудите”.

Те са наясно, че рискуват живота си. Но когато загрижените близки повтарят на Минерва да внимава, тя редовно отвръща: „Като ме убият, ще протегна ръцете си дори и от гроба и пак ще бъда по-силна от тях”.

Патриа, Миневра (на волана) и Мария Тереса Мирабал малко преди гибелта им. Снимка: latina,com
Патриа, Миневра (на волана) и Мария Тереса Мирабал малко преди гибелта им. Снимка: latina,com

Заговорничеството скоро е надушено от тайните служби на диктатора. През 1960-та започват арести, съпроводени с изтезания зад решетките, а при жените – и с изнасилвания. Това преживяват и Минерва, и Мария Тереса. Арестувани са и мъжете им, както и мъжът на Патриа, която е оставена на свобода, но пък пред очите ѝ за наказание до основи е разрушена семейната им къща с Педро и е унищожено цялото семейно имущество. Жената е оставена с децата буквално на улицата.

През май 1960 г. се провежда съд и участниците в Революционно движение „14 юни” са осъдени за антидържавна конспирация. Минерва и Мария Тереса получават по 3 години затвор. Мъжете им и мъжът на Патриа – по 5 години. През август същата година Трухильо обаче решава да се покаже „състрадателен” и разпорежда Минерва и Мария Тереса да бъдат пуснати на свобода. Това не радва нито тях, нито близките им. Всички в Доминиканската република знаят, че когато това стане с някой противник на диктатора, много скоро след това пуснатият на свобода загива в някоя „катастрофа”.

Трухильо не се престарава да е оригинален – наистина и този път точно това е замисълът му. Изчислено е дори това, че жените ще пътуват редовно за свиждания до затвора на мъжете си, а пътят дотам е из планински терен, където лесно може да бъде инсценирана „катастрофа”. С това са наясно и самите „Пеперуди”, и всичките им близки.

Планът за убийството им неколкократно се осуетява поради включване в пътуванията на децата или на други роднини. Накрая за ден на ликвидирането им е избран 25 ноември 1960 г., когато, след посещение при съпрузите им, Минерва, Мария Тереса и Патриа пътуват обратно към дома си. Кара ги шофьорът Руфино де ла Крус, който споделя жестокия им край.

Насред пътя джипът им е засечен от кола на тайните служби, откъдето изскачат въоръжени агенти и принуждават сестрите с опрени в главите им пистолети да се прехвърлят на задната седалка в техния автомобил. Двама от агентите сядат при шофьора на джипа и по същия начин го задължават да кара след другата кола. Така стигат до изолирана къща, избрана за място на екзекуцията. Там ги чака шефът на операцията, който дава знак на всеки от агентите екзекутори да отведе в различна стая по една от жертвите. Агентите са снабдени с кърпи, с които да запушат устите на обречените, и с тояги, с които да ги пребият до смърт… Не ги застрелват, защото после няма да може да се инсценира катастрофа. А натрошените тела няма да предизвикат съмнения…

Когато след падането на диктатурата преките извършители на това престъпление, разпоредено от Трухильо, са изправени пред съда, те предлагат по-хуманна версия на екзекуцията. Твърдят, че жертвите първо са били удушени с кърпите и чак след като спрели да мърдат, върху телата им били нанесени жестоките удари с тояги… Няма кой обективно да каже как точно е било.

След разправата мъртъвците са натоварени отново в тяхната кола, която е бутната в пропаст.

Когато местни жители на района откриват колата и се разбира кои са загиналите, никой в Доминиканската република не се съмнява, че това е убийство. Четвъртата сестра Деде, повикана заедно с майка си да разпознава жертвите, не се колебае тогава да излива пред местната полиция възмущението си, а полицаите не знаят къде да скрият погледите си от нея.

Това престъпление дълбоко разтърсва цялата страна и наистина става капката, преляла чашата на търпението. Случаят нашумява и в чужбина. Известността на трите жени и не на последно място красотата им предизвикват повишено внимание. Както по-късно ще каже една американска журналистка, написала книга за сестрите Мирабал, „те придадоха човешко лице на трагедията, в която живееше целият доминикански народ”.

Сестрите Мирабал се превръщат в символ на трагедията на доминиканския народ, но и на съпротивата срещу диктатурата на Трухильо. Снимка: YouTube
Сестрите Мирабал се превръщат в символ на трагедията на доминиканския народ, но и на съпротивата срещу диктатурата на Трухильо. Снимка: YouTube

Съществен фактор става и това, че дълго покровителствалите Трухильо Съединени щати вече се чудят как да се отърват от него, защото самозабравянето му им идва в повече. През 1956 г. например той злепоставя и американските власти с извършеното по негова заповед убийство в Ню Йорк на един забегнал бивш негов довереник, който решава да започне да говори срещу режима му. А през 1960 г. Трухильо изпраща във Венесуела атентатори, за да убият нейния критикувал го президент Белисарио Бетанкур, който едва оцелява в покушението. Заради това Организацията на американските държави налага санкции на Доминиканската република. И става ясно, че във Вашингтон вече са вдигнали мерника на стария диктатор. Там са наясно, че неговата кръвожадност е на път да им сервира нова Куба и за да бъде предотвратено това, той явно трябва да бъде премахнат преди да предизвика революция.

Планът на ЦРУ за военен заговор за ликвидирането на Трухильо вече е в ход, когато гръмва и бомбата с „катастрофата”, погубила сестрите Мирабал. Така че тяхната трагедия допълнително ускорява сценария. И само половин година след убийството им – на 30 май 1961 г., Трухильо е застрелян в колата си, докато се връща от поредната си любовница.

Чудовището е отстранено, но в Доминиканската република не настъпва мир и радост. Опит да поеме властта отначало прави синът на диктатора Рамфис, който после е изместен от двама свои чичовци. А през ноември 1961 г. се надига бунт в една военно-въздушна база, станал известен като „бунта на пилотите”. След още една година бурни времена, през декември 1962 г. се провеждат президентски избори, в които побеждава левият интелектуалец и писател Хуан Бош, дълго живял в емиграция и сформирал своя Доминиканска революционна партия. Неговата политика обаче стряска Вашингтон. Бош започва преразпределение на земите, каквито получават и безимотни дотогава селяни, национализират се чужди, предимно американски компании, налага се граждански контрол над армията и т.н. Така че много бързо, още през септември 1963 г., Бош е свален от власт с десен военен преврат и изпратен в изгнание.

Скоро след това – през ноември, на сцената отново излиза Революционното движение „14 юни”. Съпругът на Минерва – Маноло Таварес, който излиза от затвора след смъртта на Трухильо, мобилизира пак организацията си, за да вдигне въоръжено въстание срещу триумвирата, сменил сваления Хуан Бош. Но на 21 декември Маноло е заловен и разстрелян. Заедно с жена си Минерва и сестрите ѝ днес той е сред най-тачените в Доминиканската република герои.

След гибелта му страната преживява още драми. На 16 април 1965 г. избухва нов военен метеж, този път ляв. Иска се възстановяване на конституционния ред и връщане на Хуан Бош на президентския пост. Но другото, дясното крило в армията, също действа и на 28 април отправя молба към САЩ за военна намеса. Интервенцията е извършена незабавно, разбира се, под обичайния предлог за опазване на живота и сигурността на американските граждани. 44 са жертвите на САЩ при тази интервенция, а убитите доминиканци са около 10 000…

През още много обрати и трусове преминава политическият живот в Доминиканската република през годините, докато се стигне до спазваните днес демократични норми. Но всеобщ и за доминиканците, и за всички латиноамериканци и до днес си остава ужасът от спомена за диктатурата на Трухильо и нейните престъпления. А като неин антипод се извисява почитта към сестрите Мирабал. Днес на тяхно име е кръстена провинция в Доминиканската република. В музей е превърната къщата, в която са живели през последните 10 месеца от живота си. Има техен мемориал. Училища и културни институции носят имената им. Техни деца, племенници и внуци също активно участват в обществения и политическия живот на страната.

Паметник на сестрите Мирабал в Доминиканската република. Снимка: litci.org
Паметник на сестрите Мирабал в Доминиканската република. Снимка: litci.org

Доста популярна е дъщерята на Минерва и Маноло – Минерва Хосефина Таварес Мирабал, обикновено наричана Мину. Тя е филолог и литератор по образование, учила е в Куба и в Испания. Основателка и лидерка е на партията „Демократична възможност”, била е преизбирана за депутатка непрекъснато в периода между 2002 и 2016 г., кандидатирала се е за президент на страната в изборите през 2016 г. Авторка е на две книги, свързани с родителите ѝ – „Пътят, който нося в себе си” (2011) и „Утре ще ти пиша пак. Минерва и Маноло, писма” (2013).

Дъщерята на Минерва и Маноло–Миневра Хосефина Таварес Мирабал, наричана Мину, и леля ѝ, която я е отгледала заедно с другите деца на сестрите Мирабал–Белхика Адела (Деде) Мирабал. Снимка: acento.com.do
Дъщерята на Минерва и Маноло – Миневра Хосефина Таварес Мирабал, наричана Мину, и леля ѝ, която я е отгледала заедно с другите деца на сестрите Мирабал – Белхика Адела (Деде) Мирабал. Снимка: acento.com.do

Историята на сестрите Мирабал за първи път става повод за международна мобилизация в защита на жените от насилие през 1981 г., когато в колумбийската столица Богота се събира Първата феминистка среща в Латинска Америка и Карибието. Именно тогава се решава из целия регион датата на тяхната гибел да се отбелязва като ден на борба против насилието срещу жени. В онзи момент се има предвид не само и даже не толкова домашното насилие, колкото насилието и сексуалните посегателства, упражнявани срещу жените от държавите, включително по време на репресии и изтезания в затворите по политически причини. И това е логично, защото сестрите Мирабал са жертви именно на политическа репресия – убити са заради борбата си срещу свирепа диктатура.

Да напомним – става дума за 1981 г. По онова време на власт в Чили все още е генерал Аугусто Пиночет, там все още „безследно изчезват“ противници на кървавата му диктатура, в тайните центрове за мъчения все още се гаврят с хората най-зловещо, а на жените затворнички причиняват такива неща, че много от оцелелите днес не желаят да подават документи за статута на жертва на диктатурата (който дава и материални облаги), защото не могат да понесат мисълта, че за целта ще трябва официално да декларират какво са преживели…

В Аржентина също в началото на 80-те все още управлява военната диктатура, по време на която „безследно изчезват“ 30 000 души и се разиграва трагедията с бебетата, родени от бременни затворнички в тайните центрове за мъчения. Майките и бащите на тези деца след зверски изтезания свършват изхвърлени от хеликоптери в устието на река Ла Плата или направо в Атлантика. А бебетата се осиновявани от семейства на палачите на родителите им… Десетилетия наред бабите им продължават да ги издирват и случаите, които стигат до разкрития, все още разтърсват аржентинското общество…

И в Бразилия в онези времена властва брутална военна диктатура – същата, която изтезава и младата Дилма Русеф, след като я хвърля зад решетките в началото на 70-те заради участието ѝ в съпротивата срещу репресивния режим. Съдба, която сполетява още десетки хиляди, преминали през затворите и килиите със „скари“ за мъчения с електрически ток. Други 30 000 души са направо избити…

Подобни зловещи режими тогава управляват и в Уругвай, и в Парагвай, и в Салвадор, и в Гватемала… Именно срещу техните зверства е инициативата на женския форум в Колумбия през 1981 г.

Минават години, диктатурите в Латинска Америка падат, светът се променя и през 1999 г. ООН превръща 25 ноември вече в Международен ден на борбата против насилието срещу жени. Впрочем, на испански наименованието му звучи по-обобщаващо – Международен ден на борбата против насилието, упражнявано по полов признак. Тоест – не само срещу жени.

Днес при отбелязването на този ден по света темата за политическото насилие над жените и всички други хора сякаш почти не се забелязва. Фокусът е преди всичко върху домашното насилие, което, разбира се, е отвратително и недопустимо. И са наложителни закони, които да го възпират. Но все пак съдбата на сестрите Мирабал е свързана с друга, доста по-голяма битка. Те са били в нея заедно с мъжете си и целта е била свободата и достойнството на всяко човешко същество, независимо от пола му.

Социалната справедливост за всички. Равноправието за всички. Демокрацията за всички.


Тази вечер, 26 ноември, от 18:00 часа на Орлов мост в София ще се проведе протест срещу насилието над жени в България. Повече информация – вижте тук

Ако този материал ти е харесал, подкрепи съществуването на "Барикада". Нуждаем се от теб! Виж как можеш да помогнеш–тук!

Оставете коментар