Когато поетите са в състояние да зареждат обществата с мечтанията и вдъхновенията си, настъпва Ренесанс. Справка: Шекспир, Петрарка, Лопе де Вега. Може да настъпва и закъсняло, но бурно Възраждане. Втора справка: Христо Ботев, Иван Вазов.
Но когато поетите са насила маргинализирани, незабелязвани и изнудвани да се борят за физическото си оцеляване между две стенания, маскирани като стихове, тогава обществата е добре да се поспрат, да се огледат, да се ослушат, и ако не искат да се хвърлят под влака на историята, да отворят сетивата си за тънкия китарен звън, способен да буди души и съвести.
Ей такива сепвания провокира и вечерната сбирка на поети с китари в Клуб „Журналист” на СБЖ, свикана от барда Ивайло Диманов навръх 1 октомври – Световния ден на поезията и музиката. Ивайло беше поканил свои събратя и посестрими по перо, струни и непокорен дух – Маргарита Петкова, Камелия Кондова, Слави Генчев, Роси Рос, Тодор Трайчев.
Бардовете пяха – с китари или без – свои и чужди творби. А някои от поетите просто рецитираха набъбвали в тях рими, въпроси, екзалтации и тъги.
Непорастващото момче Ивайло Диманов изля в залата недостижими хоризонти и потънали илюзии.
Лежерно настроение внесе лъчезарната Роси Рос. Разтърсващи строфи отприщи Камелия Кондова. Дръзка и провокативна, както винаги, си остана Маргарита Петкова. Ирония и доброта пръскаше Слави Генчев.
Сред гостите беше и актьорът Любо Чаталов, също известен с изкушенията си към изпятата поезия, а и с експериментите си като радиоводещ – и не издържа на изкушението в един момент да се включи със свое допълнение към стихотворение за алпиниста Христо Проданов, с когото е бил приятел…
Публиката от любители на поезията, журналисти и хора на изкуството отекваше емоционално на вълненията на бардовете. Бурно оживление например предизвика стихотворение на Ивайло Диманов, за което той многозначително подчерта, че е старо, но което пророчески описва: „…отиде си царят, смени го пъдарят…”
Носталгичен изблик най-вече сред женската част на аудиторията предизвика и включването на помъдрелия от отвъдокеанските си странствания Тодор Трайчев, много обичан още от времената на дуета му с неговата бивша съпруга Мариана. Той съживи онзи спомен, изпълнявайки някои от тогавашните си хитове с руса двойничка на някогашната си жена.
Залата на клуб „Журналист” имаше остра нужда от тези рицари на реещата се между небето и земята авторска песен. Те също имаха нужда от вярната си и замечтана за една по-красива реалност публика. Но същинската реалност май разочарова и едните, и другите…
Ето какви нерадостни мисли сподели Ивайло Диманов специално за „Барикада”:
„Нашите песни могат да са съзнателно избрана алтернатива само за интелигентните хора, които имат нужда от общуване с поезията, а не с крякането, с пошлата съвременна сцена, с безобразните текстове на днешните крисковци…
Изпятата поезия е начин да кажеш истини по по-атрактивен и достъпен за сетивата начин. Музиката помага тя да стигне по-директно до хората. На един от концертите ми в САЩ например попитах един американец, който си купуваше мой диск, за какво му е, след като не разбира текста. А той отвърна: „Да, но музиката ми харесва”.
Не смея да мисля, че можем да сме някаква обществен алтернатива. Поетите нямат никакво медийно присъствие. Сбутвани сме по клубовете, по островите на духовността, останали тук-там.
Да, има и фестивали – ето сега, този месец, ще бъдем и на 32-ото издание на най-стария бард-фест в Харманли „Поетични струни”. Поети с китари се събират и в Несебър, Бургас, София… Клуб „Журналист” също вече е добър пристан за нашето изкуство. То не е комерсиално и няма как да бъде в светлината на прожекторите. Жалко, защото има и млади бардове, които са много стойностни. Но е друга вече масовата ценностна система. А нашата публика е интелигентна, селектирана, тя има тънък усет за нашите послания. Нали видя и тук как реагираха хората, когато споменах онова „…отиде си царят, смени го пъдарят…”
В обществото ни в момента липсва критична маса, която да му даде сили за промяна. Това може да стане, само ако отгледаме в себе си истински граждани, готови да издигат глас за правата си, но не срещу почерпка от разни фондацийки, а защото сме осъзнали, че не можем повече да продължаваме така.
Що се отнася до поетите с китара, ние не обичаме да крещим, не ни е присъщо. Площадните новогодишни програми са патент на друг тип хора.
Уви, признавам, че съм песимист – в България загубихме две поколения безвъзвратно и потребността от култура, включително и поезия, изглежда продължава настървено да се изкоренява. Сега, когато пея как „тази нощ ще нападна градската банка и с парите ще купя приятел, любима и брат,” се питам дали от залата няма да изскочи някой полицай, за да ме арестува…”
