„Българинът”, който държа на мушка Пиночет

Историята на Хосе Хоакин Валенсуела Леви, оглавил неуспешния атентат срещу чилийския диктатор на 7 септември 1986 г.

Хосе Хоакин Валенсуела Леви. Снимка: Museo de la Memoria
Хосе Хоакин Валенсуела Леви. Снимка: Museo de la Memoria

Днес се навършват 45 години от кървавия военен преврат в Чили, извършен срещу управлението на президента социалист Салвадор Алиенде. Превратът доведе до гибелта на самия Алиенде, до убийствата и изтезанията на хиляди негови привърженици, до масова емиграция и 17-годишна диктатура на генерал Аугусто Пиночет, съпроводена с брутални репресии и погазвания на човешките права. Годишнината дава повод да разкажем и за един от най-емблематичните епизоди в антидиктаторската борба, прибегнала и до въоръжена съпротива – неуспешния опит за атентат срещу Пиночет, извършен на 7 септември 1986 г. от група бойци на Патриотичния фронт „Мануел Родригес”. В съдбата на ръководителя на операцията Хосе Хоакин Валенсуела Леви има и „българска връзка”… Предлагаме превод на публикацията, която му посвещава програмата за разследвания Los Casos de Vicaria („Случаите на викариата” – има се предвид католическия викариат в Сантяго, който в годините на диктатурата се е опитвал да защити политически затворници, репресирани и семейства на „безследно изчезнали”). Това е програма на Школата по журналистика към Университета „Диего Потралес” в Чили.

……………………………………………………………………………………………….

 

„Мамо, видях чичо Родриго”.

„Кой чичо Родриго?”

„Ами чичо Родриго, мамо. Таткото на брат ми,” отговори момиченцето много категорично, въпреки ме още нямаше осем години.

„И къде го видя?” – попита майката, опитвайки се да прикрие изненадата си.

„На излизане от градината. Беше той, сигурна съм, с неговите мустаци и масури. Тръгнах след него, но го изгубих”.

Докторката хирург Авелина Систернас знаеше, че дъщеря ѝ не си измисля. „Родриго”, бившият ѝ мъж и баща на най-малкото ѝ дете, беше се върнал нелегално в Чили. Беше средата на 80-те и Патриотичнят фронт „Мануел Родригес” (FPMR) полагаше всички сили, за да свали Пиночет. 1986-та  беше така наречената „Решаваща година”. Независимо от опасността и от неговата строга дисциплина, „Родриго” не беше устоял на желанието си да зърне тайно своето момченце на излизане от детското заведение, където то ходеше с една от по-големите си сестри.

Истинското име на „Родриго” бе Хосе Хоакин Валенсуела Леви – един от най-блестящите и на-добре подготвени бойци на FPMR – въоръжената сила на Комунистическата партия. Политическата му подготовка протича в една школа за кадри в Източна Германия, след което преминава и обучение за офицер от сухопътните сили във военна школа на Народната армия в България. В Куба става един от основателите на FPMR, а след това идва и бойното кръщение в сандинистка Никарагуа.

„Родриго” влиза нелегално в Чили в края на 1984-та, за да се бори срещу диктатурата. Получава ново прикритие и нов прякор – „Ернесто”. Година и нещо по-късно Компартията го определя за ръководител на най-амбициозната операция на FPMR – атентата срещу президентския кортеж на Аугусто Пиночет в района на Кахон дел Майпо. След неуспеха на замисленото остава в страната като отговорник за нелегалните школи за подготовка на бойци за Фронта. Въпреки спънките, борбата трябва да продължи.

CNI (Национален разузнавателен център – главният репресивен орган на Пиночет) започва да го следи в началото на 1987 г. Когато агентите на CNI го убиват в рамките на „Операция Албания”, той е с фалшива самоличност. Хората на Алваро Корбалан (един от главните екзекутори на CNI) едва по-късно си дават сметка, че са ликвидирали каманданте „Ернесто”, лидерът на групата, която се осмели да стреля срещу Пиночет.

„Младите сьомги”

Преди „Родриго” и „Ернесто” му казваха „Пепо”. Беше син на семейство с добри възможности, на родители с успешни кариери. Те го записват в елитния колеж Nido de Aguilas („Гнездо на орли”) в източния район на Сантяго. Но от малък майка му, известната геоложка Беатрис Леви, му вдъхва комунистически идеи. Тя самата членува в компартията.

Бащата, минният инженер Хосе Валенсуела, е напуснал Беатрис известно време след раждането на сина. Макар да е необвързан политически, и той симпатизира на левицата.

Хосе Хоакин и майка му емигрират скоро след  преврата – когато той е 14-гоидешн. След кратък престой в Коста Рика се установяват в Швеция. В тази северна страна общността на чилийските изгнаници е активна и многобройна, много обезпокоена от онова, което става вътре в страната. „Пепо” влиза в Комунистическата младеж. Той е самовзискателен и дисциплиниран – повече от други активисти.

През 1975 г. е приет във „Вилхелм Пик” – школа за кадри в покрайнините на Източен Берлин, в Германската демократична република. В този политически учебен център, разположен във внушителна сграда сред гъстите гори на Вандлиц, той общува с млади левичари от различни страни, особено с чилийски комунисти, дошли „отвътре”, успели нелегално да излязат от Чили. Това са „младите сьомги”, както още ги наричат, защото след дългото блуждаене те трябва да сменят течението и да се върнат тайно на мястото, откъдето са тръгнали, за да продължат антидиктаторската борба.

Наричат Валенсуела Леви „Масурчетата” – заради светлата му, къдрава коса, а и защото е симпатичен.

Новините, които идват „отвътре”, не са обнадеждаващи. В Чили диктатурата контролира страната без противовес благодарение на безпощадния железен юмрук на  DINA (Дирекция за национално разузнаване). Ръководствата на MIR (Движение на революционната левица) и на Социалистическата партия вече са били изтребени безмилостно – съответно през 1974 и 1975 г. След още година – през 1976 г., ще дойде ред и на комунистите. Репресивните органи отвличат и вкарват в списъците на „безследно изчезналите” пълния състав на две нелегални ръководства.

Убийствата и изчезванията разтърсват старите ръководители на компартията в емиграция и те започват да разработват рецепта как да преобърнат трагедията. Налага се заключението, че за успешното противопоставяне срещу Пиночет е необходимо да се прилагат най-различни форми на борба, включително и въоръжената. Комунистическата партия, една исторически винаги придържала се към легалната борба общност, винаги съсредоточавала се върху изборните битки, започва да прави своя най-рязък стратегически завой. Възприемането на така наречения „въстанически път” ще трасира няколко години по-късно възникването на FPMR.

През септември 1977 г. бившият депутат комунист Хилберто Каналес се среща в Швеция с няколко млади комунисти, деца на изгнаници. Предлага им да влязат във военна школа в Народна република България, която е готова да предостави 30 места за чилийци и да ги обучи в продължение на пет години за общовойскови офицери. Някои от младежите приемат предложението. Един от тях е Валенсуела Леви. Тогава е на 19 години.

По-късно, във FPMR, този контингент ще стане известен като „българите”. Благодарение на тяхната професионална военна подготовка, превъзхождаща средната за останалите бойци, те са възприемани като един вид командно ядро във военния апарат на компартията.

Макар да е най-младият в групата, Валенсуела Леви се превръща в неин естествен лидер. Освен с харизмата си, прави впечатление и с интелигентността си. Особено добър е в математиката. Негов близък си спомня, че него един боен другар, също чилиец, който бил силен в бойните изкуства и в ръкопашните схватки, му направил следното предложение: „Ти ще ми помагаш по математика, а аз ще те подготвя физически.” Валенсуела приел, бил много доволен.

Дългото завръщане в Чили

30-те чилийци в България не са били единствените, които са се подготвяли военно в страните от съветската орбита. На 16 април 1975 г. друг контингент влиза във Военната школа „Камило Сиенфуегос” в Хавана, Куба, благодарение на личната покана, която Фидел Кастро отправя към чилийската компартия година по-рано. Там става дума за трийсетина студенти по медицина, пристигнали на острова да следват преди преврата. Те прегръщат военната кариера пред лицето на извънредните събития в Чили. След като преминават курс по офицерска подготовка, те стават ядрото на FPMR.

Когато през 1981 г. „българите” завършват, бившият сенатор комунист Орландо Мияс им отправя молба да се присъединят към военната структура на чилийската компартия в Куба. 13 от 30-ата офицери приемат, сред тях и Валенсуела Леви. „На онези, които щяхме да заминем, Мияс обеща да уреди формалностите с граничните мигрантски власти. А онези, които останаха, предупреди, че няма повече да могат да излизат от България, за да се избегне теч на информация,” разказва един от онези, които приели.

Валенсуела Леви и другите „българи” пристигат в Хавана, за да работят като инструктори на кубинската армия. Той там придобива името „Родриго”. Веднъж го молят да подготви проучвателен доклад за чилийската армия. Напълно секретна материя. След като работи няколко дни, той представя своя обемен и подробен труд. „Беше най-добрият офицер в групата,” обобщава един негов бивш боен другар.

Валенсуела Леви (на преден план) като офицер от чилийската съпротива по време на обучението в Куба. Снимка: Museo de la Memoria
Валенсуела Леви (на преден план) като офицер от чилийската съпротива по време на обучението в Куба. Снимка: Museo de la Memoria

Наред с неговата дисциплина и политическа обвързаност, на някои им прави впечатление, че освен български, говори също с лекота и английски, а освен това харесва американска кънтри музика. Като дете той е живял известно време в САЩ – страната, която за верните на революцията кубинци е омразната „империя”. Заради една песен, която той си тананикал, приятелите му го наричат „Калифорния”. Най-близки са му били „българите”, но той често общувал по събрания и празници също и с чилийците, получили военно обучение на острова. Техен лидер бил Галварино Апабласа с прякор „Салвадор”, артилерийски офицер и член на ЦК на ЧКП.

В тази другарска среда Валенсуела Леви се влюбва във военната лекарка Авелина Систернас, която също е комунистка. Била е сред студентите по медицина, пристигнали на острова преди преврата, а после станали офицери. Двойката се установява в един блок с апартаменти в квартал „Аламар”, в източната част на Хавана, където живеят и други чилийски изгнаници.

През май 1983 г., когато Авелина е бременна, офицерът заминава да се бие в Никарагуа, където сандинисткото правителство е принудено да се сражава срещу нападенията на контите, финансирани от САЩ. Заедно с други чилийци той се присъединява към Батальоните за извънредни действия (BLI), мобилни военни части, изпращани в най-труднодостъпните райони на страната, за да противостоят на контрите. Шест BLI имат в състава си офицери чилийци. Определен като инструктор на Северния фронт, „Родриго” получава своето бойно кръщение. Другарите му, дошли с него от Куба, коментират, че той ги превъзхожда по издържливост – включително мускулестия кубински военен, натоварен с физическите им тренировки.

Освен всичко друго се и влюбва в една никарагуанка и прекъсва брака си с Авелина. Когато партията му забранява да вземе новата си жена в Хавана след тръгването му от Никарагуа, той е на крачка да се откаже и от кариерата си, и от партийното си членство. Комунистическата партия трябва да отстъпи.

В Чили събитията се сгорещяват. От средата на 1983 г. поредица от улични протести отправят предизвикателство към режима на Пиночет. А политическата опозиция – срамежлива дотогава, започва да се стреми към оглавяване на недоволството. Благоприятните за „въстаническия път” на компартията условия изглежда всеки момент ще кипнат. Необходимо е да се действа бързо.

В една декемврийска нощ същата тази година взривяването на няколко стълба за високо напрежение потапя в тъмнина централната зона на Чили. Това е официалният дебют на FPMR.

В Хавана няколко чилийски офицери започват да се готвят за желаното завръщане. Фразата „отиваме в Чили” звучи вече като нещо съвсем близко. Валенсуела Леви е един от най-ентусиазираните от тази идея.

Една ракета за Пиночет

В укритието си, откъдето вижда кортежа на Пиночет, Валенсуела Леви вече не е „Пепо” или „Родриго”. Вече е „Ернесто”, командир на FPMR, натоварен със засадата, целяща унищожаването на диктатора. Минава 18.40 ч. на 7 септември 1986 г., неделя. Наблюдавайки шосето от наклона на един хълм срещу пътя край Кахон де Майпо, той е първият, който предупреждава останалата част от групата приближаването на кортежа на генерала. Всичките 21 членове на FPMR вече са заели бойните си постове. Всички, включително и лидерът им, са сигурни, че ще умрат тази привечер.

В храстите ето на този хълм над шосето в района на Кахон дел Майпо "българинът" Валенсуела Леви и другарите му са чакали кортежа на Пиночет, за да извършат атентата. Снимка: Къдринка Къдринова
В храстите ето на този хълм над шосето в района на Кахон дел Майпо „българинът“ Валенсуела Леви и другарите му са чакали кортежа на Пиночет, за да извършат атентата. Снимка: Къдринка Къдринова

Пиночет пътува към Сантяго в един от бронираните мерцедеси на кортежа заедно с един от внуците си, който е 10-годишен. Пред него се движи един Опел на охраната, който трябва рязко да спре, когато камион с ремарке на бойците от FPMR прегражда пътя. Според книгата „Стрелците” на журналиста Кристобал Пеня, „Ернесто” е държал  колата на диктатора в прицела на гранатомета си  Law. Ето цитат от книгата: „Шефът на „Операция ХХ век” не се колебаеше дали да натисне спусъка или не. Щрак. Гранатата остана, където си беше Щрак, щрак. Чак когато сваля гранатомета, за да го намести отново,  гранатата Law изскача в посока към шосето и се взривява на една точка между първата и втората кола. Битката започва”.

Кулминацията на атаката настъпва няколко минути по-късно, с петимата мъртви членове а охраната, когато Пиночет побягва невредим обратно към почивната си резиденция „Еl Melocotón”, а 21-амата нападатели се връщат в Сантяго. Заради „бурканите”, които бойците на FPMR са сложили върху колите си, и заради оръжията, демонстрирани през прозорците, карабинерите ги взимат за агенти на CNI и им дават път.

На мястото на атентата срещу Пиночет днес има паметни плочи за петимата членове на неговата охрана, убити при нападението. На големия обелиск е изписано, че възпоменанието е от името на местната община за "падналите при изпълнение на дълга". Снимка: Къдринка Къдринова
На мястото на атентата срещу Пиночет днес има паметни плочи за петимата членове на неговата охрана, убити при нападението. На големия обелиск е изписано, че възпоменанието е от името на местната община за „падналите при изпълнение на дълга“. Снимка: Къдринка Къдринова

Бившата жена на Валенсуела Авелина Систернас разбира за атентата от извънредните новини по телевизията. Тя пристига в Сантяго през май 1984 г., заедно с общия им син и с по-голямата си дъщеря. Знае, че офицерът „българин” се намира в страната в нелегалност – разбрала го е от разказа на дъщерята за срещата край детското заведение. Но самата Авелина не го е виждала. Няма как да знае, че той е бил един от главните герои на новината, току-що появила се на екранитe, изправяйки цялата страна на нокти.

Две седмици по-късно Валенсуела Леви се среща с 11 от 21-амата стрелци, участвали в засадата. На скара в ъгловото заведение „Дон Лало” командирът „Ернесто” им нарежда да напуснат Чили. Той и по-опитните остават, дори и след като в края на октомври 1986-та полицията арестува петима членове на групата им.

А сега – „Рапа Нуи”

За агентите на CNI той не е бил нито „Пепо”, нито „Родриго”, нето „Ернесто”. Наричали са го „Рапа Нуи” (туземското наименование на Великденския остров), защото така се казва улицата в Сантяго, където често са го засичали. Текат първите месеци на 1987-ма и „прасетата”, както бойците от Фронта наричат агентите на CNI, нямат представа за истинската му самоличност, нито че е ръководил атентата. Но с оглед на контактите му в структурата на FPMR си дават сметка, че това е техен важен кадър.

В резултат на донос от един ръководител от средно ниво във FPMR от южната част на Чили репресивният апарат държи под наблюдение различни водачи на организацията в Сантяго. Чак до юни 1987-ма CNI все още не може да ги идентифицира. Но всичките са „под похлупак”, очаква се само заповедта за задържането им.

Членовете на FPMR по онова време са в разгара на своя вътрешна дискусия. След разкриването на една доставка на оръжие по море и след провала на атентата срещу Пиночет, Комунистическата партия е издала заповед да се замрази дейността на FPMR, да се суспендира „въстаническия път”. Но различни ръководители на Фронта отказват да изпълнят инструкциите. Според тях е дошъл моментът организацията да се еманципира от партията, което пък предполага в това да се убеди и по-голямата част от „братята”, както те се наричат помежду си.

В CNI специалистът по FPMR е армейски капитан Кранц Бауер, експерт по разузнаването и шеф на т.нар. Синя бригада. Постоянното следене от страна на неговите хора, упражнявано спрямо дейците на FPMR, лесно установява нарастване на броя на срещите в столицата между такива дейци. Години по-късно, когато дава показания пред правосъдието, ще заяви, че около „500 професионални обекта” от Фронта са били по онова време в Сантяго. Изводът му тогава е, че те подготвят нова голяма операция, възможно дори нов атентат срещу Пиночет.

Бауер бие тревога пред началниците си. Директорът на CNI генерал Уго Салас Венцел заповядва на шефа на отдела за борба с подривната дейност майор Алваро Корбалан да „неутрализира” заговорниците чрез операция, в която да не замесва висшето ръководство.

„Операция Албания” започва сутринта на 15 юни 1987 г. с хладнокръвния разстрел на участника във FPMR Игнасио Рекаредо Валенсуела в квартал „Лас Кондес” на Сантяго. До края на деня още четирима членове на Фронта са ликвидирани, а седем са задържани живи. Един от седмината е Валенсуела Леви. „Българинът” лидер е заловен от капитан Бауер и от агента Серхио Мателуна на излизане от едно събрание, недалеч от спирка на автобус 21. Изненадват го и не му оставят време за съпротива. Отвеждат го в подземията на казармата „Боргоньо” на CNI. разположена на северния бряг на пресичащата Сантяго река Мапочо. Мястото кипи в онази нощ от заповеди, телефонни обаждания и подготовки за една нова операция, която ще се осъществи на разсъмване.

В един момент капитан Бауер нарежда да му доведат Валенсуела Леви. Години по-късно, в интервю за книгата „Живот на революционери” от историка Кристиян Перес, офицерът ще разкаже, че видял Валенсуела Леви да влиза „изправен, с достойнство, сигурен в самия себе си”. Според тази версия разговорът протекъл „като между офицер и офицер, за армии, за мащабни операции, за танкове”.

След като минава 4 часа сутринта, колона от коли на CNI излиза от казармата и се насочва към изоставена къща на улица „Педро Доносо” № 582 в квартал Кончали, на няколко преки от „Реколета”. Вътре в колите са седмината задържани членове на FPMR с превръзки на очите, с белезници на ръцете и боси. Отговорник за групата е агентът на CNI Франсиско „Гурка” Сунига.

В тази изоставена къща са били застреляни активистите на Патриотичния фронт "Мануел Родригес", сред които и Валенсуела Леви. Снимка: Museo de la Memoria
В тази изоставена къща са били застреляни активистите на Патриотичния фронт „Мануел Родригес“, сред които и Валенсуела Леви. Снимка: Museo de la Memoria

Всички са застреляни в различни стаи на къщата, докато на улицата други агенти стрелят във въздуха, за да имитират воденето на бой. Поставен на колене върху един матрак, Валенсуела Леви получава 16 изстрела, 7 от тях в главата. Умира на място. Според съдебната присъда, издадена години по-късно, стрелялите са капитан Иван Сифуентес Мартинес и подофицер Емилио Ниера Доносо.

Франсиско „Гурка” Сунига произвежда „контролни изстрели” с пушка в седемте трупа.

Днес "къщата на ужасите", станала лобно място на Валенсуела Леви и другарите му, е масто за поклонение пред жертвите на диктатурата. Снимка: El Siglo
Днес „къщата на ужасите“, станала лобно място на Валенсуела Леви и другарите му, е място за поклонение пред жертвите на диктатурата. Снимка: El Siglo

„Това е баща ти”

Онази нощ била една от най-студените в Сантяго. Авелина Систернас си била легнала, когато в новините споменали за петима мъртви членове на FPMR. Сутринта, когато станала, жертвите вече били достигнали 12 на брой. Изпитала облекчение, че не познава никого от мъжете. В онзи момент данните за самоличностите на убитите, разпространявани от медиите, били от техните подправени лични карти.

В около един часа по обед на следващия ден, когато отишла да взима сина си от детската градина, зазвънял нейният пейджър, който тя винаги носела със себе си като лекар. В детската градина помолила за стационарен телефон, за да звънне на номера, от който я търсели. Когато се обадила, един познат ѝ съобщил, че е на 99% сигурно, че един от убитите е нейният бивш съпруг. „Започнах да плача. Лелките от детската градина ми донесоха чаша вода, увещаваха ме да се успокоя, защото синът ми е там. После се прибрахме с него у дома и аз се затворих на горния етаж. Майка ми дойде да ме пита: ама какво ти става? И аз ѝ казах: изглежда са убили „Родриго”” – спомня си днес Авелина.

Вестник „Насион”, по онова време е официоз на режима, на следващия ден публикувал истинските самоличности на убитите членове на FPMR.

Това са 12-те активисти на Патриотичния фронт "Мануел Родригес" застреляни от агенти на CNI в средата на юни 1987 г. Хосе Хоакин Валенсуела Леви е първият отляво на втория ред. Снимка: Museo de la Memoria
Това са 12-те активисти на Патриотичния фронт „Мануел Родригес“ застреляни от агенти на CNI в средата на юни 1987 г. Хосе Хоакин Валенсуела Леви е първият отляво на втория ред. Снимка: Museo de la Memoria

Погребението било на Централните гробища. Дошли много малко хора, не повече от двайсетина души. Някои роднини, един-двама приятели, колеги на майката на Валенсуела Леви – самата майка не успяла да дойде от Швеция. Там била и Авелина с двете си деца. Говорила някаква геоложка. Авелина хвърлила върху ковчега цветя и шепа пръст.

Лекарката изчакала, докато всички си тръгнат. Когато останали сами, казала на малкия си син, тогава на три години и половина: „Човекът, който е в този сандък, е баща ти. Баща ти го убиха.” Детето дълго плакало.

Правозащитните организации в Чили днес често организират възпоменания на убитите в средата на 1987 г. активисти на Патриотичния фронт "Мануел Родригес", борили се срещу диктатурата. Снимка: El Siglo
Правозащитните организации в Чили днес често организират възпоменания на убитите в средата на 1987 г. активисти на Патриотичния фронт „Мануел Родригес“, борили се срещу диктатурата. Снимка: El Siglo

Месец по-късно научила, че бившият ѝ мъж, който тогава бил на 29 години, е бил и отговорникът за атентата срещу Пиночет. Казал ѝ го един приятел, за да ѝ даде нещо като утеха. „Приятелят ми каза, че той (Валенсуела Леви) бил сигурен, че ще умре още при онази засада за атентата, така че цялото време, в което е живял след това, му е било нещо като подарък”.

Днес, опитвайки да възстанови наниза от събития, довел и двамата до срещата им в Куба, където се превръщат в офицери и се влюбват, тя казва, че всичко се е дължало на нещо много по-голямо от обикновените мотиви в личните истории. „Живеехме всичките си дни, всичките си часове, мислейки как да се върнем в Чили и да съборим диктатурата. Ако диктатурата я нямаше, ние никога нямаше да станем военни. Но тогава имаше задача, по-голяма от нас самите. Заради нея съществувахме. Аз исках да стана психиатър, а се наложи да стана военен хирург. Защо? Защото трябваше.”

 

Оставете коментар