Странно е, че новината за това, че дори престижният Софийски университет не може да намери достатъчно студенти за платените от държавата места, предизвика толкова оживени реакции. Преди всичко, това е новина, колкото и смяната на сезоните. Незапълнените места са правило в последните години, а не изключение. Университетите, подобно на всички търговци, се стараят да предложат повече и по-изобилна стока, за да са сигурни, че ще намерят възможно най-много клиенти, защото така попълват бюджетите си. Ясно е, че новата специалност „Религията в Европа” ще остане неразпродадена, също както зеленчуците с необичайна форма в супермаркетите – те са там, за да внушават усещане за избор и изобилие.
По-натам, коментарите стигнаха до естественото заключение, че много места остават незаети, защото качеството на преподаване не отговаря на търсенето на пазара. Това изглежда смислено, защото европейските университети са отворени за българските студенти и често предлагат повече престиж, повече внимание към отделния студент и дори са по-достъпни – дали защото са безплатни, или защото се финансират с кредити, чието изплащане започва едва след подобаваща кариерна реализация. Освен това дипломите от български университети изглежда се ценят все по-малко от работодателите, така че кой би си купил все по-скъпа и ненужна брошка? Всичко това звучи логично, но дали е вярно?
Звездите ми го говорят?
Повечето сигнали в последните години подсказват, че висшето образование у нас става все по-лошо, докато все повече младежи предпочитат да учат в чужбина или просто се реализират на пазара без да придобиват още една безсмислена диплома, която няма да покажат никога на никого.
Но дали можем да базираме твърденията си, още повече когато става дума за лица, които се представят в медиите за специалисти по дадена тема, на нещо по-сигурно от интуицията? За щастие, разполагаме с относително богата база данни за образованието в България, каквато ни липсва в много други сфери. Доколкото успявам да открия, само една от нароилите се статии по темата решава да потърси някакви релевантни данни, но само колкото те да бъдат гръмко пренебрегнати:
„През учебната 2016/2017 г. броят на студентите в страната намалява за пета поредна година. Вече е 243 199 души. С близо 40 хиляди по-малко от 2007 г. Определени експерти обясняват спада с намаляването на броя на населението и ниската раждаемост. Вярно, но не съвсем. „Изтичането“ на наши младежи да учат навън е много по-голямо от намалената раждаемост.”
Студентите през 2016 г. наистина са 243 хил., но през 2007 г. са само със 17 хил. повече (били са 283 хил. през 2009 г.). Освен, че е неточна, тази информация няма отношение към проверката на тезата, че няма връзка между броя на студентите и демографията.
За да разберем дали тази теза е вярна, е удачно да проследим нетния коефициент на записване в образователна степен за възрастовата група 19-23 г., където попада огромното мнозинство от студентите. През 2007 г. той е малко над 36%, докато през изминалата учебна година достига 44%. „Определи експерти”, които винят преди всичко демографската криза за спада на абсолютния брой на студентите, изглежда са прави.
НСИ не събира данни за българите, които учат в чужбина – те вероятно се увеличават, но това не става за сметка на тукашните университети, които изглежда някак успяват да привличат все по-голям дял от младежите. Това не значи, че са станали по-добри – вероятно са също толкова слаби, колкото са били винаги. Но показва, че от намаляването на абсолютния брой на студентите не може да се стигне до извода, че нивото им се влошава. Впрочем, фактът, че толкова анализатори се втурнаха да защитават горното твърдение без да разгледат наличните доказателства, показва, че нямаме причини да смятаме, че някога то е било кой знае колко по-добро.
Както може да се предположи на базата на нетния коефициент на записване, населението на възраст между 20 и 24 години намалява много по-бързо от студентите. Това означава, че спадът в броя на студентите се обяснява изцяло от демографските фактори. За да е коректно сравнението, сме взели предвид само студентите, които са български граждани (чужденците всъщност се увеличават с 65% за десет години):
В частните университети е различно
Но ако държите да оплачете срива на висшето образование, Софийският университет не е най-добрият избор. Останалите, още по-окаяни държавни висши училища, също не са. Броят на студентите в държавните ВУЗ се увеличава постоянно до 2014 г., след което започва да спада, намалявайки с 15.8% до изминалата учебна година.
Що се отнася до студентите в частните университети, нещата изглеждат доста по-различно. Те се увеличават стремглаво до 2009 г., когато достигат 62 хил., след което намаляват постоянно, достигайки едва 29 хил. през 2017 г. – срив от 53.5%.
Факт е, че рядко срещаме анализи за тяхната посредственост, несериозни преподаватели и неадекватни специалности, нито излияния на бивши студенти, които са си загубили времето в тях. Не виждаме и данните за обявените, но непопълнени места.
И казвам това като човек, който е загубил десетина години в Софийския университет, който е убеден, че определено не е трябвало да учи в България, и чиято недовършена дисертация се съхранява на една система съвсем малко по-сигурна от тази на Търговския регистър. По мое мнение, половината преподаватели в този университет могат да бъдат съкратени без това да се отрази негативно на качеството, дори напротив. Всеки има право на мнение, но фактите са свещени – качеството на преподаване не е причината за по-малкото студенти.
