В категории:Анализи / Свят

Тянанмън, 30 години по-късно

Китайските власти искат да изтрият от колективната памет случилото се през 1989 г., защото се страхуват, че студентите и работниците отново могат да излязат заедно по улиците

Денис Косут, Jacobin

4 юни 1989 г. е годишнина, която китайските власти искат да бъде забравена.

Искрата за протестите идва от смъртта на Ху Яобан, бивш генерален секретар на китайската комунистическа партия, когото студентите виждат като реформатор, а партийните лидери – като твърде мек към „буржоазния либерализъм“. Последните са се чувствали заплашени и от неговите призиви за ограничаване на мандатите.

В дните след кончината му на Тянанмън започват да се събират студенти. Техните протести раздвижват и друга сила, от която управляващият режим искрено се страхува – китайската работническа класа. Ето защо Дън Сяопин, най-важният лидер след смъртта на Мао през 1976 г., е готов да използва смъртоносна сила, за да спре бунта. Този страх е виден и днес – китайската държава продължава да полага огромни усилия, за да изтрие тези събития от паметта.

Разширяването на висшето образование през 80-те години е необходим компонент от плановете на Китай за развитие на икономиката. Но то върви с нежелан страничен ефект – по-големият брой образовани хора означава и повече хора, които могат да развиват собствени идеи и да действат спрямо тях.

В първите протестни маршове на Тянанмън в средата на април 1989 г. участват само по няколкостотин души. Исканията бързо се разрастват от изчистване на името на Ху до такива против корупцията в държавното управление, за свобода на словото и публичните протести. Студентите от всеки университет избират комитет от пет до седем души, които да ги представляват, с което се оформя структура, обхващаща целия Пекин. В столицата се появяват плакати, заявяващи, че е умрял грешният човек – очевиден намек за осемдесет и четири годишния Дън.

Джордж Кацифас, автор на „Неизвестните въстания в Азия“, описва студентската организация така:

„Тъй като погребението на Ху Яобан бе насрочено за 22 април, държавните лидери искаха площадът Тянанмън да бъде прочистен, и смятаха, че това ще бъде лесна задача. Те планираха да затворят площада преди погребението, но автономно организираните студенти ги надхитриха. В нощта на 21 април, около 60 000 студенти се събраха… и тръгнаха към площада, пеейки Интернационала и скандирайки „Да живее свободата! Долу диктатурата!““

Броят на протестиращите набъбва до стотици хиляди към края на април, за което помага възмущението от арогантните изявления и заплахи, идващи от представители на властта. Студентите организират протести на седемдесетгодишнината от Движението 4 май. На 13 май някои от протестиращите започват гладна стачка. На 17 май, по време на визитата на съветския лидер Михаил Горбачов, в Пекин излизат на протест милион души. Това несъмнено е смущаващо за властите, тъй като посещението на Горбачов бележи началото на края на тридесеттгодишния китайско-съветски разкол.

Майкъл Фадърс и Андрю Дигжинс описват сцени от площада в книгата си „Тянанмън: Изнасилването на Пекин“:

„Минават будистки монаси с обръснати глави и жълти одежди. Ученици, предвождани от своите учители,  размахват малки юмруци във въздуха и скандират „да живее демокрацията, долу корупцията“. Идват работници, пристигнали от пивоварни, стоманолеярни и автомобилни заводи… От всички лозунги, плакати и знамена, които се виждаха на и около площад „Тянанмън“, най-тревожното за ръководството със сигурност беше дългото червено знаме, носено от късо подстригани мъже в униформи, на което със златни букви е изписано „Народна освободителна армия“.

Усилията на автономните работнически синдикати на Пекин от 89-та са предвестник на днешните борби на китайските работници, засегнати от бързите икономически промени в страната през последните десетилетия. Исканията, свързани с работните условия и заплащането, корупцията на държавни служители и най-важното – готовността да се предприемат колективни действия – са отличителни белези и на съвременните борби на работническата класа в страната.

Тъй като оплакванията им през 89-та идваха от гледната точка на едно привидно социалистическо общество, техните остри думи хвърляха светлина върху пропастта между грубата реалност и предполагаемите им права като работници. Изследователите Андрю Г. Валдър и Гонг Сиосия цитират един от памфлетите на протестиращите работници, в който се казва: „Въз основа на „Капиталът“ на Маркс, внимателно изчислихме степента на експлоатация на работниците. Открихме, че „слугите на народа“ поглъщат цялата принадена стойност, произведена от хората с кръв и пот“. По-късна добавка в брошурата гласи: „Братя работници, тиранията не е страшна. Това, което е страшно (за тираните) е всеобщият бунт в условия на тирания“. В общество, което реторично възвеличава правата на работниците, посочването на противоречията не е трудна задача.

Това, че работници и дори някои войници шестват по улиците редом със студентите, кара управляващия режим да се бои за оцеляването си. На 19 май е обявено е военно положение и в столицата са докарани войскови части.

Един от тези войници е Чен Гуан. Той израства в провинция Хенан и е влязъл в армията година преди събитията на едва 16-годишна възраст. Той е излъгал за възрастта си с надежда службата да му позволи да преследва на университетско ниво истинските си интереси в областта на изкуството. Чен е пратен в Пекин заедно с още 250 хил. войници, много от които са деца на селяни, които никога преди това не са виждали столицата.

В интервю за книгата „Народна република на амнезията“, Чен си спомня, че „ние не бяхме уплашени, мислехме, че това е забавно – по-забавно е да отидеш в Пекин, отколкото да правим учения в казармата“.

Студентите и жители на града се съпротивляват на напредването на военните части. Някои пледират пред войниците, че щом са наречени Народна освободителна армия, не трябва да участват в репресиране на народа, а други блокират улици, така че военните да не могат да преминават. Чен си спомня, че „студентите бяха много приятелски настроени, с широки усмивки. Духът им беше приветстващ… Изведнъж човек започваше да усеща, че сякаш изобщо не разбира това общество. Наистина ли в Китай има толкова много корумпирани хора? Наистина ли има толкова много несправедливост? Изведнъж започваш да се питаш за тези проблеми. Преди това не си имал подобна съзнателност. Макар да не можехме да говорим със студентите, думите им имаха ефект върху разсъдъка ми“.

Но отгоре идват заповеди площадът да се разчисти със сила. От вечерта на 3 юни до сутринта на 4 юни въоръжените войници прогонват протестиращите. Чен е толкова нервен, че не може да държи здраво оръжието си, и вместо това му е даден фотоапарат, за да документира случващото се. Той си спомня, че отначало е наблюдавал събитията отдалеч, и чак по-късно през деня е разбрал какво се е случило.

В „Народна република на амнезията“ е описано как на частта на Чен е възложено „да възвърне нормалния вид на площада, като заличи всякаква следа от случилото се“. „Всички вещи, оставени от бягащите студенти, са струпани на големи купчини и изгорени: очукани велосипеди, чанти, палатки, плакати, смачкани листа с текстове на речи. След това обаче завалява, и от покритите със сажди купчини започват да се стелят ручеи черна вода, която потъмнява паважа“. Това са сцените, които Чен запечатва с апарата си. Той скрива част от негативите, „воден от инстинкт, който тогава не може да си обясни“.

Не се знае колко са убити при репресиите на Тянанмън – оценките варират от триста до хиляда. Минават петнадесет години, преди Чен да се изправи срещу това, в което е участвал. Той се опитва да се справи с угризенията като рисува тайно картини, посветени на събитията. На 14 май 2014 г., в навечерието на двадесет и петата годишнина, той организира изложба в ателието си. Властите разбират за събитието и Чен е задържан за 38 дни, а произведенията му са конфискувани.

Протестите през 1989 г. не са ограничени до Пекин – демонстрации се провеждат и в десетки други градове. В град Чънду още стотици хора са убити, когато полицията насилствено потушава недоволството. Страхът на режима на Дън от ескалиращия студентски и работнически бунт е напълно оправдан, но няма как да знаем докъде би стигнала тяхната колективна борба.

Някои хора с леви позиции все още защитават репресивните действия на китайските власти, представяйки ги едновременно като преувеличени от западните медии, и като необходима реакция на контрареволюционна заплаха. Наскоро Liberation News, издание на щатската „Партия за социализъм и освобождение“, публикува статия на Брайън Бекър отпреди пет години, озаглавена „Тянанмън: клането, което не е било“. Авторът твърди, че „целта на правителството на САЩ е била да смени режима в Китай и да свали Китайската комунистическа партия… ако контрареволюцията успее, последствията за китайския народ и страната биха били катастрофални… в конфронтацията между световния империализъм и Китайската народна република прогресивните хора трябва да знаят своето място – и то не е встрани“.

Подобно двуизмерно мислене, при което единственият избор е между подкрепа за властите в Китай или Съединените щати, не предоставя нито полезен анализ, нито път напред за активистите.

За левите хора е особено иронично да предоставят политическо прикритие за китайската държава като се има предвид, че един от най-известните цитати на Дън е „да забогатееш е славно“. Тази грешка се корени в схващането, че революцията от 1949 г. и всичко, последвало от нея, представлява създаване на социалистическо общество в Китай. Макар прогонването на колониалните сили и на гангстера Чан Кайши да е нещо, което със сигурност заслужава одобрение, това не трябва да се бърка с установяването на нов икономически ред, при който работниците и селяните управляват колективно и демократично Китай в свой собствен интерес.

Малцинството на управляващата класа продължи да съществува и процъфтява по времето на Мао. Тези хора експлоатираха икономически огромното мнозинство от населението и репресираха политически всякакво несъгласие.

Нищо не пречи едновременно да осъждаме репресиите, извършени от китайските власти, и да отчитаме пълното лицемерие на подкрепата за протестите, изразявана от западните сили чрез медиите. Няколко десетилетия преди събитията в Пекин, по време на борбите за граждански права и протестите срещу Виетнамската война, властите в Съединените щати организираха насилствени репресии срещу части от собственото си население. Да не отваряме дума как въоръжените им сили са избивали хора в безброй държави, или че трудно се намира репресивен режим, който Вашингтон не е готов да финансира, за да прокарва собствените си външнополитически цели.

Репресиите срещу уйгурите и мащабната инициатива „Един пояс, един път“ демонстрират, че приоритетите на сегашния китайски президент Си Дзинпин доста напомнят действията на други държави – потискане на малцинствата и разширяване на икономическото влияние в чужбина. Управляващата класа в Китай не трябва да бъде разглеждана като прогресивна сила, предлагаща алтернативен модел на икономическо развитие във вътрешен план, или като противотежест на щатската военна агресия във външен план.

Много западни мислители вярваха, че китайският икономически успех няма да стигне далеч без приемане на по-либерална, демократична политическа рамка. Пекин обаче успява в това отношение най-вече като търгува ограничените политически свободи срещу повишаване на жизнения стандарт и цялостните възможности. Този модел обаче предполага непрекъснат растеж, което е нереалистично в дългосрочен план, така че в бъдеще системата може да бъде поставена под въпрос или да се срине.

Паралелно със скорошното разрастване на интереса към социалистическите политики и активизъм в Съединените щати, се наблюдава и възраждане на интереса към марксизма като активистка философия сред китайските студенти. Участниците в Марксистката студентска асоциация в Пекинския университет подкрепят активно работнически борби, като например стачките във фабрики на компанията Jasic Technology. Само през последните няколко седмици китайските власти задържаха 21 студенти-активисти – демонстрация каква опасност за властта представлява подобна солидарност.

Сара Нелсън, лидер на Асоциацията на стюардите, заяви наскоро пред събрание на Демократичните социалисти на Америка: „Нашият живот и благосъстояние са напълно обвързани с тези на работниците в Мексико, Канада, Китай и Германия“. Това разбиране представлява обнадеждаваща алтернатива на позициите на политици и дори синдикални лидери в САЩ, които приемат националистическата логика на търговските войни на Тръмп. По-доброто бъдеще ще се роди чрез съюзи между студентите и работниците не само в Китай, но и през националните граници.

Ако този материал ти е харесал, подкрепи съществуването на "Барикада". Нуждаем се от теб! Виж как можеш да помогнеш–тук!

Оставете коментар