Здравният министър, финансистът Кирил Ананиев, започна работа със смели послания още при първото си появяване в началото на февруари т.г. пред депутатите в новата си роля: „Днес, пред вас, поемам ангажимента, че в рамките на няколко месеца ще разработя нов модел за функциониране, управление и финансиране на медицинската помощ. Нашето здравеопазване е болно. То се нуждае от лечение, само че толкова много години никой не написа рецептата за това лечение.“
Едва ли някой ще оспори тази констатация, но за съжаление смелостта на новоназначения министър стигна само за заявката, но не и за подробностите. Той определи настоящия модел като „напълно изчерпан”. Това е вярно, доколкото той комбинира едно от най-високите нива на пациентски доплащания в Европа с постоянно недофинансиране на общински и държавни болници, и преуспяващ бизнес за частните. Но е странно, когато суровата критика идва без какъвто и да е намек за това, което би трябвало да последва.
Два месеца по-късно, в края на март, министър Ананиев заяви, че се работи по три модела за реформа, като единствената информация, подадена за тях бе, че се обмисля вариант за социален фонд, който да покрие част от здравнонеосигурените лица, които не могат да си позволят вноските. Тази информация може да е свързана с факта, че по това време министър Ананиев е подготвял отговора си до депутата Лало Кирилов за броя на здравнонеосигурените лица в България. Според министъра те са 719 хиляди към края на 2017 г. Според отчета на Здравната каса, публикуван в средата на юли, те са 1.4 милиона.
По време на парламентарен контрол края на юни Кирил Ананиев отново коригира броя на очакваните за обсъждане модели на два, допълвайки изказването си с вече познатото послание: „Всички сме единодушни, че настоящият здравноосигурителен модел не може да продължава да се прилага в бъдеще”. В отговор на протакането депутатите го задължиха да представи до края на септември „за обсъждане в Комисията по здравеопазване към Народното събрание концепция за развитие на здравното осигуряване и за секторни реформи в системата на здравеопазването с конкретни цели и срокове за изпълнението им”.
Странното е, че тази концепция „трябва да бъде представена след проведено широко обществено обсъждане с всички заинтересовани страни, резултатите от обсъждането ѝ също трябва да бъдат предоставени на ресорната парламентарна комисия”. В средата на август моделите на министър Ананиев все още са тайна, но в края на септември очакваме вече да е проведено широко обществено обсъждане с всички заинтересовани страни.
Не е ясно как той смята да направи такова обсъждане с, по собствените му думи, „всички парламентарни и извънпарламентарни политически сили, с всички съсловни, пациентски и научни организации, с ресорните комисии към парламента, с обществеността”. Заявената от него цел е, когато промените влязат в парламента, „да не започват тепърва дебати, а да сме убедени, че избраният модел ще работи за хората”. За да е осъществимо това, концепциите му трябваше да са публично достояние още през пролетта.
Три седмици след това изказване, отново в Народното събрание, министърът заяви, че вече е готов с двата си модела, но още не може да разкрие подробности за тях, защото трябвало да ги съгласува с коалиционното правителство. Освен това той обясни, че чака резултатите от „социологическо проучване, което е направено с цел да се видят обществените нагласи по тези теми”. Очевидно няма време за „широко обществено обсъждане” преди въпросът да влезе в комисиите на парламента, но има време за социологическо проучване. Естествено, процедурите в парламента могат да се забавят, за да се проведе смислен обществен дебат по предлаганите промени, но това би означавало те да не бъдат отразени в Бюджет 2019.
Докато министър Ананиев протака оповестяването на готвените промени вече шест месеца, информация за тях бе подадена от други. През юли председателят на парламентарната здравна комисия д-р Даниела Дариткова (ГЕРБ) в интервю за БНР обясни, че „с 8% здравна вноска, която е относително по-нисък процент в сравнение с останалите европейски страни, не може да се посрещнат всички тези нови желани потребности от включване на иновативни методи и терапии.” Според нея изходът от ситуацията е „надграждащо здравно осигуряване”, което в случая означава „застраховане” или „конкурентни фондове на НЗОК”.
По същество това не означава решаване на проблема с доплащанията и недостига на средства в общественото здравеопазване, а прехвърляне на непокритите от здравната каса терапии към частни фондове или застрахователи. Това е решение, което ще сработи само за по-заможните граждани и за онези, които и сега получават допълнително застраховане в рамките на социалните програми на фирмите им.
Актуалното интервю на новия управител на здравната каса пред “Капитал” навлиза в повече подробности:
„Идеята ми е сумата, която се полага на всеки пациент, реално да покрива ефективно лечение на дадената диагноза… Ако по някаква причина осигуреното лице желае друг вид терапия, то да има възможността да си доплати по съвсем прозрачни критерии и или да може да се осигури в надграждащо осигуряване или застраховане.”
Според д-р Дечо Дечев това надграждащо доплащане трябва да е доброволно. Който не може да си го позволи, получава „основния пакет“, включващ една безплатна терапия за всяко заболяване. Декларираната цел е „когато има едни и същи показания за дадено заболяване, но има разлика в цената, да се финансира напълно това, което е с най-добра ефикасност, тоест струва най-малко за фонда“. Това звучи разумно, но в случая д-р Дечев си поставя лесен проблем и дава лесно решение. Въпросът е какво правим когато имаме по-ефективна терапия, която струва повече? Ако отговорът е, че пациентите от „основния пакет“ получават евтиния вариант, а онези с надградения – която лекарят им прецени, че е по-адекватна за тях, тогава имаме проблем.
Както се вижда, детайлите са важни, за да може обществото да се запознае с готвените промени и да се ангажира в информиран дебат по темата. За съжаление, най-големият проблем е, че в здравеопазването изглежда се готви поредната непрозрачна и припряна реформа, при която думата на учените, лекарите, пациентите и всички граждани се свежда до социологическо проучване (също все още неоповестено).
Не знаем дали готвените промени ще намалят или ще увеличат доплащанията от пациентите, нито как ще се отразят на здравния статус на населението, просто защото не разполагаме с достатъчно информация. Онова, което знаем, от направените досега намеци е, че хората, които не могат да си позволят да доплащат, ще продължат да получават по-орязана и потенциално по-неадекватна здравна грижа, защото декларираният стремеж не е да се минимизират доплащанията, а да се регламентират.
About The Author
