С наближаването на 2020 г. времето за страните-членки да предприемат действия, които да ги доближат до поставените преди десетилетие цели, на практика вече изтича. Колкото и да е ефективна дадена мярка, тя обикновено трябва да функционира няколко години, за да даде резултат. Например, ако нещо изведнъж убеди повече българи да следват висше образование, това ще се отчете в статистиката едва след 4-5 години, а значителна промяна ще има след двойно по-дълъг период.
Беглият поглед върху актуалните резултати показва, че България е изпълнила едва половината от поставените си цели, но по-внимателното вглеждане води до още по-смущаващи констатации. В една от най-проблемните области – бедността – страната ни си е поставила за цел да намали броя на бедните с 260 хиляди души и изглежда се справя с тази задача. Според данните на Евростат хората, изложени на риск от бедност и социално изключване са намалели с 654 хил. между 2008 и 2017 г., или от 44.8% до 38.9%. Прегледът на данните обаче показва, че тази значителна промяна не се е случвала в продължение на десетилетие, а е споходила страната ни изведнъж през 2014 година. Как се е случило това?
Данните за доходите на домакинствата през тази година са събирани през 2015 г., когато според официалната документация на НСИ методологията е претърпяла промяна с финансовата подкрепа на Европейската комисия, изразяваща се най-вече с разширяването на изследваната извадка. Вариантите са два – или през 2014 г. се е случило нещо, което е изкарало 584 хил. души от групата на застрашените от бедност и социално изключване, или НСИ е използвало допълнителните средства, за да прецизира данните си. През 2014 г. БВП на човек от населението нараства с 1.9%, а доходът на лице от домакинството остава на нивото от предходната година, така че отговорът се налага от само себе си.
Още по-интересно е, че от официалната правителствена програма за развитие става ясно, че правителството е имало предвид не индикатора „риск от бедност и социално изключване”, отчитан от Евростат, а по-тесния „монетарна бедност”. Той включва само дела на хората, които изкарват под линията на бедност, която е 60% от медианния доход в страната (314 лв. за 2017 г.). Тук страната ни дори влошава показателите си спрямо 2008 г. като абсолютният брой на бедните се увеличава минимално с 33 хил. души до 1.665 млн. Относителният им дял обаче се увеличава по-бързо, заради отрицателния прираст на населението – от 21.4% до 23.4%.
Поначало намаляването на бедните с 260 хил. души за период от 12 години не е много амбициозна цел за страна с такива високи нива на бедност, но е показателно, че България не успява да постигне дори това. В други сфери обаче целите ни са дори по-неамбициозни. Например целта за комбинираните публични и частни разходи за научна и развойна дейност (НИРД) за нас е 1.5% от БВП, докато за ЕС тази цел е 3%. България трудно ще изпълни дори това, след като тези разходи спадат до 0.78% от БВП през 2016 г.
Цел от 3% са заложили повечето страни от Западна Европа заедно с Естония и Словения, а Швеция, Финландия и Австрия се стремят към близо 4% разходи за наука. Прави впечатление и Чехия, която предвижда 1.1% от БВП само за публичните разходи за наука, които у нас са около 0.2%.
ЕС се стреми и да повиши дела на висшистите (като процент от населението на 30-34 г.) до 40%, като тази цел на практика е изпълнена през 2017 г. Това е станало въпреки резултатите на България, която си поставя цел от 36%, но достига едва 32.8% през миналата година, което дори е лек спад на годишна база. Това вероятно се дължи на по-висока емиграция сред висшистите, както и на по-големия дял на обучаващите се в чужбина, които така и не се завръщат.
Делът на ранно отпадналите от образователната система показва леко подобрение през миналата година, достигайки 12.7% от хората между 18 и 24 г. Това е напредък спрямо 2008 г. (14.7%), но остава далеч от целта от 11%. Все пак България може би ще подобри представянето си по този индикатор след въведените административни реформи, които улесняват преминаването на седми клас и по-ранното завършване.
Ефектът от т.нар. механизъм за включване, който насърчава връщането в училище на отпаднали деца, все още не е доказан, въпреки гръмките твърдения на правителството. Дори и да е толкова успешен, колкото МОН твърди, той ще даде статистически значими резултати едва след няколко години (не може да се каже точно, тъй като засега министерството отказва подробна информация за върнатите в системата деца), ЕС като цяло бавно, но устойчиво се приближава до целта си от по-малко от 10% ранно отпаднали деца.
Колко неадекватно скромни са поставените цели за България си личи, когато видим, че някои от тях са преизпълнени без никакви усилия. Страната ни е заложила като цел по-нисък дял на възобновяемата енергия (16%), отколкото ЕС, но през последните десетина години я развива с по-бързи от средните за общността темпове, достигайки 18.8%. Вероятно когато са определяни целите за Европа 2020, родните политици не са се досещали каква златна мина може да бъде този неразработен пазар. Освен по инвестициите в научна и развойна дейност, Швеция се отличава и с 54% дял на възобновяемата енергия, като целта ѝ е до 2040 г. такива мощности да заместят ядрените централи, които в момента осигуряват 35% от електричеството.
Европейският съюз се стреми да намали емисиите на парникови газове с 20% спрямо 1990 г., но България е заложила като цел увеличение (!) с 20%, тъй като през 2008 г. е била далеч от нивата отпреди деиндустриализацията през 90-те. Въпреки плановете, страната ни все пак намалява още парниковите емисии до 57%. ЕС като цяло също преизпълва целите си, но остава далеч по-голям замърсител с 77% от нивото през 1990 г.
Малко преди 2020 г. вече ясно си личи, че България ще претърпи значителни неуспехи в единствената дългосрочна стратегия, която тя що годе следва. Това само ще маркира провалът на усилията да се доближим до средноевропейските стандарти по повечето от критериите. Едва ли ще е рано да заключим, че ако искаме нещо да се промени през следващото десетилетие, ще ни трябват политици с по-амбициозни цели и по-смели идеи за постигането им.
