Новините от мероприятието във Варна ни заливат, интерпретациите ще се точат седмици. Срещата между лидерите на Стария континент Туск и Юнкер с Реджеп Ердоган бе определяна като ключова в отношенията между ЕС и Турция. Важна е и за имиджа на домакина Бойко Борисов. Преди обаче да се потопим окончателно в европейски и български институционален новинарски шербет, следва да направим няколко извода за взаимоотношенията между страната ни и югоизточната ѝ съседка. За тях бяха дадени ясни дипломатически знаци доста преди срещата.
Събитието се състоя на 26 март. Датата е безинтересна в политическата история на планетата, но за България на е така – чества се Ден на Тракия. Отдава се почит не само към подвига на българската армия при Одрин в Балканската война, но и към жертвите на гоненията от онези тежки времена. Поколения български граждани, сред тях и арменци, растат с болезнен спомен за кървищата. Съгласявайки се да домакинства на турския президент на 26 март, а не през който и да е друг ден от 365-те в годината,
България показа, че не се вълнува от всичките тези исторически ,,подробности“.
Десетки пъти държавни лидери са слагали точка на кърваво минало, почитайки заедно жертвите. Този случай обаче не е такъв – нито Ердоган почете някого, нито Борисов го направи. Това не бе среща за изглаждане на исторически вражди, а бе част от актуалния (може да го наречем дори – дребнав) дневен политически ред на Европа. Домакинствайки точно на тази дата, България се подигра сама на себе си.
Вторият знак бе даден със самия избор за място на срещата – Варна. Преди десетина дни Ердоган вкара Кърджали в душевните си граници, но през 2016 г. стори същото и с Варна. Тогава той изреди доста градове, които според ,,историци“ били част от ,,Националния договор“ (разбирай – Турция). И Кърджали попадна в списъка, и Варна, Батуми, Киркук… Провеждането на срещата точно в морския български град бе второ знаково събитие, което един ден ще изумява изследователите – България посрещна турския президент в селище, посочено от него като част от турското наследство.
В самата Варна честването на Деня на Тракия бе изтеглено цели три дни по-рано. Ясно е защо – защото някаква си памет към тракийските бежанци не е важна, важно е спокойствието на високия турски гост. Практически пренасрочването бе безсмислено, защото Ердоган пристигна в късните следобедни часове на 26-и, церемонията за Деня на Тракия можеше да се състои по-рано.
Часове преди срещата президентът на България Румен Радев заяви, че желае Борисов да не е безгласен домакин. ,,Надявам се, че министър-председателят ще постави въпроса за ненамеса на Турция в нашите вътрешни работи, в изборния процес, в религиозните дела и също така за обезщетението на тракийските бежанци“, каза държавният глава. След срещата Борисов рече, че е споменал за част от темите. Но нима той е равен на Ердоган? Радев е президент, Ердоган също е президент. Това е нивото, на което следва да се водят разговори, дори неофициални. Многократните провокации за Кърджали, Варна и т.н. бяха правени от Ердоган не чрез дипломатически изявления, а пред медии или на публични сбирки.
Нима Радев не можеше да отговори поне един път със същото?
Нима не можеше да даде отпор на Ердоган за безбройните провокации на Турция, които сам съзира? Не го стори преди, не го направи и сега. Предпочете да наставлява Борисов, тоест да играе вътрешен мач, от който няма особен смисъл. Тази пасивност откъм българския държавен връх със сигурност е направила впечатление в Анкара.
Дали българската дипломация стори всичко това съзнателно, за да покаже на Турция, че няма претенции за нищо към нея, плащайки доброволно цената на собственото си унижение, или пък го стори неволно, без да си дава сметка за унижението, няма как да се знае. Но е факт, че с всички тези действия и бездействия България сама се сгуши в душевните граници на Ердоган. Тъжното е, че насреща си има един истински диктатор, който зачерква светска Турция, гази демокрацията и вкарва своите опоненти в затворите. И вместо да му покаже твърдост, в най-добрия случай – протоколна любезност, страната ни демонстрира грозна сервилност, срещу която нищо не получава. Но да се чудим ли? Отдавна нашият премиер е славейче, което чурулика на рамото на Ердоган.
Но не е само премиерът. Кой ходеше ударно на конгресите на партията на Ердоган?
Кой се гушна с ДОСТ, прекият инструмент за влияние на Анкара у нас?
Това бе НПСД, партията на Касим Дал, която съвсем до скоро бе част от Реформаторския блок. Не само българската власт, но и уж опозиционният ѝ ,,умен и красив“ сектор също, поне до скоро, се умилкваше около Ердоган. А помним ли русофобския възторг, след като Турция свали руски самолет? Няма как при такова конюнктурно отношение в цялото ни общество да имаме адекватна държавна позиция.
Официалните новини след срещата в резиденция ,,Eвксиноград“ гласят, че Европа ще даде на Турция договорените преди време 1.2 милиарда евро заради сирийските бежанци (част от 3-милиарден пакет), подкрепя я в борбата с тероризма и много се радва на възобновения диалог след дълги месеци хлад. Наред с това имала забележки относно човешките права на нейна територия и за някои действия, като в Африн. Освен да се ядосва на думи обаче, Европа друго не можела да направи… Турция пък искала членство в ЕС и падане на визите, но и тя друго не можела да стори, освен да се ядосва и да иска… … В края на пресконференцията след срещата българският премиер, Туск, Юнкер и Тайпи (както го нарече Борисов)
се хванаха за ръце като близки другари.
Ердоган се чувстваше толкова добре, че дори помаха приятелски на залата. Така стана ясно, че българската неадекватност е част от една по-обща и по-страшна неадекватност. Търкулнал се ЕС, намерил си Борисов.
