На Ричард Спенсър вече не му е забавно. В дълго видеообръщение, публикувано по-рано този месец, националистическият лидер обяви, че се отказва от предстоящите си публични изяви и спира свое спорно “турне по колежите”. По думите на лицето на т.нар. алт-райт (“алтернативно дясно”) събиранията вече не са забавни, когато се превръщат в насилствени сблъсъци.
“Наистина ми е неприятно и се колебах много да го кажа. Антифа побеждават, в смисъл че те са готови да отидат по-далеч от всеки друг, да правя неща, свързани с насилие, сплашване и цялостна лошотия”, оплаква се Спенсър. По думите му готовността на крайнолевите активисти да използват всички необходими средства, за да предотвратяват публичните му речи, е оставила крайнодесните “да се движат срещу течението без гребло”.
Обявлението на Спенсър дойде седмица, след като той изнесе реч пред рехава публика в Мичиганския университет. Появата му там привлече антифа протестиращи, които се сблъскаха с крайнодесните поддръжници на Спенсър. Около 20 души се оказаха в ареста, предимно от антифа контингента.
Изявлението на Спенсър бе отпразнувано като победа от антифа групи и техни поддръжници в социалните мрежи. То представлява рязко опровержение на постоянните натяквания, че практиките на антифа представляват подарък за крайната десница. Антифа, съкратено от анти-фашизъм, не представлява една група или организация, а набор от политически практики, насочени към заличаване на неонацистки, расистки и подобни на тях групи от публичните пространства. Тези практики, които включват, но не се изчерпват с физическите конфронтации, се прилагат срещу фашистите още отпреди Втората световна война. Избирането на Доналд Тръмп за президент и съпътстващото го възраждане на откритите борци за превъзходство на бялата раса обаче изведоха антифа опозицията на преден план. Където и да се събираха белите националисти – от Бъркли през Бостън до Шарлотсвил – антифа бе там с намерение да разстрои организацията им.
Занаятчийската индустрия на паникьосаните медийни коментатори се посвети на това да порицава антифа и тяхната тактика за „лишаване от платформа“ като заплаха за свободното слово. Достатъчно е да се каже, че тази преобладаваща в медиите позиция е дълбоко погрешна. Релевантните в случая аспекти на тази критика са твърденията, че антифашистките действия не са ефективни. Критиците дори твърдят, че подходът на антифа е контрапродуктивен и само дава кислород на жадния за внимание огън на расистите, вместо да го потушава. Ноам Чомски съвсем не бе единствен в твърденията, че антифа представлява “голям подарък за десницата”. Критиците на антифа настояват, че най-добрият начин да се победят крайнодесните е да се дебатира с тях, да се хвърли светлина върху нищожността на аргументите им.
Изявлението на Спенсър подсказва точно обратното. “Идеята на колежанското турне бе да се влезе в търбуха на звяра – да се отиде в академична, контролирана от марксисти територия – и да се изнасят речи, които да представят основните идеи на индентирианизма и алт-райта”, заявява той във видеото, поставяйки ударение върху използването на събития, насочени към обществеността, за да се разпространява и нормализира “алт-райт” посланието.
Всеки, който е наблюдавал публичните дебати на Спенсър и неговите копия с либерали по въпросите на расата, би трябвало да е видял защо е толкова погрешна вярата, че войнственият расизъм може да бъде разсеян чрез разумни аргументи. Спенсър не се отклонява от твърденията си за нуждата от бяла “етно-държава”, а либералните му събеседници го наричат чудовищен расист. Резултатът от това е, че антирасистите се съгласяват с либералите, а расистите се съгласяват със Спенсър. Ефектът от окопаването на двете страни в аргументите им се свежда само до циментиране на нетърпимото статукво – или още по-лошо, до това прикритите расисти да решат, че аргументите на Спенсър позволяват и на тях да се разкрият публично.
Вместо това деградиращо патово положение, стратегията на антифа цели да създаде веществени последствия, които да бъдат усетени от неонацистките и расистки групи, както и от останалите, които биха се организирали заедно с тях. Този подход взема насериозно факта, че младите, бели и често отчуждени мъже виждат в тези организации обещание за принадлежност и издигане. Такъв тип хора не се присъединяват към групи като “Identity Evropa” – американска организация за превъзходство на бялата раса, фокусираща се върху пропагандата в университетските кампуси – защото са убедени от силата на аргументите им. Те също така няма да напуснат подобни общности заради логическите дупки в идеологията им.
За да станат последствията от включването в расистки националистичекси движения по-неприятни – за да се премахне “забавното” от фашизма – стратегията на антифа е да блокира разпространението на такива движения. Така че заявленията на Спенсър, че алт-райт събиранията вече не са “забавни” представлява музика за ушите на антифа.
Не е случайно, че антифа тактиките преобърнаха разрастването на неонацизма в пънк сцената през 70-те и 80-те години, или че бойните отряди на ветерани от еврейски произход спряха възхода на антисемитската, фашистка организация на Осуалд Мозли във Великобритания след Втората световна война. Не е изненада и че днес т.нар. „алт-райт” е принуден да преосмисли тактиките си. Докато авторите на коментарни рубрики в New York Times се опитват да обрисуват антифа като обикновени побойници, стратегията за създаване на сериозни последствия за организиращите се бели националисти се основава на едно обосновано разбиране на стремежа към фашизъм и как той се разпространява.
Спенсър не е обявил “алт-райта“ за победен и заявлението му по никакъв начин не представлява погребален звън за борбата за бяло превъзходство, просмукващо се в ДНК-то на тази страна. През миналата година Anti-Defamation League отчете, че пропагандата на белите расисти е нараснала тройно в университетите и колежите в САЩ. Същевременно 71% от екстремистките атаки в страната са били дело на крайнодесни. Освен това Спенсър е само една публична персона – крайната десница не се крепи на неговите изяви по колежите.
Някои може да заявят, че плановете на Спенсър да е по-малко публичен, да организира по-потайни сбирки, на които антифа да не могат да се появят, създава по-опасни възможности за движението му да се разраства далеч от погледите. Идеята, че едно движение може да се засили повече, когато е принудено да мине “ъндърграунд” – както и да изглежда това в ерата на социалните мрежи – е неоснователна и противоречи на практиката.
Ако “алт-райт” говорителите минат в “ъндърграунд” пространството, където няма полицейски кордони и университетски управи, които да ги защитават, антифа със сигурност ще ги последва и там. Една от тактиките на антифа, която е по-слабо отразявана от цапардосването на нацисти, включва активно онлайн проучване и изобличаване кой, къде и как се организира. Това е целият смисъл на антифа – по всички нужни начини да се свърши работата, която да гарантира, че крайната десница няма къде да се скрие.
