Вече спокойно бихме могли да заявим, че икономиката на САЩ преживява бум. Собствениците на малки фирми го твърдят – индексът на икономическото доверие на Националната федерация на независимите бизнеси достига рекордно високи нива. Оптимистичните изводи от подобен тип анкети все още не са потвърдени от твърдата статистика, макар че тези данни също изглеждат добре. Бизнес инвестициите като дял от БВП вече почти достигат нивата отпреди рецесията. Безработицата спада до нива, виждани последно по време на предкризисния бум през 2006-2007 г., а създаването на нови работни места също върви със стабилно високи темпове.
С други думи е време да спрем да наричаме състоянието на най-голямата икономика в света възстановяване и да започнем да го наричаме бум. Това е добра новина за президента Доналд Тръмп, който ще може да използва тези добри времена като аргумент да бъде преизбран за втори мандат през 2020 г. – макар че е съмнително до каква степен неговите политики се отразяват реално на икономиката.
Един важен икономически индикатор обаче остава обезпокоително потиснат – заплатите. На повърхностно ниво ръстът на заплащането изглежда стабилен – през януари средното почасово възнаграждение в САЩ е нараснало с 2.9% на годишна база. Но в същия период потребителските цени са нараснaли с 2.1 на сто. С други думи, реалното почасово възнаграждение е нараснало само с 0.8% – по-малко от половината от темпа на растеж на цялостната икономика.
Дори това увеличение не стига до всички. Според изследването на федерацията на независимите бизнеси, около 31% от работодателите са почнали да плащат на работниците си повече, като тези данни също не включват корекция спрямо инфлацията. Тъй като през повечето време е положителна, заплатите обичайно отбелязват ежегоден ръст. Това обаче не означава, че покупателната сила на работниците реално се увеличава.
По отношение на реалния ръст на заплащането, 2017 г. не е била кой знае колко добра, особено за работниците в производството и тези на по-ниски позиции. Тяхното заплащане е нараснало едва с 0.186%. При всички групи работници повишението също не е впечатляващо – 0.394%. За сравнение през 2009 г., преди страната да бъде застигната от рецесия, реалните заплати са нараснали с над 3 процента.
Най-голямото повишение в следкризисния период е от 2015 г., когато сривът в цените на петрола държеше инфлацията ниска. Сега инфлацията се връща до по-нормални нива, но заплатите в доларово отношение не растат по-бързо – което означава, че работниците получават по-незначително повишаване на възнагражденията. Към края на 2017 г. дори се наблюдава спад на средния реален седмичен доход на работниците.
Какво се случва? Защо ниската безработица, стабилните бизнес инвестиции и нарастващото икономическо доверие не водят до по-бързо повишаване на реалните заплати? Основната икономическа теория за търсенето и предлагането предполага, че когато пазарът на труда се затяга, реалните заплати трябва да растат. Така че защо тази теория, с която започва всеки курс по икономика, не работи?
Една от възможните причини е това, че работодателите стават все по-силни. Публикувано в края на миналата година изследване на икономистите Хосе Азар, Йоана Маринеску и Маршъл Щайнбаум констатира, че нарастващата концентрация на пазара на труда – намаляващият брой работодатели, конкуриращи се за работната ръка – е довела до потискане на заплащането. Проучване на друг екип икономисти, публикувано няколко месеца след първото, достига до същите изводи.
Икономическата теория гласи, че когато има само шепа работодатели, моделът на търсене и предлагане спира да работи, и големите компании започват да поддържат заплатите под нивата, които един конкурентен пазар би осигурил. Тази теория също така предвижда, че налагането на минимална заплата чрез закон няма да доведе до ръст на безработицата – което се потвърждава и от изследванията на редица икономисти.
Възможно е и ниската безработица да намалява производителността на работниците. Когато има масови съкращения, служителите обикновено работят по-усилено в опит да запазят работните си места. Когато обаче икономиката достигне състояние на пълна заетост, натискът върху работещите намалява. Няма абсолютна корелация между продуктивността на труда и заплатите, но се наблюдава известна зависимост.
Трето възможно обяснение е, че след дълга и силна рецесия, работодателите са предпазливи. Много рядко се стига до номинално понижение на заплатите. Работодателите знаят, че ако дадат на работниците си повишение, няма да могат да го отнемат, ако икономическият бум се окаже краткотраен. С оглед на опита от “изгубеното десетилетие” компаниите може би искат първо да са сигурни, че добрите времена наистина са се върнали.
Така че съществуват различни обяснения за стагнацията на заплатите, като някои включват злонамереност, а други – не. Без съмнение мнозина икономисти в момента се трудят, за да обяснят какво всъщност се случва. Но едно нещо е сигурно – ако икономическият растеж не се трансформира в по-високо заплащане за средностатистическия американски работник, за много хора този бум ще си остане безсъдържателен.
