В категории:Общество

Европа 2018 – национализмът и новото нормално дясно

Антилибералното дясно много добре умее едновременно да бъде консервативно в социален план и съвсем либерално – в икономически. Защитата на „европейската идентичност“ може да върви ръка за ръка със защитата на транснационалния капитал. В годината, в която България и Австрия председателстват Съвета на ЕС, все по-често ще се сблъскваме с комбинацията между национализъм и неолиберализъм, която предлагат правителствата на по-големите „нормални“ десни и малките им крайнодесни партньори

Луковмарш 2018, снимка: lukovmarsh.info

Миналата седмица управляващите от ГЕРБ положиха безпрецедентни усилия да заклеймят провеждащия се всяка година по това време марш в чест на ген. Христо Луков. Луков е известен като основател и идеен водач на Българските национални легиони (организация, самоопределяща се като фашистка), с ролята си за установяването на антиеврейско законодателство, както и с работата си за по-близко сътрудничество между България и нацистка Германия.

Министерството на външните работи неколкократно осъди като ксенофобска провокация шествието, което с факлите, униформите и емблемите си открито препраща към нацистката символика. Столична община – вероятно в несръчен опит да измие неудобството от това, че години наред маршът беше провеждан на практика с нейно съгласие – организира публично събитие под надслов „София казва НЕ на словото на омразата и екстремизма”.

Това щяха да бъдат сравнително уместни позиции, ако не се случваха толкова късно и точно в този момент. Сега те изглеждат като жестикулации, прозрачно мотивирани не толкова от отхвърляне на нацизма, колкото от два конюнктурни фактора. От май 2017 г. ГЕРБ управлява в коалиция с Обединените патриоти, а организации на ВМРО и Атака са известни като участници в предишни издания на т.нар. Луковмарш. Също така, от януари т.г., България пое председателството на Съвета на ЕС. Сега за ГЕРБ би било конфузно пред еврочиновниците да гастролира факелно шествие, което на всичкото отгоре се асоциира с техните коалиционни партньори.

От друга страна обаче, Европа се променя. Усърдието на ГЕРБ изглежда прекомерно на фона на засилващото се нормализиране на крайното дясно в ЕС. Това не е само нестихващият възход на националистически, анти-либерални партии като управляващите Право и справедливост в Полша и Фидес в Унгария и техните опозиционни аналози в Западна Европа. Свидетели сме как т.нар. дяснопопулистки настроения стават все по-приемливи за ‘нормалната’ десница в Съюза, обединена в Европейската народна партия.

Месеци след встъпването в длъжност на кабинета Борисов 3, в Австрия бе сформирано коалиционно правителство по ‘български модел’ – съставено от ‘нормално-дясната’ Австрийска народна партия и крайнодясната Партия на свободата. Когато 2000 г. на власт в Австрия дойде коалиция в същия формат, европейските лидери наложиха своеобразно ‘ембарго’ на взаимоотношенията със страната, редуцирайки ги до санитарния минимум, и по този начин на практика блокираха нейното членство в ЕС.

Този път нищо подобно не последва. Напротив, председателят на Европейската комисия Жан-Клод Юнкер (самият той политик от ЕНП), се позова на българския кабинет като прецедент, за да каже, че все пак с крайнодесните може да се работи. След встъпването в длъжност на новия австрийски кабинет, Волен Сидеров прати забележително поздравително писмо на председателя на Партията на свободата и нов вице-канцлер Хайнц-Кристиан Щрахе.

По силата на една случайност, през юли ротационното ‘европредседателство’ ще мине от ръцете на Бойко Борисов в тези на австрийския канцлер Себастиан Курц. 2018 има шанса да се окаже повратна година за наместването на крайното дясно в европейския политически мейнстрийм, а българското и австрийското европредседателства да станат символни за нея.

Докато в София течеше подготовката за Луковмарш, Борисов и Курц взеха участие в конференцията по сигурността в Мюнхен. Речта на австрийския канцлер за бъдещето на ЕС даде впечатляващо свидетелство за степента, в която неговият кабинет е готов да застане зад посланията на своя по-краен коалиционен партньор. Курц се застъпи за повече полицейско сътрудничество, силни външни граници и защита на т.нар. юдео-християнско наследство на Европа. И трите акцента напоследък са сред любимите лозунги на крайната десница.

Нищо чудно, след като множество коментатори на австрийските избори през октомври 2017 бяха единодушни, че макар и да остана втора, Партията на свободата постигна ключов успех с това, че посланията ѝ станаха централни за политическия дебат и бяха възприети от победителите.

В интервю за австрийския печат Иван Кръстев през 2016 г. предположи, че 2017 може да стане година на своеобразна революция на консервативното дясно. Неотдавна той се обяви за нормализирането като инструмент за укротяване на този процес. Според един добре познат в политологията аргумент, включването на радикални партии в системата на институциите и дори в управлението неизбежно отнема от анти-системния им чар. Подобно нормализиране има предвид Кръстев – отношение, каквото впрочем на думи е изразявал и Курц към Партията на свободата.

Както виждаме обаче, възможна е нормализация и наобратно: не еволюция на крайнодесните послания в посока ‘нормални’, а промяна на дясноцентристките в посока на крайните. Мотивация за втория вариант е от желанието на традиционните десни партии да привлекат избиратели на ‘популистите’. Но той също има за свой ефект ‘нормализиране’ на техните послания. Само че ако първият означава изместването на политическото дясно в посока към приемливия център, то вторият означава изместването му в екстремистка посока.

Когато не само Юнкер, но и политическите коментатори оправдават подобни коалиции с кухата фраза, че все пак били „про-европейски”, най-малкото, за което можем да се запитаме, е за каква Европа работят те.

И унгарският премиер Виктор Орбан, който посети България в понеделник, по-рано подчерта, че се бори за бъдещето на Европа, според него поставено под угроза от управляващите понастоящем европолитици. Но неговото дългогодишно управление вече ясно показа също така, че антилибералното националистическо дясно много добре умее едновременно да бъде консервативно в социален план и съвсем либерално – в икономически. Защитата на националната и европейската гордост може да върви ръка за ръка със защитата на транснационалния капитал.

Както наскоро писаха Лиляна Деянова и Ангел Игов, нищо чудно все по-често в бъдеще да се сблъскваме с тази комбинация между национализъм и неолиберализъм. Игов ясно показа нейните механизми в казуса „Пирин“ с апетитите за неговото презастрояване и ролята на организации като Института за дясна политика и фигури като вицепремиера Валери Симеонов.

В Мюнхен другият основен акцент на Себастиан Курц беше дерегулацията: според него плетеницата европейски норми задушава малките и средни предприятия. Това послание разбира се трябва да гали слуха на средната класа, от която обичайно идват гласуващите за двата варианта на десните. Но ясно е, че дерегулацията и съкращаването на социалните права в Австрия – основна част от предизборната програма на Народната партия – ще облагодетелстват най-вече големите компании. Но сред най-важните постижения на ЕС е именно, че дава на твърде слабите поотделно националните държави по-голяма тежест да регулират дейността на международните компании, която далеч не винаги е в най-добрите интереси на хората.

Предвидената веднага след посещението на Орбан в София визита на Курц беше отложена по здравословни причини за средата на март. Една от нейните цели е координацията и приемствеността между българското и австрийското председателства на Съвета на ЕС. Да видим послания за каква Европа ще бъдат излъчени.

В далечната 2004 г. Петер Слотердайк пророкува, че един ден ще съжаляваме за времената, в които бившият лидер на Австрийската партия на свободата Йорг Хайдер ни се е виждал опасен. Да се отдаваме на апокалиптични настроения сега би било безотговорно и неуместно – надали още догодина ще започнем да горим книги. Но пък не е зле да следим до каква степен принос за развитието в такава посока имат не само националистите, а и следващите ги политици от ‘нормалното’ европейско дясно.

В българския преход въпросната дясна симбиоза има своята добра почва поне откакто Българският демократически форум – самоопределил се за наследник на Луковите легионери – стана съюзник последователно на СДС, ДСБ и Реформаторския блок. Това може да остане в миналото, но с надигащия се ‘нов консерватизъм’ крайнодясното има тепърва да се утвърждава в България, и то не непременно през познатите ни националисти. Факелните шествия са само най-видимата част от един по-широк процес, който би трябвало да ни тревожи по-силно.

Огнян Касабов

Огнян Касабов преподава философия в СУ „Св. Кл. Охридски“. Участник е в „Нови леви перспективи“. Изследователските му интереси са в областта на естетиката, съзерцателния идеализъм и историческия материализъм.

Оставете коментар