Вие сте млад човек, склонен към самокритика? Вашето усещане за стойност е неразривно свързано с професионалната ви позиция и постижения? Страдате от остра социална тревожност или по друг начин изпитвате срах от оценката на връстници и колеги?
Източникът на вашето нещастие може би не е химически или емоционален дисбаланс, а да е продукт на нашата икономическа система. Според изследване на Psychological Bulletin неолиберализмът произвежда поколения от млади хора, които са все по-взискателни – както към другите, така и към себе си.
Но какво точно е неолиберализмът? Въпреки покровителствените твърдения на коментаторската каста, това е нещо повече от повърхностен, пейоративен термин за политиките на корпоративните демократи и републиканците – макар и двете големи партии в САЩ да са приели неолибералния модел в една или друга степен. Колумнистът на Vox Майк Конзал предлага следната дефиниция:
“Неолиберализъм” обхваща пазарното превъзходство – или разширяването на пазарили или пазарната логика върху все повече и повече сфери на живота. Това на свой ред има значително влияние върху нашата субективност: как виждаме себе си, нашето общество и ролите ни в него. Това създава разбирания, според които пазарите не се появяват естествено, а са конструирани чрез закони и практики, и тези практики могат да бъдат приложени и в области, които се намират далеч от традиционните пазари.
Както отбелязва Мегън Дей от списание Jacobin, меритокрацията и неолиберализма обикновено вървят ръка за ръка. Ако цялото общество може да бъде сведено до поредица от пазарни транзакции, то тогава индивидите се превръщат в стоки, намиращи се в пряка конкуренция помежду си.
“От средата на 70-те години неолибералните политико-икономически режими систематично подменят неща като обществената собственост и колективното договаряне с дерегулации и приватизация, насърчават индивидуалното против груповото в самата структура на обществото. Междувременно меритокрацията – идеята, че социалния и професионален статут са директен резултат от интелекта, добродетелта и трудолюбието на отделния човек – убеждава изолираните индивиди, че неуспехът да се издигнеш е знак присъща безполезност”, отбелязва Дей.
Авторите на изследването Томан Кюран и Андрю Хил приписват това усещане за неадекватност на нарастването на перфекционизма във всички сфери. По принцип перфекционизмът се разбира като отхвърляне на всичко, което не съответства на собствените ни съществуващи стандарти. Кюран и Хил разделят понятието на няколко отличителни категории – перфекционизъм, ориентиран към себе си (да имаш нереалистични очаквания за себе си), перфекционизъм, ориентиран към другите (нереалистични очаквания за другите), и наложен от обществото перфекционизъм – “най-изтощителното от трите измерения”. Дей описва последното състояние като “чувство на параноя и тревожност, породено от постоянното – и не напълно неоснователно – усещане, че всички само чакат да направиш грешка, така че да могат да те отпишат завинаги”.
Изследването на Кюран и Хил включва хора от Обединеното кралство, САЩ и Канада, родени след 1989 г. Учените са установили, че има нарастване във всички категории перфекционизъм, но най-вече в налагания от обществото, който вече е двойно по-разпространен, отколкото е бил сред предишното поколение. Последствията могат да се проявят по много различни начини, включително тревожност, депресия, нарушения в храненето и суицидни мисли, да не говорим за увеличаващата се зависимост от социалните медии.
“В проучването се цитират данни, които показват как младите хора днес са по-малко склонни да участват в групови занимания с цел забавление, и предпочитат индивидуални дейности, които ги карат да се чувстват по-продуктивни и ги изпълват с усещане за постижение. Когато светът изисква от теб да доказваш ценността си на всеки ъгъл, и когато не можеш да се отървеш от подозрението, че уважението на другите е до голяма степен условно, размотаването с приятели може да изглежда по-непривлекателно от това да си останеш вкъщи и внимателно да аранжираш профилите си в социалните мрежи”, изтъква Мегън Дей.
Иронично, самите социални мрежи са склонни да генерират усещане за тревога и отчуждение. Многобройни изследвания свързват прекомерната зависимост от Facebook с депресията, така че натискът на неолиберализма и стресът от социалните мрежи работят в съчетание – и то ако приемем, че не са едно и също. (В крайна сметка какво представляват тези сайтове, ако не платформи за персонално брандиране?). При всички положения резултатите са силно тревожни.
“Дори младите хора, които нямат диагностицируеми психични заболявания, все по-често се чувстват зле. Това се дължи на повишеният перфекционизъм, ориентиран към другите, който създава групов климат на враждебност, подозрение и отхвърляне. В този климат всеки винаги е подсъдим и очаква груповата оценка. Наложеният от обществото перфекционизъм включва и силно ударение върху това отчуждение. Накратко, последиците от нарастващият перфекционизъм варират от емоционално болезнени до буквално смъртоносни”, пише Дей.
Докато ние не започнем поне да си представяме алтернатива, изглежда няма какво да спре този разрушителен цикъл.
