Как се губят избори от човек като Доналд Тръмп? Той бе най-непопулярният кандидат-президент в историята, генериращ грешка след грешка и гаф след гаф. Да бъде държан извън Белия дом трябваше да бъде единствената мисия на Демократическата партия. И трябваше да е лесно да го постигнат.
Вместо това те загубиха, а сега кандидатът им Хилари Клинтън ни разказва как се е стигнало до този монументален провал в книгата си „Какво се случи”. За съжаление тази книга не е толкова опит да се обясни случилото се, колкото да се прехвърли вината.
В книгата не се посочва никаква реална вина в близост до личността на Клинтън. Макар по страниците тя да се боричка с въпроса защо „партията на народа” губи подкрепа, докато неравенството расте, Клинтън никога не дава задоволителен отговор. Вместо това вината бива насочвана навън, към обичайни заподозрени като бившият шеф на ФБР Джеймс Коми, руснаците и медиите.
Въпреки това, ако се приложи малко разсъждение, читателят може да намери улики за мистерията около изборите през 2016 г. насред мъглата от бягане от отговорност и позитивно мислене в книгата на Клинтън.
Да започнем от началото – защо тя се кандидатира за президент? „Защото смятах, че ще съм добра в тази работа”, пише тя. Тринадесет страници след това заявява, че „това бе шанс да направя възможно най-доброто, на което съм способна”.
Такъв кандидат-добродетел разбира се има нужда от проблеми, които да разрешава – така че Клинтън се е обърнала към хора, които знаят какво не е наред. „Започнах да привиквам политически експерти, да чета купища документи и да изготвям списъци от проблеми, които изискват повече разсъждение”, пише тя. Списъци с проблеми и решения има навсякъде, а размахването на такива е един от любимите реторични похвати на Клинтън. Това е нейният начин да отчита дейност и да показва на всички, че е загрижена.
Действайки по този рационален, одобрен от експертите път, Хилари Клинтън се отправи решително към забравата.
Изглежда тя е била почти напълно неподготвена за изблика на популистки гняв, който характеризира 2016 г. Това е гняв, който се въртеше около фрази като търговия, аутсорсинг, имиграция, наркотици, деиндустриализация, както и около скорошното зрелище, при което престъпниците от Wall Street бяха спасени с пари на данъкоплатците. Гневът изглежда бе по-важен от самите проблеми, и Доналд Тръмп успя да се позиционира начело на този гняв. Клинтън не можеше да го направи.
Трябва да ѝ се признае нещо – за разлика от мнозина от най-пламенните си поддръжници, Клинтън не отрича, че тази мрежа от класови проблеми има някаква роля в нейното падение. Когато не повтаря мантри за самоуспокоение и не кълне руснаците, се случва тя да се чуди защо толкова хора от работническата класа са изоставили Демократическата партия.
Това е наистина важен въпрос, по отношение на който Клинтън е написала няколко наистина запомнящи се пасажи. Например описанието ѝ на гротесктно събитие от кампанията в Западна Вирджиния, където са я посрещнали протестиращи – сред които е бил и бившият главен изпълнителен директор на мина, където през 2010 г. загиват 29 миньора.
Като цяло обаче опитите на Клинтън да разбере популизма винаги завършват преждевременно. Вероятно защото ако тези теми бъдат приети на сериозно, това може да доведе до извод, че работещите хора имат легитимни причини да са разочаровани от нея и Демократическата партия.
Безброй неудобни факти са изтрити от историята на Клинтън. Например търговията, за която тя пише само в най-общ смисъл – без никога да споменава търговски споразумения като НАФТА и ТПП. Програмата за дерегулация на банките, приложена при управлението на съпруга ѝ, също е изрязана от картината. Имена на корпорации като Goldman Sachs и Walmart, с които тя има връзки, никога не се споменават.
Освен това, да се приеме популизмът сериозно, означава и да се признае, че Бърни Сандърс, който по думите ѝ е бил „възмутен от всичко”, е имал право. Голяма част от „Какво се случи” обаче е посветена на това да се обвинява Сандърс, че е отправил предизвикателство към Клинън във вътрешните партийни избори. Като се има предвид, че по-късно той я подкрепи и участваше в кампанията ѝ, твърденията ѝ могат да бъдат описани само като злобни и в крайна сметка напълно непочтени.
Идеята, че може би е било добре да омекоти технократския си стил с малко популистко възмущение ѝ хрумва чак към края на книгата, когато вече е твърде късно.
Да не говорим, че това би било невъзможно. Хилари Клинтън просто не може да избяга от светогледа на задоволените елити. Тя не може да спре обсесивно да изрежда академичните титли на хората, да се хвали с познанствата си с шефове от Facebook и Google или да разказва на читателите как през 1998 г. е отишла на форума в Давос, за да представи философията си. В последната глава разказва как при завръщането си в своята Алма матер – елитния колеж Уелсли, тя е информирала завършващите престижната институция, че с техния „капацитет за критично мислене” (наред с други неща) те представляват „точно това, от което Америка се нуждае през 2017 г.”.
Де да беше така – единственото, което да ни трябва е поредната реколта висшисти от елитни колежи. Иска ми се да можеше експертите на Хилари и нейните просветени капиталистически приятели просто да оправят опърпаната Америка, в която живеем днес, в която расисти маршируват по улиците, в която цели региони се разпадат, в която ченгета застрелват мотористи без причина, и в която Белият дом е обитаван от буйстващ опипвач.
Колко хубаво би било всичко да се свежда до това да разполагаш със списък от одобрени от тинк-танкове политически решения. Нещата обаче определено не стоят така. И избирателите го знаеха.
About The Author
