Червен код в цялата страна! Опасни жеги! Да внимават най-вече председателите на работодателски организации. Съдейки от актуалните им изяви, изглежда високите температури не им се отразяват никак добре. Господата представители на КРИБ, АИКБ и БСК направо истерясаха в последните седмици. То не бяха пресконференции, то не бяха срещи. Свикнали сме да минават границата на нормалния тон, когато се опитват да бранят тесния си класов интерес, но такова чудо скоро не бяхме виждали.
Един от господата, който преди време нарече един журналист „олигофрен“, понеже му задал въпрос, дето не му харесва, за пореден път си показа рогата и обяви, че синдикатите били вредни за развитието на държавата. Наскоро пък почти не скочи да бие представители на същите синдикати в едно телевизионно студио. Страх ме е дори да си помисля каква държава бихме имали, ако всички отговорни фактори в нея говорят и се държат като г-н Домусчиев (КРИБ). Добре поне, че е голям бизнесмен!
Впрочем към него и предприемаческия му дух в последните седмици полетяха интересни въпроси – как точно се е сдобил, например, с Българския морски флот, „Биовет“ и столичния базар „Илиянци”, и какво е успял да свърши с тях. Оправдано или не, хората се чудят и на успехите на г-н Васил Велев (АИКБ) в бизнеса, особено на старта и дали те нямат нещо общо с миналото му в комсомола, например. Задават и въпроси за връзките на г-н Данев (БСК) с Държавна сигурност, както и за тези на г-н Дончев (БСК) с главните прокурори и разходките им в ЦУМ.
Но да не навлизаме в подробности. Хората имат право да се чудят, какво да ги правиш – те все са неразбрали нещо, все се съмняват в честния и справедлив просперитет на българските бизнесмени от 90-те години – тези светли времена…
От подробности и конкретика не се нуждаят по същество и последните работодателски желания, които почти истерично бяха лансирани на срещи с вицепремиери и извънредни брифинги. В „Барикада“ сме писали многократно за данъците, за Трудовия кодекс, за липсата на кадри, за „ниската производителност“, и за какво ли още не. „Престанете да ни „тормозите“ с регулации – те задушават икономиката! Оставете ни да правим каквото си знаем, без значение от средствата, само така ще има растеж! Синдикатите да не се бъркат – те не знаят как се управлява бизнес и вредят на икономическото (ни) развитие. Намалете данъците! Отменете минималната работна заплата! Не ни карайте да вдигаме автоматично заплатите спрямо опита!“.
В крайна сметка, ако обобщим съвсем добронамерено исканията им, те се свеждат до едно: оставете повече пари в нашите джобове, а ние ще ги инвестираме обратно в нови работни места и развитие на икономиката. Да оставим настрана въпроса дали наистина толкова дълбоко са се загрижили за цялостното икономическо развитие на страната, или просто ги притеснява собственият им просперитет и личностен финансов растеж. Това знаят единствено те – ние само бихме могли да гадаем.
Въпросните господа по традиция обичат да твърдят, че са постигнали всичко сами. Ще се направим, че не съществува темата със зависимостта им от държавните поръчки. Ще приемем дори, че въпросите относно старта на техните успешни бизнес кариери имат своите логични отговори.
И въпреки това твърдението, че някой може да постигне нещо сам, е повече от абсурдно отвъд либертарианските форуми. Дали господата „работодатели“ могат да постигнат успехите си, ако попаднат на остров с бушмени? С интерес очаквам да видя как ще накарат местното население да налови риба, която после да продадат отново на него, но с лихви. Това би могло да се случи единствено чрез силата на оръжието – и точно така се е случвало в миналото. Днес „оръжието“ е променено (поне на някои места), но логиката е същата.
Да не говорим какви успехи биха имали, ако островът беше самотен – тогава съвсем няма да има кой да стопира невероятните им идеи и талант. Опитвам се да кажа следното – т.нар. „работодатели“ са нищо без своите работници и без необходимата инфраструктура. Първите са им необходими не само, за да има кой да работи, но и за да има кой да потребява произведените стоки и услуги.
А какво да кажем за инфраструктурата? Колкото и гениални мениджъри и бизнесмени да са тези или други господа, какво биха сторили, ако нямат пътища, по които да пренасят стоките си? А пътищата, все още, се строят от държавата – чрез събирането на същите онези данъци, които работодателите непрекъснато искат да бъдат намалявани. Същото важи и за сферата на образованието – как биха могли великолепните иновативни умове да реализират своите идеи, ако нямат необходимите образовани кадри? Колко време ще им е необходимо, за да обучат бушмените от споменатия остров да работят с необходимата апаратура?
Ще ви издам една тайна – никой т.нар. „работодател“ няма да отвори „нови работни места“, ако просто оставите допълнителни пари в джоба му – чрез намаляване на данъците или премахване на бариерите пред възможността да дава по-ниски заплати. Тези допълнителни пари просто ще потънат в достатъчно дълбоките джобове на скъпите им костюми или в отворените деколтета на любовниците им.
Това, което би ги накарало да отворят нови работни места, е единствено и само потреблението. Или казано с думи прости – търсенето на по-голямо количество стоки и услуги, което не могат да посрещнат със сегашния си персонал.
Ако имате фирма с 10 работника и произвеждате 1000 чифта обувки месечно, които общо взето успявате да продадете, но рядко надхвърляте тези поръчки, то едва ли ако държавата ви намали още повече данъците върху печалбата (които в България и без това са сред най-ниските в Европейския съюз) или ви даде шанс да не дават толкова високи заплати, ще тръгнете да назначавате още работници. Това просто е абсурдно. Бихте потърсили още работна сила единствено, ако се нуждаете от 2000, вместо от 1000 чифта обувки.
За да има кой да купува обувки обаче, трябва да има с какво. В България данъчната система умишлено и целенасочено е направена така, че тежестта е прехвърлена от преките данъци (върху печалбата) към косвените (върху потреблението, като например ДДС и акцизи). Така с аргумента „да стимулираме инвеститорите“ ние всъщност задушаваме единственият истински двигател на растежа – потреблението. Тогава защо се оставяме да ни мамят и сякаш сами започваме да вярваме, че като си трайкаме, всъщност правим добро на държавата, която е загубена без щедрите ни работодатели?
България е една от много малкото държави в целия свят, които са заложили на плосък данък върху доходите на фирмите и физическите лица без необлагаем минимум. Освен отрицателните ефекти като увеличаване на неравенството, това има и преки икономически последствия. Липсата на необлагаем данъчен минимум означава, че дори на хората с минимална заплата от 460 лева всеки месец им се отнемат 46 лева – или по един хляб и едно кисело мляко на ден. Това са пари, които иначе веднага биха се върнали в икономиката поради простата причина, че никой човек с минимални доходи няма възможност да спестява. Точно обратното – това правят хората с големи банкови сметки, чиито пари образно казано „замръзват“, докато тези на по-скромните представители на обществото остават „горещи“ – всеки допълнителен лев моментално се „инвестира“ обратно – най-вече в храна и обувки за детето или в стоки от първа необходимост. В икономиката това се нарича „мултипликатор“ – парите на хората с по-скромни доходи са с най-висок мултипликатор, защото шансът да се „мултиплицират“ бързо и веднага е много по-голям, отколкото при милионерите. Отнемеш ли ги, „замръзваш“ – именно това виждаме у нас. А това завърта отново и отново сериала „И богатите също плачат“, от който взе да ни втръсва, но пак не виждаме слона в стаята.
С други думи, ако искате растеж, но за всички, а не само за банковите сметки и на шепа олигарси, дайте повече пари на обикновените хора, а не на техните шефове. Това в крайна сметка ще се окаже добро за всички. И подобно на работодателите, внимавайте с жегите – в лошо физическо състояние по-лесно ви правят на идиоти.
