„Осмоъгълният си отива“, но какво остава?

Коментар на нашия читател Стоян Гогов относно демонтажа на паметника „1300 години България“. Можете да ни изпращате свои материали на [email protected] или на страницата ни във Фейсбук.

Заслужава ли народ, унищожаващ своето минало, да има бъдеще? Заслужаваме ли да отпразнуваме 1400 години България, щом с такъв кеф рушим паметник, посветен на 1300-та ни годишнина?

Зависи. Защото народът не е хомогенно и еднозначно понятие. Изкуството също не е хомогенно и еднозначно. Един архитектурен стил може да се хареса на едни, да е странен за други и противен на трети. Никой нормален обаче няма да поиска разрушаването на Нотр Дам, защото намира готическата архитектура за зловеща и твърде обвързана с кървавото и наистина ужасяващо средновековие.

„Парче по парче. Осмоъгълният си отива“ – с подобен възвишен и изобщо не жълт патос една дясна медия отбеляза разрушаването на паметника. Някои бяха в същински възторг и може би единствено дъждът ги спря да организират “хепънинг”, а защо не и на „либертарианско барбекю“, например.

“Нека този паметник бъде символ на нашия устрем напред”, с такива думи преди 30-тина години е открит монументът. Ясно е, че човекът прерязал лентичката и епохата, в която това е станало, не са еднозначни. Но значението на паметника е повече от ясно – честването на 1300-годишнината от възникването на България. Какво като един харесва абстрактния му модернизъм, а друг се чуди на неговата ръбатост? Какво като един помни с носталгия, а друг с омраза епохата, в която паметникът е открит? Трябва ли да рушим историята?

Факт е, че паметникът наистина изигра перфектно ролята си на символ за нашето бъдеще. Бъдеще, което вместо с устрем напред се характеризира с умишлена безстопанственост, разруха и претопяване на скрап. Та не е ли това историята на българската индустрия, умишлено разрушена и претопена? Та не е ли това историята и на много от нас, които биха предали България на вторични суровини за малко долари, евро, лири или рубли?

Както бяха приватизирани построените от народа заводи, така бе приватизиран и смисълът на един паметник, превръщайки се в нещо съвсем различно от оригиналната идея. Но какво значение има оригиналната идея, щом шефът вече е друг?

Лесно можем да откроим тенденцията. Тези, които разрушиха и приватизираха българската индустрия, днес имат интерес да сторят същото и с българската история.

Паметниците се заличават, историята се пренаписва, от литературата отпадат някои неудобни произведения. В случай, че планът за ликвидиране не успее, на ход е преиначаването и приватизацията на смисъла. Подобен например е планът паметникът на Бузлуджа да се превърне в… казино. Впрочем, виновни за разрухата и за днешното състояние на самия паметник са колкото десните талибани, толкова и колегите им от псевдолявото, които днес спокойно обвиняват „соросоидите“, но са неспособни да видят „приноса“ и на собствените им апологети и партийни функционери през годините.

На ход е и създаването на мнение – определени хора се надяват, че народът сам ще намрази паметника, ако той стане полуразрушен и опасен и ако против неговото съществуване се изказват различни „експерти“.  За първи път Столична община проведе „всенародно“ допитване в интернет и факт – гражданите сами решиха, че монументът трябва да се премахне. Триумф на демокрацията,  нищо че „гражданите“ всъщност бяха малко над 4000 души.

Накрая нещата придобиват наистина оруелски измерения – който контролира настоящето, контролира миналото. Който контролира миналото, контролира бъдещето.

Тъй че, най-после – „спете спокойно, деца“ – както пееше един популярен син шаман в зората на 90-те. Осмоъгълният си отива.

Но какво остава?