Преди две седмици отново се вдигна станалата обичайна глъчка за демонтиране на Паметника на съветската армия (ПСА). Поредната инициативна група за борба с паметника е съставена от добре познати имена. Бих определил тази група като проамериканска фракция на фанатичния антикомунизъм. Сред тях са журналистът Горан Благоев, който наскоро участва и в учредяването на партия „Републиканци за България“, и Марта Георгиева, общински съветник от ДСБ, чието име се свързва и с вандалски прояви срещу ПСА. Други двама са добре известният журналист Иво Инджев и финансистът Мартин Заимов.
Тези нови-стари активисти биха били много доволни паметника да го сполети същата съдба като Мавзолея на Георги Димитров и паметника “1300 години България”. (Те несъмнено биха разширили списъка и с комплекса на Бузлуджа, в който случай иронично се оказа, че една американска фондация е повече в състояние да оцени значимостта на този уникален образец на модернистичното архитектурно изкуство от управляващите.)
Заедно с мавзолея и паметника пред НДК бяха унищожени произведения на недвижимото културно наследство, които освен памет представляват и значими постижения на българското изкуство.
Мавзолеят е строен за рекордното време от шест дни през юли 1949 г., след смъртта на Георги Димитров, и е проектиран от трима от най-изтъкнатите архитекти на България още от царско време – германските възпитаници Георги Овчаров, Рачо Рибаров и Огнян Данчов. За 50 години мавзолеят е посетен от близо 18 милиона души, между които Фидел Кастро, Михаил Горбачов и Анджела Дейвис. След 1989 г. мавзолеят се превръща в място за изнасяне на оперни концерти на открито. Дори в навечерието на неговото разрушаване, когато в София доминира отрицателното отношение към Георги Димитров, мнозинството софиянци не одобряват това, което правителството на Иван Костов се кани да прави. Петър Дертлиев, уважаван политик от СДС, репресиран социалдемократ с антикомунистически възгледи, нарича решението „късогледство и политическа диващина“ . Мнозина изразяват мнение сградата да промени функциите си, но да се запази. Надделява обаче носталгията по монархизма на Евгени Бакърджиев, който иска да се възстанови градината около двореца. По този повод архитект Емил Попов пише във в. „Култура“: „Какво означава стилът „ретро”, толкова обичан от нашите управници? Ретроградност ли? Архитектурна реституция? Еснафска идилия?“
Нека напомним, че по същия начин, водени от желание за реставрация на миналото – връщането на България в идиличните времена на аграрния капитализъм на дребните собственици с рала и каруци – бе унищожено кооперативното селско стопанство, а катастрофалните последствия от това търпим и до днес.
На мястото на мавзолея до ден-днешен няма нищо – и това може би е добре.
Автор на композицията на паметника „1300 години България” е Валентин Старчев, който участва като скулптор и в построяването на мавзолея близо 30 години по-рано. Докато мавзолеят е опит да се обезсмърти първият председател на ЦК на БКП, то с паметника се търси символна приемственост на държавните управления. Според културолога Живка Валявичарска паметникът въплъщава противоречията на късния социализъм – ценностите на пост-сталинисткия марксистки хуманизъм, въплътени в идеите за “свободната всестранно развитата личност”, същевременно са довели и до подем на национализма и неговата кулминация в политиките за насилствена асимилация на мюсюлманите.
Скулптурните сцени съчетават митологемите на българката националност – „Златният век на Симеон“, „Покръстването“, „Пиета“, символизираща страданието от това, което етнонационалистическият прочит на историята определя като „турско робство“, както и построеният нов строй. Прави впечатление фигурата на „Строителят“, олицетворяваща трудовите хора, строящи една социална държава, където класовото неравенство трябва да е останало в миналото. От позицията на времето последното може да е илюзия, а и както Живка Валявичарска отбелязва, мъжко-центричната символика на паметника прави невидими „женския труд, борба и страдание от понятието си за национална общност“. В контраст, сегашният му заместител не оставя никакви съмнения и противоречия – както времето на неговата направа, така и символиката, съдържаща се в него, олицетворяват милитаризма на реваншисткия крайнодесен национализъм. Днес на мястото на “1300 България” се мъдри лъв, заявяващ реваншистки претенции от времето на втория преврат на Кимон Георгиев от 1934 г. и последвалия едноличен режим на Борис III, чиито апогей е съюзът с нацистка Германия с катастрофални последствия за страната. 
Дори няма смисъл да повтарям до болка познати аргументи, че останалите европейски държави запазват паметниците на миналото си. В Берлин, например, и до днес е добре поддържан образец на сталинисткия социалистически реализъм от края на 1940-те – огромният Съветски военен мемориален комплекс. Примерите с мавзолея и паметника показват какво да очакваме, ако мечтата на анти-ПСА активистите се осъществи. В по-добрия – случай една празнина, спорадично запълвана с банални комерсиални спектакли на пост-социалистическия ни капитализъм, като бирфестове и прочее, а в по-лошия – поредния кичозен израз на реваншистки и шовинистичен национализъм от поредните антикомунистически патриотарски формации, нужни на българските неолиберални режими.
Ако Марта Георгиева е представител на младото поколение антикомунисти, неживели във времето на социализма, другите споменати в началото бих определил като антикомунисти, обременени от миналото. Мартин Заимов е правнук на русофила националреволюционер и участник в Априлското въстание Стоян Заимов и внук на антифашиста генерал Владимир Заимов, осъден на смърт за шпионаж за СССР, и увековечен във филма „Цар и генерал“ (1966 г). Иво Инджев е завършил Московския държавен университет (МГУ) и се знае, че е бил и сътрудник на ДС.
За тези представители от анти-ПСА групата важат разсъжденията на марксиста антисталинист Исаак Дойчер, посветени на антикомунизма на бившия комунист. Неспособен да се откъсне емоционално от миналото, екскомунистът е неспособен на трезва преценка, рисувайки тъмница от морални и интелектуални ужаси. Незапознатият със събитията се пренася от сферата на политиката към тази на демонологията. Картината на миналото с нейните ужаси и демони има силен артистичен ефект, но е политически опасна. Дойчер продължава, че скоро бившия комунист интелектуалец от отрицание към Сталин стига до отрицание на самата социалистическа революция. А оттам пътят до безкритичност към капитализма е кратък. Аз бих добавил, че в българския контекст приемащите марксизма като догма стават и най-фанатичните антикомунистически догматици. На тази група от фанатизирани представители на бившата номенклатура не би следвало да се отделя много внимание, ако не бяха част от политически влиятелен блок, защото наред с настояването за разрушаване на исторически паметници, този блок цели и преиначаване, изопачаване и пренаписване на историята.
Показателен пример за последното бе кампанията за пренаписване на учебници по история през 2019 г. Тя бе организирана от малък, но гласовит и доста политически влиятелен кръг, съсредоточен в неправителствени организации, мозъчни тръстове и частни изследователски институти, идеологически близки до управляващия режим. Това става ясно от самия зам.-министър на образованието Петър Николов, който в интервю признава за връзки на министерството с фондация “Истина и памет” и участието ѝ в образователни комисии. Крайният резултат от тази кампания беше изискване от МОН всички учебници да обявяват комунизма за престъпен режим. Подобна намеса на МОН в образователния процес трябва да бъде разположена в по-широк контекст. В Полша и Унгария подобни консервативни сили участват в пренаписването на миналото. Кампаниите срещу учебниците не се ограничават само до България или Източна Европа. Още през 2002 г. италианският премиер Силвио Берлускони предложи пренаписване на италианските учебници, за да се представи фашизма в по-добра светлина.
Ще завърша с думите на Райнхард Коселек – мемориалите се премахват тогава, когато се възприемат като заплаха или когато традиция, която все още живее, трябва да бъде потисната. Кръстоносците на антикомунизма може би не са наясно, че с или без Паметника на съветската армия, причината тези традиции, които така ги дразнят, да продължават да живеят, е самата реалност на пост-социалистическия български капитализъм.
