Броят на заетите лица и в Еврозоната, и в целия съюз вече надминава предкризисните нива, показват данните на Евростат. Статистиката отчита рязък спад в заетостта в края на 2008 г., който след това продължава с различна интензивност цели 4 години, като в края на 2013 г. започва бързо възстановяване – тогава е пикът на следкризисната безработица и в България. Докато ЕС достига нивата отпреди кризата още през 2016 г., този процес е по-бавен в Еврозоната, чиито пазар на труда преминава показателите от 2008 г. едва сега.
Ръстът на заетостта в ЕС продължава и през първото тримесечие на 2017 като за същия период на 2016 заетите са се увеличили с 1.4%, а спрямо предходното тримесечие – с 0.4%. За България ръстът е 0,3%, докато той е бил най-голям в Естония – 2.8%. На другия полюс с най-голям спад в броя на заетите са Латвия (-1.9%) и Румъния (-1.2%).
Въпреки че безработицата в България като цяло в последните години спада, заетите в страната все още са с 350 хиляди по-малко, или 10%, спрямо 2008 г. Наскоро ЕК констатира, че България е една от страните в ЕС с най-голям неизползван потенциал на работната сила от близо 7%. Зад тази позиция прозира пасивната политика на държавата спрямо пазара на труда, въпреки че тя е доста активна в един конкретен аспект – усилията да намали безработицата. Това обаче не става чрез подкрепа за хората, които си търсят работа, а като се обезсмисли регистрацията им в бюрата по труда. По този начин те статистически не попадат в графата за безработни, а за икономически неактивни, откъдето идва и големият неизползван потенциал.
За месец май Агенцията по заетостта не пропусна да се похвали, че “безработицата продължава да намалява до 7.1%”, а медиите побързаха да предадат тази информация безкритично. Агенцията отчита, че в бюрата по труда има 234 хил. регистрирани, което е с 0,5% по-малко от април и с 1.6% по-малко от май 2016 г. За първото тримесечие на годината обаче безработните са 224 хиляди, а за последното на 2016 г. – 215 хиляди.
Така че е трудно да се каже, че безработицата продължава да намалява до 7.1%, докато тя официално е 6.9%. Месечните данни може да показват само сезонни колебания на пазара на труда, които не бива да се приемат за част от устойчиви тенденции. Когато погледнем тенденциите, виждаме нещо обезпокоително. Докато ЕС като цяло, а вече и Еврозоната, има по-висока заетост, отколкото в периода преди кризата, то България остава далеч от онези нива, както може да се види от долната графика.
Безработицата също още не е спаднала до нивата от 2008 г. (под 200 хиляди), макар че регистрираните в бюрата по труда са наполовина спрямо пика от 2012-2013 г. (над 400 хил.). Това означава, че големият спад в броя на заетите не се дължи толкова на безработицата, колкото вероятно на емиграция и ранно пенсиониране. Кабинетът Борисов 2 дори улесни работодателите в това да пенсионират навършилите необходимата възраст служители именно с идеята по този начин да се освободят работни места и да се свие безработицата.
Причините пазарът на труда в България да не се възстановява с темповете, с които го правят повечето страни от ЕС, са комплексни. От една страна имаме много голяма пасивност по отношение на насърчаването на заетостта от страна на държавата, като политиките в сектора разчитат почти изцяло на Европейския социален фонд.
Ефективността на тези евроинвестиции е доста спорна. Малко преди тежък инцидент със смъртен случай заводът “Стомана” в Перник бе усвоил европейски проект за 160 хил. лв. за „безопасни работни места“. Друга емблематичен соцзавод – обувната фабрика “Вихрен” в Благоевград пък се изправи пред фалит и остави работниците си с неизплатени заплати малко след като бе одобрен неин проект за 215 хил. лв. за създаване на “18 нови качествени и устойчиви работни места”. Как фирма, която няма нито едно устойчиво работно място, ще създаде 18, които да запази, след като субсидията свърши?
Към пасивността на държавата в политиките за заетост сред причините за твърде бавното възстановяване на пазара на труда трябва да добавим и потиснатия икономически растеж в резултат на твърде ниските доходи на мнозинството работещи и острото неравенство, от които страда вътрешното потребление като цяло.
Накратко, идеологията за „малка държава“, икономиката на просмукването и ниските преки данъци, които трябваше да донесат икономически просперитет, в действителност се превръщат в пречка за развитието.
