Насъскването на едни хора срещу други винаги се прави от противоестествени субекти за противоестествени цели. А натуралното човешко поведение е да се споделят и радости, и скърби с други човешки същества. Без никаква разлика на кой бог се молят или какъв е тенът им.
Изобщо не е отмряла легенда, както някои сега се опитват да го изкарат, че из българските земи винаги отлично са се разбирали и са си помагали всякакви етноси. Дори и днес така продължават да си живеят на много места, където жълтопаветни репортери, уви, не стъпват. Като например в село Овчеполци, Пазарджишко, с 1100 жители – половината от тях българи, другата половина цигани. Двете половини правят един неделим и пълен свят.
На изпращането на абитуриента Велко Кестенов, завършил Професионалната гимназия по селско стопанство в Пазарджик, преди няколко дни в Овчеполци се събраха над 100 души и от двата етноса. И празнуваха насред улицата пред дома на семейството му, преградена с две шатри, с украси, софри и уредби за весела музика.
Къщата е в циганската махала, но семейството на Велко е българско. Родата на майка му Стояна, чиято моминска фамилия е Панова, открай време си живее там. А таткото – Стоян Кестенов, дошъл от село Тополидол и останал като „заврян зет”. Тук е роден и Велко, и по-малката му сестра Ваня.
Гордата с внуците си 77-годишната баба Заприна Панова винаги отлично се е погаждала с мургавите съседи и казва: „Наште цигани са кротки, работливи. Може хляб да нямат, но никога няма да посегнат на чуждо. Един няма михлюзин (мързеливец – б.р.) между тях”.
Същото повтаря и зет ѝ Стоян, бащата на Велко: „Има българи, по-калпави от тях. Няма как да минеш покрай тяхна къща и да не те поканят, да не те нагостят с каквото имат”.
Баба Заприна е местна знаменитост. Още от 8-годишна се е прочула като майсторка в ръченицата. Печелила е първа награда на Националния фолклорен събор в Копривщица. Хитовото ѝ изпълнение е да играе в тепсия – толкова ситни са стъпките ѝ на ръченицата.
Днес вече годините тежат на баба Заприна и тя не се хвърля на подобни геройства. Е, ще видим де, дали ще издържи на кротък ритъм при изпращането на изкласилия внук…
А внука си го бива. Велко е горд не само с дипломата си от гимназията в Пазарджик, но и с изкараната шофьорска книжка, с ловния билет и… със седемте си кучета.
Достойното отпразнуване на абитуриентството му е въпрос на чест за майката и таткото. Само най-доброто за такъв юнак! Затова, разбира се, е поканен Ди Джей Янко Христев с целия му екип – цигански специалист за организиране на празненства. Янко работи с жена си и с още шест души. Може да разпъне по желание на клиента от една до пет шатри, които да подслонят от 50 до 250 души. Осигурява маси, столове, украса. И, разбира се, апаратура с походяща музика. Плюс водене на програмата и заснемане на тържеството. Всичко превозва с два буса.
Улицата пред дома на Кестенови-Панови вече е преградена с шатрите и арките от балони. Уредбата подгрява настроението с подходящи ритми. Прииждат гостите – роднини и приятели, българи и цигани.
Тук е, разбира се, циганинът Илия от Тополидол с жена си – туркинята Мария. Илия и Велковият татко Стоян се наричат един друг „брат”. Набори са и са израсли заедно в Тополидол. Празникът сега пее в душите и на двамата.
Илия и Мария помагат в сервирането – и танцуват заедно с таблите, с които разнасят скара и пасти.
Още по-запален в танците е друг мургав приятел – Митко. Той пък води хорото, развявайки българския трибагреник. И разказва как догодина и той ще изпраща абитуриент – сина Николай. И как също ще покани всички на гости.
Жена му Ася кима и се смее – и тя помага в сервирането. С тях е и малката им дъщеря Божидара – татковата любимка. Тя не изостава нито в хората, нито в кючеците, когато идва и техният ред.
Но всичко друго замира, когато все пак се вдига баба Заприна. И напук на 77-те си лета започва своята вълшебна ръченица в тепсия и с трибагреник в ръка… Годините все пак не са шега и равновесието не е стабилно, та се налага да я поддържат. Зетят Стоян от едната страна и приятелят Митко от другата.
Двете половини на един неделим и пълен свят…
Добре де, не всичко е идилия. Разказват ми, че миналата година на кукерския празник Джумали нещата се люшнали лошо. Традицията е младежите да се побутват с тояги, имитирайки сблъсъци. Но няколко български тийнейджъри решили да го правят насериозно. Така ударили едно малко циганче, че детето получило комоцио.
И понеже циганите са много по-задружни и спонтанни от българите, веднага се вдигнали да дирят отмъщение. Кметът на селото обаче успял да ги спре и да ги убеди, че случилото се не е с умисъл, а е от тийнейджърска глупост. Та страстите стихнали.
В Овчеполци едни от най-големите и представителни къщи са циганските. Почти от всяко тяхно семейство има хора, заминали на гурбет в чужбина. Децата им ходят на училище. Спретнати, усмихнати.
Все пак, наистина има и щастливи цигани. И българи.
