Усмивката на Димитър Бежански остава да ни свети от вечността… Не е за вярване, че си тръгна ей така, изведнъж, ненадейно, сякаш скроява поредния от майтапчийските си номера, с които беше разглезил приятели и колеги… И то точно в навечерието на 1 април – Деня на хумора… Така ми се иска да е само шега… Но не, наистина е избягал при изпреварилите го „оттатък” Доньо Донев и Миряна Башева – явно много са му липсвали… Ех, Мите, а тук какъв сумрак се спуска след теб, след вас…
Моля читателите за извинение за фамилиарността. Но Митко Бежански – писател, сатирик, радиоводещ, светъл бохем и жизнелюб – е един от най-обичаните ми приятели и колеги, с когото даже не помня вече откога точно се познавахме, но със сигурност е от десетилетия…
Пословичното приятелско и творческо трио между Митко, тъжно-ироничния поет Виктор Самуилов и световния карикатурист Доньо Донев роди и тяхната запазена марка „Тримата глупаци”. Нарекоха като прочутите герои на Доньо и себе си, и изданието си, което години наред успяваха да спасят, омагьосвайки с усмивките си издатели и спонсори. В самото начало с тях бе още един поет – Манол Манов, но битката го прекърши рано, той отлетя във вечността още през 1999-та. Накрая реалният капитализъм си каза думата и задуши дори последния остатък от вестника им, свил се до седмична страница в един всекидневник…
Но те продължиха да бъдат себе си, което си е подвиг в навъсен и алчен свят като погълналия всички ни. Неразделна от тяхната компания, винаги искряща с усмивки – дори и през сълзи – бе и уникалната Миряна Башева. Не мога дори да мисля за тях поотделно. От тях струеше такъв мощен енергиен заряд, че той зареждаше с усмивки и инат и всички нас, навъртащите се в орбитата им.
Днес от онова съзвездие при нас е останал само Витя Самуилов. И в деня, в който си отиде Митко, той му поднесе своето усмихнато-тъжно сбогуване, както само Витята умее да го напише, за да повярваме заедно с него всички, че „веселякът Бежански”, който „не случи на време”, остава завинаги с нас, някъде тук, наблизо…
Ето думите на Виктор Самуилов за отишлия си Димитър Бежански:
Напусна ни Митето.
Побратимът. Сатирикът. Майсторът на скеча и фейлетонната миниатюра Димитър Бежански. Лъчезарният колега още от 90-те години на миналия век, когато тримата – Митко, Доньо Донев и аз, официално се самообявихме за „Тримата глупаци” – едничките глупаци в цялата ни умна държава.
Десетилетие издавахме хумористичния вестник със същото заглавие в редакция, помещаваща се ту в кръчмата „Полигона”, ту в „Старата къща”, където след приключването на броя Митето – най-спонтанният певец с най-фалшивия глас, даваше тон за „Кога зашумят буките” със сияеща чаша в ръка…
Заварих го в „Старата къща” и на 50-годишнината му през 2003-а година. Бях му посветил „поздравителен адрес”, замислен уж шеговито, а, сега виждам, осъществен и с горчилка, и със съучастие. Митето ме изслуша, усмихна се: „Витя, нали знаеш, че нищо не разбирам от поезия!” и подхвана „Седемте пияни негри”…
Мите, и аз вече нищо не разбирам от поезия. Прощавам ти, че ни извъртя този номер – да ни лишиш от себе си. Прости ми, че ти припомням онзи експромт. Зная, наблизо си.
СКЕРЦО
Con tristezza
Не е време за хумор, хумористе Бежански,
днес Щастливеца крее между Куку и Шаш,
а щастливецът юпи – внук на Ганьо Балкански,
„честни избори” прави с прибежки на паж.
Всеки ден е бурлеска, сатирико Бежански.
Не отбират от басни нито цар, ни пъдар.
Що за смях, щом и царят се „изсмя на испански”,
чул, че тоя народец бил гол като цар.
Персонажите твои издивяха, Бежански,
те открехват усмивка след менте и фасул –
преклонени главици в тая сеч атаманска,
сред която и стражът е с чин есаул.
Водевилът е мъртъв (и без спонсори в странство).
Бърчи веждите всеки, даже теб да е чел.
Май не случи на време, веселяко Бежански –
дружен хохот се вади с чалга или с ченгел.
Няма смисъл, маестро, арлекине Бежански,
стръвно маски да смъкваш от нахал и абдал.
Тука кикот ще екне, ако смъкнеш и бански…
И горкò му на онзи, който би се изсмял.
Нека в памет на Димитър Бежански си припомним и неговото перо. Предлагаме тук няколко от кратките му фейлетони, писани в различни години и публикувани от самия него на страницата му във Фейсбук:
2013 г.
ЩО Е МАГИЯ И ИМА ЛИ ТЯ ПОЧВА У НАС
Да ви кажа – някои не вярват в магиите. Твърдят, че нямало такова нещо! Било суеверие. Нееее, лъжат се! Магии има! Съществуват! Съ-ще-ству-ват!
Да вземем един прост пример. Онзи ден ми се случи. Купувам си пакетче кайма. Нося го вкъщи. Жена ми прави мусака. И какво мислите? Вади тя мусаката от печката, а в тавата само картофи! Кайма няма! Или е изчезнала, или се е превърнала и тя в картофи! Веднага се досетих, че това пакетче кайма е било омагьосано!
Ами съседът Гошо? Взел заплата, качва се на тролея, заплатата му в джоба. Слиза от тролея, бърка в джоба – заплатата я няма! Значи или са му дали омагьосани пари, или се е качил на омагьосан тролей.
Ами колко заводи изчезнаха? Направо като че ли се изпариха! До преди година-две заводът си стои, коминът му пуши, в лавката продават бира… Сега минаваш оттам, гледаш – няма завод, няма комин, останала само лавката. Но не продават бира, а китайски бикини! Защо? Кой купува бикини насред полето?! Магия някаква! Направо настръхвам като си помисля!
Хора също изчезват. И то не какви да е хора, а солидни, сериозни. Направил човекът фирма, отворил си офис, изтеглил си кредит, купил си мерцедес… И в един момент изчезва! Някои казват, че тия хора отивали в Южна Африка и в Латинска Америка! Ако беше така, нали щяха поне по телефона да се обадят оттам? Не! Не се обаждат! Омагьосани са! Превърнати са или в жаби или в дявол знае в какво! Ей тази хлебарка, дето изтича сега пред мен по масата… Кой може да ми гарантира, че не е омагьосан бизнесмен?!
Или друго… Как става така, че никой нищо не произвежда, а всеки нещо продава? Откъде толкова стока за продан? Магия! Само магия е това, казвам ви! Няма какво да се яде, обаче има какво да се краде! Магия!
И изобщо, питам ви, тази, нашата държава от толкова години на какво друго се държи, ако не на магия?!
2012 г.
* * *
Петър Георгиев, известен между колегите си като Пешо Бизона, отключи блиндираната врата на апартамента си и още от прага се провикна:
— Гинче! Гинче! Къде си ма, патко такава! Бързо дай едно уиски, че ще припадна!
Жена му изплува от дъното на хола.
— Какво има, бе Пешо? Какво е станало? Ау, колко си пребледнял! Да не са ти взривили беемвето?!
— По-лошо, Гинче, много по-лошо! — рухна Бизона в първия фотьойл, който се изпречи на пътя му.
— Божичко, Пешо! Мерцедеса ли ти взривиха?!
— Казах ти — още по-лошо! Кръстника иска да ме изхвърли от групировката!
Жена му приклекна от изненада.
— Ха така! Сега се наредихме! И защо?!
— Ми прост съм бил, ей затова!
Жена му приклекна още повече и се плясна по бедрата. После помисли секунда-две и рече:
— То, Пешо, че си прост — прост си! Ама Кръстника за рекетьор ли те е взел или за доцент!
— И аз това му викам, Гинче! — съкрушено въздъхна Бизона. — Кой, питам, троши най-хубаво ръце? Пешо! Кой най-бързо изкълчва ключици? Пешо! Кой реже уши, докато мигнеш? Пак Пешо!
— А той?
— Той пак си държи на неговото! Прост си вика! Вчера, вика, те пратих да гръмнеш един на улица „Хризантема“ 8, а ти си гръмнал съвсем друг човек на улица „Перуника“ 8!
— Е-е, ама ти наистина голяма беля си направил! — кротко приседна до мъжа си Гинчето.
— Бе, ква беля, бе! Ква беля! — озъби ѝ се той. — Хризантема, перуника! И едното — цвете, и другото — цвете! Кой ще ти помни толкова?!
— Пешо, Пешенце! — погали го по рошавите вежди съпругата. — Ами като не помниш, записвай си! Аз, като не помня, си записвам!
— Как да запиша, ма Гинче! — почти проплака Бизона, разнежен от ласката. — Ти знаеш ли какво тежко детство съм имал! Другите — на училище. Пешо — на обир! Другите — пак на училище — Пешо на кражба! Кога да я науча тая пуста азбука?! Пък и то буквите не били една и две или десет примерно, а цели двайсет!
— Не двайсет, а трийсет!
— Ето, виждаш ли! И затова Кръстника е решил да ме изгони от групировката! Утре, вика, вместо фирма „Софунивърс“, ти къвто си прост, ще вземеш да взривиш Софийския университет! И е прав, Гинче! Което си е верно, верно е — аз тия две фирми не ги различавам много-много!
Жена му нервно закрачи из хола.
— И сега, Пешо, кво ще правим?
— И аз това се чудя, Гинче — кво да правим! Да има да се запиша тепърва в училище — не става! Я ми виж физиономията! Даскалите до един ще се разбягат! Освен да си наема частен учител! Ще му плащам по хиляда долара на месец — дано ме научи на азбуката!
— У-у-у, ти пък! Хиляда долара! — плесна с ръце жена му. — Че ти за хиляда долара Благовест Сендов можеш да си наемеш!
— Тоя па кой е?
— Абе, не съм много сигурна, но май беше някакъв академик, пък после го наеха за политик. Абе, от важните клечки!
— Не, не! — поклати глава Бизона. — Чак такъв не ми трябва! Ще си взема аз едно просто даскалче и ще си му плащам да ме научи на четене, на писане, на всичко! Затова тичай сега да ми сипеш едно уиски, а след това бягай да ми купиш един буквар! И по-бързо, докато Кръстника наистина не ме е изхвърлил от групировката!
След две минути Петър Георгиев, известен между колегите си като Пешо Бизона, отпиваше на бавни глътки дванайсетгодишно „Тичърс“, а очите му възбудено блестяха, както блестят очите на всеки първокласник.
2014 г.
ЩО ЗА НАРОД СМЕ НИЕ И ЗАЩО СМЕ ТАКИВА
Мнозина се питат що за народ сме ние и не могат да си отговорят. Загадка! Тъмна балканска загадка! Ето, за англичаните се знае що за народ са. За французите — също. При нас обаче — мрак.
А нещата всъщност са много прости. Цялата работа е в това кой какво пие. Защото не битието, а питието определя и съзнанието, и характера. И не само на отделния индивид, а на нацията като цяло.
Какво пие например типичният англичанин? Типичният англичанин пие уиски. А това питие разширява кръвоносните съдове, премахва комплексите и изостря паметта. То те кара да си спомниш, че пралелята на прабаба ти е била придворна дама, че твой роднина е участвал в кръстоносен поход и че вуйчото на баща ти е бил губернатор на остров, преди да го изядат жителите на острова. Ето така действа уискито и ето затова англичанинът дори в Сахара облича фрак преди вечеря и дори за Америка говори като за бивша колония.
Водката има друго действие. Тя взривява дълбоката славянска тъга, тя те подбужда да си дереш със замах ризата, да размазваш с юмрук по брадата си бликналите мътни сълзи и да пееш песни за родината, както постъпват в Полша, Русия и Украйна — в страните, където водката е национално питие.
Виното пък подбужда към песни, танци, любов и бикоборство. Справка — страните от Средиземноморието.
А какво пие българинът? Българинът пие главно ракия. Обикновено — пърцуца. И как въздейства пърцуцата? Ами обърнете едно шише и ще видите как въздейства! Сто на сто няма да си турите папийонка като англичанина, нито ще целунете роклята на жена си като французина, нито пък ще изпеете националния химн като поляка. Просто ще хванете празната бутилка и ще се огледате: „Абе, мама му стара, на кого да я очукам у главата!“
Ето така действа нашата ракия! Тъмни сили бушуват в нея, тъмни и непредсказуеми! Затова и народът ни е такъв непонятен и непредсказуем! Ех, ако можеше и българинът да пие уиски, ама истинско, а не произведено на Гара Искър, ако можеше да пие водка, ама оригинална, а не от цар Киро, ако можеше да пие вино, ама качествено, от избите в Коньовица!… Да видите тогава дали нямаше българинът да бъде горд като французин и патриот като полски шляхтич! Ако можеше, ама откъде толкова пари?! Бе, нема ли кой да викне още една грозданка, бе!
2013 г.
КАК ПРОДАВАХ БЪЛГАРИЯ
Вчера реших да продам България. Закъсал съм за пари, а друго за продаване нямам. Пък и чувал съм, че да продаваш България е хем доходна, хем безопасна работа.
Изнесох една сгъваема масичка на пазара, турих отгоре България и почнах да я продавам. Наоколо — хора и студ. Студът даже повече от хората. С други думи — времето крайно неподходящо да продаваш каквото и да е, обаче няма как, закъсал съм, стоя и продавам. Продавам аз, но какво продаване е това, когато никой не купува?! Е, случва се да поспре някой пред моята масичка, да се поинтересува:
— Какво продаваш, чичо?
Аз отговарям учтиво и изчерпателно:
— България продавам, господине. Екстра стока, заповядайте! Онзи обаче или ме поглежда кръвнишки и отминава, или подигравателно пита:
— Че то остана ли от нея още за продаване?! — и пак отминава.
По едно време идва някакъв чужденец.
— Вие — казва — какво продава тука така, мистър?
— Ми, какво — отвръщам му. — България продавам. — Обаче само срещу долари, имайте го предвид! Е, може и срещу марки…
— Ай сий! — кимва той. — Разбира! Вий желае твърд валута, да! О’кей, аз мога купи ваш България! Но ваш България мен изглежда много мършав, много… как се казва… едва-едва на крака държи… Как мен купи такъв България?
— О, мистър! — успокоявам го аз. — Не се притеснявайте! Това е само от кризата! Кризата я направи такава. Ако се позахрани малко, ако се положат необходимите грижи, така ще заглади косъма, че няма да я познаете!
— Не, не! — казва мистърът. — Нека първо вий погрижи, вий нахрани, пък тогава аз купи!
И също си отиде проклетникът.
А аз стоя, мръзна, продавам. Времето минава, студът се усилва, а нови купувачи не се появяват. Вместо купувачи, появяват се полицаи. Двама.
— Ти кво продаваш тука, бе?! — пита ме единият.
Аз, нямаше как, хък-мък — казвам му какво продавам.
Че като се разбесняха ония ми ти служители на реда!
— Ба, ти ли — викат — ще продаваш България?! Кой си ти, бе! Я си дай документите! Какъв си ти! Депутат ли си, министър ли си, лидер ли си някакъв, че ще я продаваш?! Няма ли си хора за тая работа, че ти! Да си обираш веднага крушите, че ей го де е районното! Ама ха!
Ща, не ща — сгънах си масичката и — бегом към къщи! Прибирам се обаче и какво да видя: донесъл съм само масичката, а България я няма! Няма я и това е!
Още се чудя — дали съм я загубил някъде по пътя или я е задигнал някой от онези, дето имат право да я продават?!…
……………………………………………………………………….
Димитър Бежански почина от инфаркт на 31 март 2021 г. Същия ден БНР, където той до последно водеше предаването „И рибар съм, и ловец съм”, както и други медии, припомниха факти от биографията му.
Той е роден на 28 юли 1953 година. Заедно с Доньо Донев, Виктор Самуилов и Манол Манов издава култовия вестник „Тримата глупаци”, след това списание „Фрас“.
Димитър Бежански е и един от основните автори на предаването „Клуб НЛО“ по БНТ. Години наред работи в Българското национално радио, програма „Христо Ботев“, редакция „Хумор и сатира”, и води предаването „И рибар съм, и ловец съм”. Другият водещ е Любомир Методиев – също известен сатирик, който си отиде през август 2020 г.
Бежански участва и в създаването на други радиопредавания и рубрики – един от авторите е на „Дядовата ръкавичка“ и кабаре „Фата Моргана“, един от водещите на „Заедно след полунощ“.
Автор е на хумористичните книги „Търся французойка”, „Грешница в полумрака” и „Ум патки пасе” (в съавторство с Виктор Самуилов и Доньо Донев). Лауреат е на „Сребърен МладЕж”, „Златен верблюд” и „Златен Мирон”. Заедно с Любомир Методиев е удостоен със „Златно перо” на СБЖ през 2013 г. за предаването „И рибар съм, и ловец съм”.
Ето какво каза пред БНР неговият дългогодишен колега и приятел Весел Цанков, отговорен редактор в Редакция „Хумор и сатира“ на програма „Христо Ботев“:
„Един много ведър човек, усмихнат, с чудесно чувство за хумор, много прям и много честен. Открит човек – с него лесно се сприятеляваш. Запознахме, когато той завеждаше хумористичната страница на в. „Кооперативно село“. През годините непрекъснато се засичахме – във вестник „Тримата глупаци“, после сп. „Фрас“, в „НЛО“. През цялото време той сътрудничеше на хумористичната редакция на „Христо Ботев“. По едно време дойде при нас. Стана и един от водещите, заедно с Любо Методиев, на „И рибар съм, и ловец съм“, водеше и Нощния блок, беше съществена част от нашата редакция. Имаше доста награди за своя журналистически труд, но най-добрата награда е (ние сме пътували често с него в командировки), че имаше приятели в цяла България. Беше като рок звезда…“
Сега вече е „просто” звезда. Голяма и усмихната. Сигурно вече пее в захлас заедно с Доньо и акордеона му някъде „оттатък”, а Миряна се превива от смях…
Завеща ни усмивки. Дори и да са през сълзи…
