Списъкът от известни макроикономисти, които публично критикуват своята дисциплина, продължава да нараства. В свое скорошно есе Лоурънс Кристиано от Северозападния университет в САЩ твърди, че Голямата рецесия от 2008-2009 г. е представлявала „земетресение”, което е променило коренно начина, по който изследователите мислят за икономиката на САЩ.
Кристиано е известен като учен, който стои и от двете страни на голямото разделение между макроикономистите. Неговите модели приемат основната форма и някои от базовите предположения на неокласиците – икономистите, които през 80-те настояваха, че паричните и фискални политики не могат да бъдат използвани за борба с рецесията. Те обаче включват и някои елементи от кейсианството – идеята, че недостигът на съвкупното търсене съществува и може да бъде коригиран от правителствени стимули. Вероятно в резултат на тези компромисни позиции спрямо дългогодишния дебат, теориите, вдъхновени от Кристиано, са си спечелили достойно място в централните банки по цял свят.
Кристиано обаче заявява, че след Голямата рецесия махалото би трябвало да се придвижи решително в кейнсианска посока:
„Голямата рецесия бе отговорът на икономиката на негативния шок върху търсенето на стоки от целия спектър. Това до голяма степен е в духа на традиционната макроикономическа парадигма, описана от опростения кейнсиански модел… Голямата рецесия изглежда невъзможна за разбиране без да се позовем на шоковете в съвкупното търсене. Като последствие модерният еквивалент на модела IS–LM – новият кейнсиански модел – се завръща в центъра на сцената”
Друг начин да се обясни това е като кажем, че Пол Кругман е бил прав. Той дълго време призоваваше макроикономистите отново да се научат да мислят от гледна точка на простата кейсианска теория. А когато са нужни напълно разработени и комплексни модели, Кругман използва този тип модели, които Кристиано подкрепя.
Както Кристиано отбелязва, неокейнсианската революция не е толкова нова. Дори през 90-те години икономисти като Грег Манкю и Оливие Бланшар настояваха, че паричните политики имат реален ефект върху търсенето. В същото време международните макроикономисти осъзнаваха, че опитът на Япония с бавен растеж, ниски лихвени нива и ниска инфлация предполага, че недостиците при търсенето могат да продължат много дълго време, освен ако правителството не се притече на помощ. Към края на 90-те Кругман, Адам Поусън, Ларс Свенсон и други икономисти вече наричат стагнацията от японски тип ликвиден капан и предупреждават, че стандартните монетарни политики като понижаване на лихвените нива няма да проработят в подобна ситуация.
Професионалните икономисти обаче не ги послушаха и в мейнстрийма бяха приети само минимални отклонения от догмите на неокласическата теория. Идеята за фискални стимули все още бе до голяма степен табу. Нобелови награди бяха връчвани на икономисти, разработили теории, в които недостиг на търсенето не може да съществува, но не и на неокейнсианци, които смятаха обратното. Когато Голямата рецесия ни удари, някои изявени макроикономисти с лека ръка отхвърлиха идеята, че стимулите могат да помогнат.
Есето на Кристиано трябва да послужи като необходимия укор към професията за това, че се е противопоставяла на кейнсианските идеи, точно когато са били най-нужни. Но също така повдига един неудобен въпрос – защо макроикономистите започнаха да прозират това чак години след бедствието.
Едно от обясненията е социологическо. Вероятно влиянието на легендарни фигури като Робърт Лукас, Томас Сарджънт и Едуард Прескът – всичките анти-кейнсианци, които имат големи златни медали от Швеция – е било достатъчно да подплаши младите икономисти далеч от кейнсианските идеи. Някои вътрешни критици в макроикономическите среди като главния икономист на Световната банка Пол Роумър са изказвали такива предположения. Политическите съображения също може да са изиграли роля – за много икономисти от този край на идеологическия спектър, който защитава „свободния пазар”, кейнсианството представлява неприемлива държавна намеса.
Тези обяснения сами по себе си обаче са незадоволителни. В повечето научни сфери – биологията и астрономията, например – тежестта на доказателствата е достатъчна, за да бъдат преодолени социалните моди или политическите пристрастия. Дори в повечето сфери на икономиката, емпиричните доказателства постепенно изтласкват професионалистите в една или друга посока. Например днес сравнително малко икономисти все още вярват, че минималната работна заплата от 15 долара на час в САЩ ще доведе до голям спад на заетостта. Мнозинството експерти не са сигурни по въпроса. Стабилният приток от изследвания, показващи малки или никакви загуби на работни места от повишаване на минималното заплащане, вероятно е изиграл роля в промяната на експертния консенсус.
Гравитирането на икономистите към анти-кейнсианските теории поне отчасти се дължи на това, че доказателствата не са били достатъчно силни, за да ги тласнат в правилната посока. Просто е много трудно да се оцени ефектът от фискалните стимули. Например за случайния наблюдател огромните държавни разходи на Япония през 90-те години не изглежда да са имали ефект, тъй като икономиката започна да се възстановява години по-късно. Държавните разходи обаче може би са били единственото нещо, което е спасявало страната от още по-дълбока рецесия. Едно чудесно обяснение защо макроикономическите доказателства са толкова слаби и обект на многобройни интерпретации можете да прочетете в тази отлична статия на Марк Тома от Университета на Орегон.
Когато доказателствата са оскъдни и неубедителни, неща като социални тенденции и политика запълват празнините. Това означава, че макроикономистите трябва да бъдат много по-внимателни, предпазливи и смирени, отколкото изследователите в други сфери. Вместо това, вероятно опиянени от важността на техния предмет, те често се отдават на правене на грандиозни, самонадеяни изказвания.
Правилният път за макроикономиката не е нито всички да се хвърлят в най-популярната нова теория, нито страстно да се прегръщат стари парадигми. Най-добрият подход е да бъдат по-смирени пред публиката и да са по-внимателни относно своите теории, докато работят, за да разберат по-добре макроикономиката. Някой ден, когато икономистите имат по-добро разбиране за основните причини защо хората консумират, а предприятията инвестират, макроикономическите модели няма да трябва да бъдат преосмисляни всеки път, когато се стигне до мащабна рецесия.
