По повод своята 225-та годишнина Монетният двор на САЩ обяви, че ще емитира възпоменателна монета от 24 каратово злато, на която „Лейди Свобода“ за пръв път ще бъде изобразена като афроамериканка. „Тъй като ние продължаваме да еволюираме като нация, същото трябва да се отнася и за представянето на Свободата“, обяснява Елизабет Баснайт от ръководството на Монетния двор.
За съжаление обаче този представителен обрат еволюира доста по-бързо, отколкото нацията. Номиналът на новата монета ще е 100 долара. През 2010 г. средното нетно богатство на цветнокожите жени в страната бе изчислено на 5 долара. Днес чернокожите жени печелят по 65 цента за всеки долар, спечелен от бял мъж – същата разлика в заплащането като преди 20 години. Така че тази монета няма да е по джоба на повечето жени, които символизира – защото икономиката генерира работни места с ниско заплащане, които им осигуряват свобода, но без равенство.
През последните осем години американските либерали преядоха със символизъм. Значителна част от населението, включително тези групи, за които е най-вероятно да подкрепят Барак Обама, се чувстваха по-добре по отношение на държава си, макар самите те да се справяха по-зле в нея. Младото, добре изглеждащо, необременено от скандали чернокожо семейство в Белия дом въплъщаваше надеждата за Америка и отвъд. С личните си истории за постигане на прогрес без привилегии, тези фотогенични хора осигуряваха идеята за Камелот, но без самия замък: пораждаха усещане за възможности в период на икономическа стагнация, социална неподвижност и политическа несигурност.
В края на тази седмица предстои Обама да предаде на Доналд Тръмп президентските ключове и кодове, което кара много либерали да скърбят за миналото, да не вярват какво се е случило и да изразяват дълбокото си безпокойство за бъдещето. Това представлява много рязко пропадане – политическо, реторично и естетично – от шоколадовия консенсусен интелектуалец към вулгарния „хващам ги за п*тките“ простак с постоянен изкуствен тен.
Между „новото нормално“ и старото обаче има пряка връзка. Тя трябва да бъде разбрана, ако съпротивата в ерата на Тръмп ще се изразява в нещо повече от шеги в Twitter, подхранвани от безсилна ярост и погрешно насочена носталгия. Този преход не е просто въпрос на последователност – лош президент идва след добрия – а на последствие: един президент с ужасен дневен ред стана възможен заради провала на предшественика му.
За либералите е лесно да презират Тръмп. Той е обидчив шарлатанин, който се перчи със сексуален тормоз, тесногръд самохвалко. Не е нужно да се хаби морална енергия, за да се аргументира позиция срещу предлагания от него дневен ред. Точно затова е трудно да се разбере неговата популярност. Също толкова лесно е за либералите да обичат Обама – той е умерен, тактичен, умен и красноречив – и е успял да свърши някои добри неща въпреки силната опозиция от страна на републиканците. Точно затова е толкова трудно за либералите да представят принципна и правдоподобна критика на президентството му.
Няма как цялата вина за Тръмп да бъде хвърлена върху Обама. Републиканците бяха тези, които номинираха и засега подкрепят Тръмп – в резултат на страха им от тълпата, която седи в основата на техния електорат. Тълпа, която те винаги са ухажвали, но никога не са могли да контролират. Въпреки това би било опасно да се твърди, че Тръмп се е издигнал от някакъв вакуум, който няма никакви връзки с предишните осем години.
Не може да се отрече, че една от тези връзки е това, кой е Обама – чернокож мъж, чийто баща е мюсюлманин от Кения. Това специфично съзвездие от идентичности действа като червено на бик на едно все по-крайно крило на Републиканската партия и то във времена на война, миграция и расови вълнения.
Тръмп обаче не е изобретил расизма. Всъщност расовата карта е неизменна част от стратегията на Републиканската партия от над 50 години. Тъй като обаче той отказва да следва наложения изборен етикет на стратегията на Никсън*, кампанията му затъна в безсрамни расистки подигравки. („Трябва да приемем факта, че големият проблем всъщност са черните. Ключът е да се разработи система, която припознава този факт, но без да изглежда, че го прави“, заявява навремето Ричард Никсън на шефа на кабинета си Х.Р. Халдеман).
Ролята на расизма не трябва да се подценява, но ефектът му върху изборите е надценен. Макар че Тръмп вдъхва смелост на съществуващите расисти, не изглежда да е създал нови такива. Той е получил същия процент от белите гласове, както и Мит Ромни през 2002 г., и Джордж Буш през 2004 г. Това, че расизмът има централно място при тълкуването на думите му от страна на либералите, съвсем не означава, че задължително има централно място за популярността му сред републиканците.
Налице е по-дълбока връзка между възхода на Тръмп и това, което направи – или по-скоро, което не направи – в икономическо отношение. Обама влезе в Белия дом в момент на икономическа криза. Демократическата партия имаше мнозинство и в двете камари на Конгреса, а банкерите бяха притиснати до стената. Изправен пред избора да запази финансовата индустрия в досегашния ѝ вид, или да предприеме мащабни реформи, които да послужат на интересите на тези, които го избраха, той избра първото.
Само няколко месеца след началото на първия си мандат той свиква среща с ръководителите на големите банки. „Президентът ни извика в момент, в който бяхме наистина уязвими“, спомня си един от тях – Рон Сускайнд. „В този момент той можеше да ни нареди да направим почти всичко и ние щяхме да се подчиним. Но той не го направи – искаше най-вече да ни помогне, да успокои тълпата“. В резултат на това обикновените хора загубиха домовете си, докато банкерите запазиха бонусите си, а банките съхраниха печалбите си.
През 2010 г. Деймън Симънс, член на независимия панел за надзор на Конгреса, заявява на представители на финансовото министерство: „Можем или да вземем рационално решение за кризата с възбрана на имоти, или да запазим капиталовата структура на банките. Не можем да направим и двете“. От министерството избират второто. Не е изненадващо, че това решение не се оказа популярно. През третата година от първия мандат на Обама 58% от населрнието – включително мнозинството демократи и независими – искаха правителството да помогне за прекратяване на изземването на имоти на банкови длъжници. Финансовият министър на Обама Тимъти Гайтнър направи обратното и въведе мерки, които да улеснят банките.
Когато Хилари Клинтън се кандидатира, за да прилага политиките на Обама за трети мандат, проблемът не бе само в липсата на въображение. Поблемът беше в това, че през първите два мандата той не изпълни обещанията си.
В началото на миналата година по-малко от 40% от американците бяха доволни от икономическите политики на Обама. Неотдавнашно изследваме показва, че според 56% от американците по времето на Обама страната е загубила позиции или е стагнирала по отношение на икономическото развитие. Същевременно 48% считат, че пропастта между бедни и богати се увеличава, докато едва 14% виждат подобрение в това отношение.
Чернокожите, младите и бедните, които се считаха за „коалицията на Обама“, не гласуваха през ноември, което направи победата на Тръмп възможна. Това са хората, чиито надежди не бяха оправдани. Хора, които е по-вероятно да отидат до урните заради надежда за по-добро бъдеше, отколкото ако се страхуват от по-лошо бъдеще.
Естествено, кабинетът от милиардери на Тръмп няма да се справи по-добре, като е много вероятно да се справи и много по-зле. Но дори и докато протестираме срещу легитимацията на „новото нормално“, не трябва да се преструваме, че то заменя нещо популярно или ефективно. Старото нормално не работеше. Преждевременната носталгия за семейство Обама в Белия дом не е копнеж за политиките на Обама.
Както показва новата златна монета, има разлика между нещата, които изглеждат различно и те карат да се чувстваш добре, и нещата, които реално са различни и правят добро. Символите не трябва да бъдат отписвани като несъществени, но и не трябва да бъдат бъркани с истинското съдържание.
