Шефът на боливийските служби за сигурност Роберто Кинтанийя е все още полковник, когато на 8 октомври 1967 г. му съобщават, че след сражение в планинската клисура Юро в южната провиниция Вайегранде, където вече от година действат преследвани от армията партизани, заедно с още няколко бунтовника е ранен и пленен Ернесто Че Гевара. Всички са закарани в селцето Игера.
Китнанийя докладва на президента Рене Бариентос за залавянето на прочутия партизански командир и чува в отговор: „Не го искам жив. Искам труп”. Заповедта веднага е предадена в Игера.
Тя е приведена в изпълнение на 9 октомври от сержанта Марио Теран, който влиза разтреперан при пленника, затворен в училището на Игера. Когато го вижда в такъв смут, Че разбира какво ще става и му казва: „Я се стегни! Ще застреляш просто един човек”.
Следват изстрелите на Теран…
Разстреляни са и останалите пленници.
Отрязаните ръце на Че
Трупът на Че е транспортиран от Игера в областния център Вайегранде, където е поставен в малко помещение, предназначено за измиване на мъртъвци. Именно там са направени известните снимки на мъртвия революционер и на струпаните около него военни. Един от тях е пристигналият с хеликоптер от Ла Пас полковник Кинтанийя, който на някои от кадрите сочи дупките от куршуми по тялото на Че.
След като самоличността на убития е удостоверена и са му взети отпечатъци от пръстите, Кинтанийя прави още нещо, шокирало дори останалите от военната компания. Отсича ръцете на Че до китките, прибира ги в пластмасов плик и ги откарва в Ла Пас. А за тялото разпорежда да бъде погребано заедно с останалите убити в общ гроб, без никакви опознавателни знаци.
Едва 30 години по-късно гробът ще бъде открит от екип кубински, аржентински и боливийски изследователи под пистата на изградено междувременно във Вайегранде военно летище. Днес останките са в мемориалния комплекс в памет на Че и другарите му в кубинския град Санта Клара.
А сведенията за отрязаните ръце на Че са противоречиви. Според някои те веднага били изпратени в контейнер с лед във Вашингтон. Според други били поставени в стъкленица със спирт и оставени като трофей в Ла Пас. Най-разпространената легенда е, че Антонио Аргедас, който е вътрешен министър на Боливия по време на убийството на Че Гевара, по-късно се разкайва за извършеното, влиза в конфликт с боливийските власти, краде стъкленицата с ръцете на убития революционер, както и дневника му, писан по време на боливийската партизанска епопея и също взет от убийците му, и бяга първо в Чили, а после в Куба, където отнася и ръцете, и дневника.
Аргедас наистина предава на кубинците копие на дневника, който после е издаден многократно като книга по цял свят, включително и в България (впрочем, преведен е на български от небезизвестният Стефан Савов). Но за ръцете няма никакво потвърждение да са се появявали в Куба.
Що се отнася до Аргедас, метаморфозите му са странни. През 90-те пак се появява в Боливия и през 2000 г. загива в Ла Пас при взрив, който сам предизвиква при невнимателно боравене с експлозив.
Неговата смърт се прибавя и към легендата за проклятието, което тегне над всички, участвали в убийството на Че Гевара. Повечето от тях днес са мъртъвци. Първи в списъка е президентът Бариентос, чийто хеликоптер през 1969 г. се разбива в Андите.
Но в смъртта на отсеклия ръцете на Че полковник Кинтанийя, станал след това за награда генерал, провидението не играе роля. Екзекуцията му е ясно анонсирано отмъщение от Армията за национално освобождение – така се е казвала партизанската групировка, сформирана от Че и продължила да действа и след убийството на революционера.
Съдбата на Инти
Отмъщението не е само заради гибелта на Че. Но и заради не по-малко зловещата роля, която Кинтанийя изиграва в зверските изтезания и убийството на най-близкия боливийски съратник на Че – Гидо Алваро Передо, по-известен като Инти. Той оцелява след разгрома на групата на Че в клисурата Юро и продължава нелегалната си дейност. Включително на два пъти отправя силно въздействащи послания до боливийски народ, които предизвикват дълбок обществен отзвук в страната. На 9 септември 1969 г., броени дни след второто му послание, разпространено на 4 септември с.г., Инти попада в засада в нелегалната си квартира в Ла Пас. Около един час той води сражение с обкръжилите го 150 войници. Пленяват го, едва след като хвърлена в дома граната го ранява тежко в крака и в ръката.
По-нататък с Инти се заема шефът на спецслужбите Роберто Кинтанийя, който лично го изтезава. С удари на приклад размазва главата му и му счупва гръбнака. Накрая заповядва да умъртвят затворника със смъртоносна инжекция.
После Кинтанийя прави и смразяващо шоу за журналисти – кани ги на пресконференция около открития ковчег с трупа на Инти, по който личат следите от изтезанията…
Явно дори съмишлениците на Кинтанийя в боливийското правителство си дават сметка, че е прекалил и че отмъстителите няма да закъснеят. Затова скоро след това скоропостижно го изпращат като консул в Хамбург, Германия, „в името на собствената му сигурност”.
Изстрелите в Хамбург
Възмездието все пак застига Кинтанийя. То се появява в боливийското консулство в Хамбург в образа на много красива млада жена, представила се за австралийка, която иска да си извади туристическа виза и да посети Боливия. Дамата държи на лична среща с консула и секретарката я записва за 1 април 1971 г. Хубавицата се явява точно на часа и скоро от кабинета си излиза да я посрещне елегантният господин консул с тънки мустачки, докаран в безупречен тъмен костюм. Поразен от красотата на посетителката, той се стреми да се покаже галантен кавалер и да ѝ направи път да мине първа в кабинета му. Тя спокойно го поглежда право в очите, бръква в дамската си чантичка, вади револвер и прави хубавия му костюм на дупки.
Докато трупът на Кинтанийя се свлича, а секретарката е замръзнала от ужас, младата жена хвърля чантичката, револвера и перуката си и напуска сградата.
После в чантичката ще намерят бележка: „Победа или смърт – Армия за национално освобождение”.
Фамозната екзекуторка вдига на крак спецслужбите в цяла Европа и Латинска Америка. Издирват я къде ли не, но безуспешно. По-късно германецът Юрген Шрайбер ще напише за нея книгата „Жената, която отмъсти за Че Гевара” и ще разкаже, че е успяла да се изплъзне с фалшив аржентински паспорт и, обикаляйки през различни страни, да се върне в Боливия.
Това е германо-боливийката Моника Ертл, от чийто живот би могъл да стане остросюжетен филм.
„Фотографът на Ромел”
Моника е дъщеря на германския фотограф и оператор Ханс Ертл, който е бил фаворизиран от нацистите и се прочува със снимките си по време на олимпиадата в Белин през 1936 – събитие, което Хитлер се опитва да използва за пропаганда на „арийската раса” и на нацистката идеология. Ертл работи в тясно сътрудничество с любимата режисьорка на Хитлер Лени Рифенщал, а освен това снима и действията на ръководения от генерал Ервин Ромел нацистки военен корпус в Африка. Оттам Ханс Ертл си спечелва прозвището „фотографът на Ромел”.
При такава слава, макар и никога да не е членувал формално в нацистката партия, Ертл все пак не рискува да остане в Германия след Втората световна война. Той се възползва от т.нар. „път на плъховете” и с помощта на Ватикана се влива в пълноводния поток от нацисти, които бягат към Латинска Америка.
Първо попада в Чили, където успява да се реализира като оператор и през 1950 г. снима филма „Робинзон” – прави го на островния архипелаг Хуан Фернандес, на който се смята, че се е подвизавал първообразът на героя на Даниел Дефо.
През 1951 г. Ертл се прехвърля в Боливия и там, в южния департамент Санта Крус, купува голям парцел, който по-късно ще превърне в семейното имение „Ла Долороса”. Продължава да работи като оператор и поддържа тясна връзка с оформилата се главно от избягали нацисти германска общност в страната. Сближава се особено с някой си Клаус Алтман, който доста му помага в укрепването на местна почва. Години по-късно ще се разбере, че този Алтман всъщност е Лионският касапин Клраус Барби, избил хиляди хора по време на нацистката окупация във френския град Лион и издирван от френското и международното правосъдие.
Но докато това стане, Алтман е просто „чичо Клаус” за трите дъщери на Ханс Ертл, който прибира в Боливия семейството си от Германия през 1953 г.
Как Моника стана „Имийя”
Любимката на Ханс е най-голямата му дъщеря Моника. Тя е 15-годишна, когато пристига с фамилията в „Ла Долороса” и таткото я прави своя асистентка в операторската си работа. Двамата се разбират отлично, еднакво обичат природата и спорта и имат авантюристичен дух. Момичето е много красиво, интелигентно и пламенно. В затворената германска общност, в която израства, всички му се възхищават и още на 21 г. Моника сключва брак с германец.
Мъжът ѝ е инженер и получава работа в медните мини в Северно Чили, където се изнася да живее младото семейство. Там, в прекия досег с човешката мизерия и със социалната несправедливост, Моника преживява силен потрес и решава да се посвети на помощта за бедните. Прави приюти, раздава храна. Накрая къса с мъжа си и се прибира в Боливия, където продължава със същата мисия – отваря приют за сираци в Ла Пас. Отива при баща си и го моли да ѝ отстъпи част от земята в „Ла Долороса”, където да направи по-голям и по-добър приют, но той не откликва и направо я гони. Обидена, тя си тръгва и му хвърля: „Няма да ме видиш повече”. Никой от двамата не знае, че така и ще стане…
Все пак бащата ѝ разрешава да ползва голямата семейна къща в Ла Пас. Моника, която покрай социалната си дейност, вече се е свързала с левите среди в страната, превръща тази къща в убежище за нелегални революционери.
Когато в Игера е извършено убийството на Че Гевара, Моника вече е убедена привърженичка на Армията за национално освобождение и дори си има нелегално име – Имийя, което на индианския език аймара означава „момиченце”. Тя боготвори Че. Трагичната му гибел я разтърсва до дъното на душата и „Имийя” още тогава се кълне да отмъсти.
После идва и друго. Моника укрива в дома си Ла Пас нелегалния Инти, спасил се от разгрома на групата на Че. Между нея и Инти пламва страстна любов и през двете му нелегални години те са неразделни. Неговото залавяне, изтезанията, на които го подлага Кинтанийя, гибелта му са жесток удар за Моника. И отмъстителската ѝ мисия набъбва вече двойно.
Ето така се стига до нейните безпощадни изстрели по боливийския консул в Хамбург през 1971-ва.
Предадена от Клаус Барби
След завръщането си в Боливия, тя още две години води нелегална дейност и се движи предрешена из Ла Пас. Следващата мисия, с която се заема, е да организира отвличането на нейния „чичо Клаус”, за когото вече се е разбрало, че е Клаус Барби. Идеята ѝ е той да бъде предаден на международното правосъдие. Отвличането обаче се проваля. Но пък „чичо Клаус”, който активно сътрудничи на тайните служби на Боливия (а по-късно ще стане съветник и на диктатора Аугусто Пиночет в Чили), успява да я разпознае при едно случайно разминаване между двамата в центъра на Ла Пас, въпреки че тя е облечена като циганка и е с перука. Барби я идентифицира по специфичната форма на ушите ѝ. Сигнализира на спецслужбите и те успяват да открият скривалището ѝ.
На 12 май 1973 г. Моника Ертл заедно с един аржентински съратник е обкръжена от военните в нелегалната квартира. Двамата се отбраняват, докато свършват мунициите им. Не се знае какво точно става след това.
Официалното съобщение е, че двамата бунтовници са загинали по време на битката. Но според бащата Ханс Ертл, който години по-късно все пак прощава на дъщеря си и проговаря за съдбата ѝ пред медиите, Моника е била жестоко изтезавана преди смъртта си.
Властите така и не връщат на семейството тялото ѝ. И тя също като толкова много други жертви от онези драматични години е погребана в незнаен гроб.
Историята ѝ е описана най-подробно в споменатата книга на Юрген Шрайбер „Жената, която отмъсти за Че Гевара”. Периодично за Моника Ертл разказват и медии от различни страни, припомнящи трагичните събития около гибелта на Че Гевара. И никой не пропуска да цитира една нейна фраза: „За отмъщението никой път не е дълъг”.
