Шефът на боливийските служби за сигурност Роберто Кинтанийя е все още полковник, когато на 8 октомври 1967 г. му съобщават, че след сражение в планинската клисура Юро в южната провиниция Вайегранде, където вече от година действат преследвани от армията партизани, заедно с още няколко бунтовника е ранен и пленен Ернесто Че Гевара. Всички са закарани в селцето Игера.
![Полковник Роберто Кинтанийя сочи раните от куршуми по тялото на Че Гевара на 9 октомври 1967 г.](https://baricada.org/wp-content/uploads/2016/10/Che-46792-255x300.jpg)
Китнанийя докладва на президента Рене Бариентос за залавянето на прочутия партизански командир и чува в отговор: „Не го искам жив. Искам труп”. Заповедта веднага е предадена в Игера.
Тя е приведена в изпълнение на 9 октомври от сержанта Марио Теран, който влиза разтреперан при пленника, затворен в училището на Игера. Когато го вижда в такъв смут, Че разбира какво ще става и му казва: „Я се стегни! Ще застреляш просто един човек”.
Следват изстрелите на Теран…
Разстреляни са и останалите пленници.
Отрязаните ръце на Че
Трупът на Че е транспортиран от Игера в областния център Вайегранде, където е поставен в малко помещение, предназначено за измиване на мъртъвци. Именно там са направени известните снимки на мъртвия революционер и на струпаните около него военни. Един от тях е пристигналият с хеликоптер от Ла Пас полковник Кинтанийя, който на някои от кадрите сочи дупките от куршуми по тялото на Че.
След като самоличността на убития е удостоверена и са му взети отпечатъци от пръстите, Кинтанийя прави още нещо, шокирало дори останалите от военната компания. Отсича ръцете на Че до китките, прибира ги в пластмасов плик и ги откарва в Ла Пас. А за тялото разпорежда да бъде погребано заедно с останалите убити в общ гроб, без никакви опознавателни знаци.
![Днес в селцето Игера е издигнат бюст на Че и олтар в негова памет](https://baricada.org/wp-content/uploads/2016/10/ugarte-13-300x225.jpg)
Едва 30 години по-късно гробът ще бъде открит от екип кубински, аржентински и боливийски изследователи под пистата на изградено междувременно във Вайегранде военно летище. Днес останките са в мемориалния комплекс в памет на Че и другарите му в кубинския град Санта Клара.
А сведенията за отрязаните ръце на Че са противоречиви. Според някои те веднага били изпратени в контейнер с лед във Вашингтон. Според други били поставени в стъкленица със спирт и оставени като трофей в Ла Пас. Най-разпространената легенда е, че Антонио Аргедас, който е вътрешен министър на Боливия по време на убийството на Че Гевара, по-късно се разкайва за извършеното, влиза в конфликт с боливийските власти, краде стъкленицата с ръцете на убития революционер, както и дневника му, писан по време на боливийската партизанска епопея и също взет от убийците му, и бяга първо в Чили, а после в Куба, където отнася и ръцете, и дневника.
Аргедас наистина предава на кубинците копие на дневника, който после е издаден многократно като книга по цял свят, включително и в България (впрочем, преведен е на български от небезизвестният Стефан Савов). Но за ръцете няма никакво потвърждение да са се появявали в Куба.
Що се отнася до Аргедас, метаморфозите му са странни. През 90-те пак се появява в Боливия и през 2000 г. загива в Ла Пас при взрив, който сам предизвиква при невнимателно боравене с експлозив.
Неговата смърт се прибавя и към легендата за проклятието, което тегне над всички, участвали в убийството на Че Гевара. Повечето от тях днес са мъртъвци. Първи в списъка е президентът Бариентос, чийто хеликоптер през 1969 г. се разбива в Андите.
Но в смъртта на отсеклия ръцете на Че полковник Кинтанийя, станал след това за награда генерал, провидението не играе роля. Екзекуцията му е ясно анонсирано отмъщение от Армията за национално освобождение – така се е казвала партизанската групировка, сформирана от Че и продължила да действа и след убийството на революционера.
Съдбата на Инти
Отмъщението не е само заради гибелта на Че. Но и заради не по-малко зловещата роля, която Кинтанийя изиграва в зверските изтезания и убийството на най-близкия боливийски съратник на Че – Гидо Алваро Передо, по-известен като Инти. Той оцелява след разгрома на групата на Че в клисурата Юро и продължава нелегалната си дейност. Включително на два пъти отправя силно въздействащи послания до боливийски народ, които предизвикват дълбок обществен отзвук в страната. На 9 септември 1969 г., броени дни след второто му послание, разпространено на 4 септември с.г., Инти попада в засада в нелегалната си квартира в Ла Пас. Около един час той води сражение с обкръжилите го 150 войници. Пленяват го, едва след като хвърлена в дома граната го ранява тежко в крака и в ръката.
![Гидо Алваро Передо, по-известен като Инти](https://baricada.org/wp-content/uploads/2016/10/INTI-1-220x300.jpg)
По-нататък с Инти се заема шефът на спецслужбите Роберто Кинтанийя, който лично го изтезава. С удари на приклад размазва главата му и му счупва гръбнака. Накрая заповядва да умъртвят затворника със смъртоносна инжекция.
После Кинтанийя прави и смразяващо шоу за журналисти – кани ги на пресконференция около открития ковчег с трупа на Инти, по който личат следите от изтезанията…
Явно дори съмишлениците на Кинтанийя в боливийското правителство си дават сметка, че е прекалил и че отмъстителите няма да закъснеят. Затова скоро след това скоропостижно го изпращат като консул в Хамбург, Германия, „в името на собствената му сигурност”.
Изстрелите в Хамбург
Възмездието все пак застига Кинтанийя. То се появява в боливийското консулство в Хамбург в образа на много красива млада жена, представила се за австралийка, която иска да си извади туристическа виза и да посети Боливия. Дамата държи на лична среща с консула и секретарката я записва за 1 април 1971 г. Хубавицата се явява точно на часа и скоро от кабинета си излиза да я посрещне елегантният господин консул с тънки мустачки, докаран в безупречен тъмен костюм. Поразен от красотата на посетителката, той се стреми да се покаже галантен кавалер и да ѝ направи път да мине първа в кабинета му. Тя спокойно го поглежда право в очите, бръква в дамската си чантичка, вади револвер и прави хубавия му костюм на дупки.
![Роберто Кинтанийя показва пред журналисти в Ла Пас трупа на Инти със следи от мъченията](https://baricada.org/wp-content/uploads/2016/10/06_Marco_Poloni_Pistol_of_Monika_Ertl_11a-300x240.jpg)
Докато трупът на Кинтанийя се свлича, а секретарката е замръзнала от ужас, младата жена хвърля чантичката, револвера и перуката си и напуска сградата.
После в чантичката ще намерят бележка: „Победа или смърт – Армия за национално освобождение”.
Фамозната екзекуторка вдига на крак спецслужбите в цяла Европа и Латинска Америка. Издирват я къде ли не, но безуспешно. По-късно германецът Юрген Шрайбер ще напише за нея книгата „Жената, която отмъсти за Че Гевара” и ще разкаже, че е успяла да се изплъзне с фалшив аржентински паспорт и, обикаляйки през различни страни, да се върне в Боливия.
Това е германо-боливийката Моника Ертл, от чийто живот би могъл да стане остросюжетен филм.
„Фотографът на Ромел”
Моника е дъщеря на германския фотограф и оператор Ханс Ертл, който е бил фаворизиран от нацистите и се прочува със снимките си по време на олимпиадата в Белин през 1936 – събитие, което Хитлер се опитва да използва за пропаганда на „арийската раса” и на нацистката идеология. Ертл работи в тясно сътрудничество с любимата режисьорка на Хитлер Лени Рифенщал, а освен това снима и действията на ръководения от генерал Ервин Ромел нацистки военен корпус в Африка. Оттам Ханс Ертл си спечелва прозвището „фотографът на Ромел”.
При такава слава, макар и никога да не е членувал формално в нацистката партия, Ертл все пак не рискува да остане в Германия след Втората световна война. Той се възползва от т.нар. „път на плъховете” и с помощта на Ватикана се влива в пълноводния поток от нацисти, които бягат към Латинска Америка.
Първо попада в Чили, където успява да се реализира като оператор и през 1950 г. снима филма „Робинзон” – прави го на островния архипелаг Хуан Фернандес, на който се смята, че се е подвизавал първообразът на героя на Даниел Дефо.
През 1951 г. Ертл се прехвърля в Боливия и там, в южния департамент Санта Крус, купува голям парцел, който по-късно ще превърне в семейното имение „Ла Долороса”. Продължава да работи като оператор и поддържа тясна връзка с оформилата се главно от избягали нацисти германска общност в страната. Сближава се особено с някой си Клаус Алтман, който доста му помага в укрепването на местна почва. Години по-късно ще се разбере, че този Алтман всъщност е Лионският касапин Клраус Барби, избил хиляди хора по време на нацистката окупация във френския град Лион и издирван от френското и международното правосъдие.
Но докато това стане, Алтман е просто „чичо Клаус” за трите дъщери на Ханс Ертл, който прибира в Боливия семейството си от Германия през 1953 г.
Как Моника стана „Имийя”
Любимката на Ханс е най-голямата му дъщеря Моника. Тя е 15-годишна, когато пристига с фамилията в „Ла Долороса” и таткото я прави своя асистентка в операторската си работа. Двамата се разбират отлично, еднакво обичат природата и спорта и имат авантюристичен дух. Момичето е много красиво, интелигентно и пламенно. В затворената германска общност, в която израства, всички му се възхищават и още на 21 г. Моника сключва брак с германец.
![Моника Ертл е била асистентка в операторската работа на баща си](https://baricada.org/wp-content/uploads/2016/10/Monika-E-rtl-2-300x200.jpg)
Мъжът ѝ е инженер и получава работа в медните мини в Северно Чили, където се изнася да живее младото семейство. Там, в прекия досег с човешката мизерия и със социалната несправедливост, Моника преживява силен потрес и решава да се посвети на помощта за бедните. Прави приюти, раздава храна. Накрая къса с мъжа си и се прибира в Боливия, където продължава със същата мисия – отваря приют за сираци в Ла Пас. Отива при баща си и го моли да ѝ отстъпи част от земята в „Ла Долороса”, където да направи по-голям и по-добър приют, но той не откликва и направо я гони. Обидена, тя си тръгва и му хвърля: „Няма да ме видиш повече”. Никой от двамата не знае, че така и ще стане…
Все пак бащата ѝ разрешава да ползва голямата семейна къща в Ла Пас. Моника, която покрай социалната си дейност, вече се е свързала с левите среди в страната, превръща тази къща в убежище за нелегални революционери.
Когато в Игера е извършено убийството на Че Гевара, Моника вече е убедена привърженичка на Армията за национално освобождение и дори си има нелегално име – Имийя, което на индианския език аймара означава „момиченце”. Тя боготвори Че. Трагичната му гибел я разтърсва до дъното на душата и „Имийя” още тогава се кълне да отмъсти.
После идва и друго. Моника укрива в дома си Ла Пас нелегалния Инти, спасил се от разгрома на групата на Че. Между нея и Инти пламва страстна любов и през двете му нелегални години те са неразделни. Неговото залавяне, изтезанията, на които го подлага Кинтанийя, гибелта му са жесток удар за Моника. И отмъстителската ѝ мисия набъбва вече двойно.
Ето така се стига до нейните безпощадни изстрели по боливийския консул в Хамбург през 1971-ва.
Предадена от Клаус Барби
След завръщането си в Боливия, тя още две години води нелегална дейност и се движи предрешена из Ла Пас. Следващата мисия, с която се заема, е да организира отвличането на нейния „чичо Клаус”, за когото вече се е разбрало, че е Клаус Барби. Идеята ѝ е той да бъде предаден на международното правосъдие. Отвличането обаче се проваля. Но пък „чичо Клаус”, който активно сътрудничи на тайните служби на Боливия (а по-късно ще стане съветник и на диктатора Аугусто Пиночет в Чили), успява да я разпознае при едно случайно разминаване между двамата в центъра на Ла Пас, въпреки че тя е облечена като циганка и е с перука. Барби я идентифицира по специфичната форма на ушите ѝ. Сигнализира на спецслужбите и те успяват да открият скривалището ѝ.
На 12 май 1973 г. Моника Ертл заедно с един аржентински съратник е обкръжена от военните в нелегалната квартира. Двамата се отбраняват, докато свършват мунициите им. Не се знае какво точно става след това.
![Едно от многото испаноезични издания на книгата "Жената, която отмъсти за Че Гевара"](https://baricada.org/wp-content/uploads/2016/10/Monica-Ertl-kitabı-210x300.jpg)
Официалното съобщение е, че двамата бунтовници са загинали по време на битката. Но според бащата Ханс Ертл, който години по-късно все пак прощава на дъщеря си и проговаря за съдбата ѝ пред медиите, Моника е била жестоко изтезавана преди смъртта си.
Властите така и не връщат на семейството тялото ѝ. И тя също като толкова много други жертви от онези драматични години е погребана в незнаен гроб.
Историята ѝ е описана най-подробно в споменатата книга на Юрген Шрайбер „Жената, която отмъсти за Че Гевара”. Периодично за Моника Ертл разказват и медии от различни страни, припомнящи трагичните събития около гибелта на Че Гевара. И никой не пропуска да цитира една нейна фраза: „За отмъщението никой път не е дълъг”.