Че Нобеловите награди за мир са политически инструменти, отдавна не е изненада за никого. Затова днес съвсем логично дойде решението на Норвежкия Нобелов комитет да даде тазгодишния приз за мир на президента на Колумбия Хуан Мануел Сантос – като признание за неговите мирни усилия и като окуражаване на колумбийския народ за това, че „въпреки трудностите не е загубил надеждата да постигне справедлив мир”.
Какво по-естествено – та Норвегия е една от страните, поели ролята на международни гаранти за историческото мирно споразумение между колумбийските власти и партизаните от ФАРК (Революционни въоръжени сили на Колумбия).
След 4-годишни мирни преговори в Хавана под егидата на ООН и с бабуването на Куба, Венесуела, Чили и да, Норвегия, споразумението бе тържествено подписано на 26 септември т.г. в красивия колумбийски град на карибското крайбрежие Картахена де Индиас в присъствието на десетки държавни глави и други висши международни гости. Овации съпроводиха емблематичната прегръдка между президента Мануел Сантос и представителя на ФАРК Родриго Лондоньо, с която бе „подпечатан” 297-страничния документ, регламентиращ разоръжаването на амнистираната партизанска формация и превръщането ѝ в политическа партия.
Само броени дни по-късно обаче светът бе стъписан от ненадеен обрат в Колумбия. На състоялия се там на 2 октомври референдум, от който се очакваше да потвърди демократично влизането в сила на мира, с 0,5% от гласовете всъщност надделяха противниците на споразумението.
Опасната игра на Алваро Урибе
Приспани от предварителните сондажи, които сочеха до 70% надмощие на „да”-то, хвърлили енергията си в „лайкване” на мира из социалните мрежи и разколебани да напускат домовете си от развилнелия се точно в деня на вота ураган, около 60% от колумбийците не направиха усилието дори да отидат до урните. И така отстъпиха победата на онази част от населението, която се остави да бъде наплашена от агресивната негативна кампания срещу мирното споразумение, оглавена от бившия президент с ултрадесни възгледи Алваро Урибе.
Неговата мантра беше, че не е против мира, а против това конкретно споразумение, което оставяло без възмездие „убийци и терористи” и което трябвало да се предоговори. За политическите анализатори е ясно, че Урибе играе за себе си и за собствените си амбиции да се кандидатира за президент в изборите през 2018 г. Затова без никакви задръжки форсира манипулациите си преди допитването. А след резултатите му, от които си напомпа политическа тежест, веднага започна да рекетира президента Сантос с условията си. Вярно, Урибе вече не оспорва амнистията за партизаните. Но настоява да се включат допълнителни гаранции за амнистията на силите за сигурност и на десните военизирани групировки.
От своя страна обаче представителите на ФАРК дадоха да се разбере, че за предоговаряне на основния документ не може да става и дума – още повече, че прецизно съгласуваният му юридически текст вече е заверен в швейцарски съд. В същото време бе потвърдена волята за мир на организацията, решимостта ѝ да спазва спирането на огъня, желанието ѝ да се намери бърз и отговорен изход от създалата се ситуация.
А тя никак не е безобидна. Всеки случаен изстрел в започналото отново да расте напрежение и недоверие може да се окаже фатален. На партизанските части, тръгнали към изградените от емисари на ООН пунктове за предаване на оръжието и за реинтеграция в гражданския живот, ръководството на ФАРК разпореди да спрат движението си и да останат в райони, където могат да гарантират безопасността си и да избегнат провокации.
Страхът се върна и при симпатизантите им, защото те знаят, че за да се договори споразумението, от ФАРК трябваше да предоставят на властите списъците с всичките си членове, активисти, легални и нелегални клетки. Как ще бъдат сега употребени тези списъци, ако споразумението все още виси между небето и земята?
Да, от Хавана Родриго Лондоньо потвърждава, че мирът няма алтернатива. Да, от Богота Мануел Сантос се кълне, че ще вложи всичките си сили за реално постигане на мира. Но перчещият се след резултатите от допитването Урибе, че зад него са „половината колумбийци”, продължава да настоява за предоговаряне. И чисто юридическата безизходица, в която не е бил предвиден вариант Б при негативен резултат от референдума, продължава да държи Колумбия в ступор.
Насърчаващи отзиви отвън и ролята на САЩ
В тези условия, естествено, Нобелът за Сантос, присъден от Норвежкия Нобелов комитет, е еднозначен сигнал, че международните гаранти на колумбийския мирен процес искат той да продължи и да се развие конструктивно.
Допълнителен импулс в тази посока станаха и коментарите за наградата. Генералният секретар на ООН Бан Ки-Мун почерта, че тя идва „в критичен момент”, когато „колумбийците се нуждаят от надежда”. Мишел Бачелет, президентката на друга страна от гарантите – Чили, се изказа в същия дух: „Надявам се, че това ще е финалният тласък към обединението на Колумбия”.
Силно внимане фокусира и мнението на държавния секретар на САЩ Джон Кери, който нарече президента Сантос „смел човек”, способен „да преодолее пречките, които още остават”.
Никой не се съмнява в значителната роля на САЩ за стартирането и напредъка на мирния процес в Колумбия. Той е част от цялостната американска стратегия към възвръщане на тежестта на Вашингтон в Латинска Америка. Здраво свързан е и със сдобряването между САЩ и Куба, която неслучайно домакинства на колумбийските мирни преговори. Заинтересоваността на американската дипломация да изведе процеса до позитивен финал е тази, която му позволи да напредне толкова много, за разлика от другите нееднократно правени досега през десетилетията опити за диалог между властта и партизаните в Колумбия.
Някои смятат, че нещата са били пришпорени заради нарасналия интерес на американски компании към ресурсите на Колумбийска Амазония, недостъпна досега заради контролираните от ФАРК зони там и сблъсъците с войската. Други свързват приноса на САЩ към колумбийския мир с планове за действия от територията на Колумбия спрямо невралгичната съседна Венесуела – а нищо такова не би могло да стане, докато в граничните зони се разпореждат партизани.
Всъщност, формалното начало в сегашния мирен процес е положено, когато през август 2010 г., броени дни след като става президент, Мануел Сантос моли тогавашния си венесуелски колега Уго Чавес, днес вече покойник, да му съдейства за установяване на контакт с ФАРК и за стартиране на мирни преговори. Чавес, който предишните 8 години е изкарал в сложни отношения с постоянно конфронтиралия се с него дотогавашен президент Алваро Урибе, се въодушевява от новия тон откъм Богота и наистина помага на Сантос за връзката. Нататък в утъпкването на почвата се включват колумбийски правозащитници и леви сенатори, британски спец от преговорите с ИРА, ветеран от салвадорската гражданска война, висш израелски дипломат и т.н.
Реалните преки преговори чрез излъчени екипи на колумбийското правителство и на партизаните започват под егидата на ООН в Хавана през 2012 г. И след 4 години довеждат до дългоочакваното споразумение, препънато обаче от референдума на 2 октомври.
От преследвач на партизани до миролюбец
Сантос наистина проявява през всичкото това време завидна миролюбивост и последователност, което няма как да не изненадва. Все пак нито произходът му, нито дотогавашната му политическа кариера издават чак такъв пацифизъм и толерантност към левичарски бунтовници.
Мануел Сантос е потомък на едно от най-заможните и елитни семейства в Колумбия, в което преди него е имало и още двама президенти. Фамилията притежава един от двата най-влиятелни вестника в страната – либералния „Ел Тиемпо”. Там са работили дядото, бащата и чичото на Мануел Сантос, а и самият той десетина години му е бил зам.-главен редактор, въпреки че всъщност има воено и икономическо образование, шлифовано в Харвард и Лондон. „Ел Тиемпо” е част от онази медийна индустрия, която винаги е крепяла олигархичната струкура на обществото. И с нищо не предразполага към неконвенционалност.
Мануел Сантос напуска редакцията на вестника, за да премине към министерско израстване. Заема първия си правителствен пост през 1991 г. – става министър на външната търговия. По-късно е и министър на финансите. В правителството пък на крайнодесния Алваро Урибе, управлявал от 2002 до 2010 г., е не кой да е, а военен министър. Като такъв Сантос ръководи най-нашумелите военни операции срещу партизаните, свързвани с непримиримия курс на Урибе спрямо тях.
Такова е напрмер предизвикалото голям международен скандал унищожаване на партизански лагер на ФАРК, разположен на почти 2 км навътре в територията на Еквадор, в резултат на операция на колумбийската армия на 1 март 2008 г. При атаката, която е нарушение на международното право, защото е извършена по чужда територия, са убити 22-ма партизани. Сред тях е и команданте Раул Рейес – вторият по онова време човек в йерархията на ФАРК. Лаптопът му, който тогава попада в ръцете на колумбийските военни, съдържа много важна информация за партизанската организация. И това в голяма степен предопределя последвалата серия от успешни военни операции срещу ФАРК.
Само четири месеца по-късно пак под ръководството на военния министър Сантос е реализирана атрактивната акция по освобождаването на група заложници на партизаните, включително държаната от тях в плен в продължение на 6 години бивша сенаторка Ингрид Бетанкур. Тогава предрешени като партизани агенти успяват да убедят частта, която държи заложниците, че по заповед на върховното командване те трябва да бъдат прехвърлени с хеликоптер в друга зона. И чак в хеликоптера всъщност става ясно, че това е армейска операция.
Сантос сам описва най-подробно поредицата от подобни удари, изпъстрили дейността му като военен министър на Урибе, в книгата си „Шах на терора: ужасните години на ФАРК”.
Разбира се, много са тълкуванията, които приписват на омерзения от прекия си сблъсък с кошмара на войната и насилието Сантос дълбок катарзис, който всъщност го и превръща в пацифист, когато той сам става президент. Може и да е така. Но може да имат право и онези скептици, които не липсват в лагера на партизаните и които не са готови да приемат днешното миролюбие на Сантос за чиста монета. Тяхната версия е, че той просто играе „доброто ченге”, което е по-приемливо на фона на фашизоидния Алваро Урибе, но по същество двамата са от един отбор и са еднакво амбицирани да унищожат ФАРК – ако не с военни, то с мирни средства.
Клопките на мира
Същите сектори предупреждават, че залегналото в основата на мирното споразумение реинтегриране на партизаните в гражданския живот всъщност е драматична клопка. Защото бойците, свикнали със специфичния социум от типа на комуната, битувал в отрядите им, ще преживеят дълбоки депресии и сривове при необходимостта да се вписват в другия тип обществени отношения, доминиращ в страната.
Още повече трудности ще възникнат и при превръщането на ФАРК в политическа партия. Със своята структура, идеология и фразеология, наследена от 60-те години на миналия век, тя няма да е в състояние да се впише в актуалната политическа среда, нито ще е в равностойно положение с останалите партии, а и няма да знае как да използва парламентарните инструменти – нищо, че споразумението ѝ гарантира пет депутатски места дори и без избори.
В този ключ не бива да се подценяват онези във ФАРК и сред симпатизантите им, които смятат, че Сантос хитроумно подхлъзва организацията с мирни послания, а всъщност просто я обрича на унищожение. Те не са сред онези, които днес се радват за Нобела на президента, а смятат, че той не заслужава наградата, защото е прикрит войнолюбец.
Защо норвежците пропуснаха ФАРК
Има и по-умерени среди, които също мърморят срещу Нобеловия комитет. Техният пък мотив е, че, ако ще се дава такава награда на Колумбия, тя трябва да се присъди едновременно и на президента, и на ръководството на ФАРК. Защото мирният процес нямаше да тръгне, ако нямаше добра воля и от двете страни. Припомня се, че когато мирният процес между Израел и Палестина бе удостоен с Нобел през 1994 г., призът бе не само за Ицхак Рабин и Шимон Перес, но и за Ясер Арафат.
Всъщност, първоначалната номинация за сегашния Нобел е била не само за президента Сантос, но и за ФАРК, а и за пет от жертвите на конфликта, разкри норвежката преса. Но в крайна сметка организаторите са се спрели само на Сантос. Защо ли?…
Интересното е, че неравнопоставеността в оценката на приноса за мирния процес днес изтъкна и Ингрид Бетанкур, която инак достатъчно си е напатила от бунтовниците. Въпреки това тя прояви обективност и подчерта в коментара си от Париж: „Партизаните също заслужават признание”.
Естествено, Бетанкур, която дължи освобождението си от плен на Сантос и ръководената от него военна операция, не пропуска да изкаже адмирациите си за него: „Сантос ни връща надеждата и ни дава възможност да оставим в миналото болките си”. Тя добавя още: „Тази награда отново ни синхронизира с международната общност, позволява ни да видим гората, вместо да се вторачваме в отделните клони, помага ни да съзреем като страна и да изпълним дълга си към идните поколения”.
Ръководителят на преговорите от името на ФАРК Родриго Лондоньо реагира в Туитър на вестта за Нобела, присъден на Сантос. Той се въздържа от директно изтъкване, че също има принос за мирния процес и написа следното: „Единствената награда, за която мечтаем, е в Колумбия да има мир със социална справедливост – без паравоенни сили, без мъст, без лъжи. Мир на улицата”.
Алваро Урибе също избра Туитър, за да се изкаже. И пак намери начин да бодне Сантос по любимата си тема за предоговаряне на споразумението, дори уж поздравявайки лауреата: „Поздравявам носителя на Нобел – президента Сантос. Пожелавам му да поведе към промяна договореностите, накърняващи демокрацията”.
Кауза без алтернатива
Самият Сантос, който поради разликата във времето сутринта беше изненадан от вестта за награждаването си още в леглото, два часа по-късно благодари официално на Нобеловия комитет. Президентът направи изявлението си в своята резиденция в Богота, в компанията на жена си Мария Клеменския де Сантос. Сантос подчерта в обръщението си: „Колумбийци, наградата е за вас. Получавам я от името на милионите пострадали от този изстрадан от нас конфликт.”
Той добави още: „Приемам това признание с голямо смирение и като мандат, за да продължа неуморно да работя за мира сред колумбийците. На тази кауза ще посветя всичките си сили в оставащите ми дни”.
Вестта за Нобела на Сантос бе посрещната радостно в Лагера на мира, създал се спонтанно на централния площад „Боливар” в Богота след 100-хилядната демонстрация там в сряда, 5 октомври, която настоя за даване на ход на мирното споразумение. Група граждани решиха тогава да останат в палатки на площада, докато споразумението не влезе в сила. Днес те се радваха на „посланието на надеждата и солидарността, което ни отправя европейската общност”.
Междувременно, без да се разсейват повече за наградата, делегациите на колумбийското правителство и на ФАРК на преговорите в Хавана се събраха там с шефа на специалната мисия на ООН за Колумбия, която ще следи изпълняването на мирното споразумение. Подписан бе специален протокол, потвърждаващ и от двете страни поддържането на спирането на огъня до 31 октомври. Това е датата, която посочи като рубеж президентът Сантос в едно от последните си изявления.
После негови съветници поясниха, че с фиксирането на гранична дата той просто е искал да покаже, че няма време за по-нататъшно отлагане на мира.
Какво ще стане след 31 октомври обаче и дали Нобелът има силата на остен, засега никой не знае.
