И в Шарлот фитилът не е расов, а социален

Поредната експлозия в САЩ на уличен гняв заради полицейски убийства на чернокожи е симптом на все същата хронична болест – дълбоките неравенства на възможностите в американското общество

Пак се случи. Този път в Шарлот, Северна Каролина. От вторник, 21 септември, когато полицай застреля там чернокож, и този американски град клокочи от протести, а властите се опитват да ги укротят с извънредно положение, към което от вчера добавиха и комендантски час.

Протестиращи срещу полицейското насилие пред централата на полицията в Шарлот
Протестиращи срещу полицейското насилие пред централата на полицията в Шарлот

Тази картина вече сме я гледали многократно, особено през последните две години, през които епизодите с полицейско насилие срещу чернокожи разбуждаха не едно и две подобни гневни изригвания из различни градове на САЩ.

Сега – в Шарлот, има един особен детайл. 43-годишният афроамериканец Кийт Ламънт Скот – жертвата на полицейския изстрел на 21 септември, е бил убит от свой събрат по цвят на кожата, от също чернокож полицай. Което внася доста смут у всички тълкуватели на тези периодични експлозии на вътрешните неравенства в американското общество като просто междурасови. Защото те не са само такива. А са повече социални и антисистемни. Да, срещу системата, която генерира социална сегрегация, полицейско насилие и нарушение на граждански права.

Страхът на полицията

Впрочем, полицаите също са жертви на тази система. Жертви са на страха си от неконтролируемото циркулиране на оръжие сред населението – и затова сами първо стрелят, а после питат. Освен това се чувстват под постоянната обсада на гнева на „предградията” – тоест на всички, под една или друга форма отхвърлени от системата.

Този страх е накарал чернокожия полицай да натисне спусъка срещу Кийт Ламън Скот, без да разглежда много какво държи той в ръката си – оръжие ли, каквато е официалната полицейска версия, или книга, както твърди семейството на убития.

Този страх е подтикнал да стреля „превантивно” и полицайката от Тулса, Оклахома, която седяла заедно с колеги в затворена полицейска кола, но сметнала за „застрашително” приближаването и опирането в колата на един – един! – чернокож. Така е убила Терънс Кръчър, който не носел никакво оръжие. Това става точно пет дни преди убийството на Кийт Ламън Скот.

Този страх кара сега властите в Шарлот да настояват, че 26-годишният демонстрант Джъстин Кар, който бе тежко ранен от изстрел по време на протестите в града и вчера почина в болницата, е бил застрелян от „друг демонстрант”, но не и от полицай, както сочат свидетели – защото още една полицейска жертва при сегашните нива на обществено напрежение може съвсем да изкара от контрол положението.

Нека напомним – само от юли насам тези три последни случая бяха предшествани от други три съвсем подобни. Да напомним и още нещо съществено – двете стрелби срещу полицаи през юли. Едната бе в Далас, Тексас, другата в Батън Руж, Луизиана. Те оставиха общо петима мъртви служители на реда и още повече засилиха усещането на обсаденост и първосигналните реакции на полицията.

Дали не са прави онези, които вече говорят за вътрешен фронт в САЩ между властта, материализирана на ежедневно ниво от полицията, и онези, които не са се вписали в системата?

„Не, той не можа”

При всички случаи картината никак не е благоприятна за финал на управлението на първия чернокож президент на САЩ, който обещаваше грижа за онеправданите. Вместо някогашното „Да, ние можем”, което вдъхновяваше старта на Барак Обама като президент, днес все повече се чува: „Не, той не можа”.

От което, разбира се, сега се възползва предизвикателният републикански кандидат-президент Доналд Тръмп, който парадоксално съчетава ксенофобските си изблици с ухажване на чернокожия електорат. Наскоро той заяви, че в кварталите на чернокожите положението днес е „по-зле от всякога” и че дори „места като Афганистан са по-сигурни” от някои американски гета.

Статистистически данни, цитирани от „Вашингтон пост”, сочат, че от началото на тази година от полицейски изстрели в САЩ са загинали 702 души. 321 от тях са бели, 172 чернокожи и 111 испаноговорещи. Като числено съотношение белите излизат повече. Но има и красноречиви проценти. 24% от жертвите са чернокожи, а в същото време чернокожи са само 13% от общото население на САЩ. 45% от жертвите са бели, но бели са 63% от населението на САЩ.

Не мога да се въздържа и искам да завърша този тъжен обзор с един по-обширен автоцитат. Просто ще приведа тук онова, което писах още преди две години (в закритото междувременно списание „Тема”) по време на бунтовете във Фъргюсън, Сейнт Луис, през август 2014 г. Защото оттогава, уви, нищо не се е променило…

Ето:

Врагът в леглото на САЩ

Избирането на чернокож президент и замяната на всяка дума „негър“ с политкоректното „афроамериканец“ в „Хъкълбери Фин“ не помогнаха. Расизмът си е още в САЩ. И сред бледоликите, и сред по-пигментираните. Гневът, омразата, чувството за ощетеност, жаждата за мъст изригват периодично и кърваво и у едните, и у другите. Не помагат нито хубави, нито още по-хубави закони – остават си само черни букви върху бяла хартия.

Расизмът е скачен съд със социалната сегрегация в света на парите, където синът на гетото винаги ще е навъсен маргинал, дори и с университетска диплома, а за рожбата на бялата средна класа ще са приветливо отворени вратите към билдингите за сияйни юпита, дори и бащината къща да е ипотекирана.

Защо афроамериканците са винаги с едно наум, че белите ги преследват и унижават? Защото генетично носят спомена за линчовете на Ку-клукс-клан, защото са станали „расисти наопаки“, защото предназначените за подпомагането им социални програми са повече унижение, отколкото облекчение – или заради всичко това и още много друго, взети заедно…

Защо престъпността в гетата е толкова голяма? Заради цвета на кожата на жителите там, или защото хоризонтът на тези хора по рождение е захлупен от безпросветност – лошо образование, никакво здравеопазване, натрупано озлобление срещу обществения ред, който винаги ги сортира като „второ качество“?

Защо белите полицаи толкова лесно стрелят по мрачни и избухливи черни младежи? Защото са убедени, че всичките са родени бандити, защото знаят, че повечето от тях нямат пари за добър адвокат, или защото не се съмняват в подкрепата на цялата държавна машина и на конструиралото я по собствени мерки и теглилки бяло мнозинство? …

Днес 80% от извършваните ежегодно 400 000 ареста в Ню Йорк са за дребни правонарушения – като търговия на черно. При половината от тях се задържат чернокожи и испаноговорещи.

„В никоя друга развита страна няма толкова дълбоко и систематично неравенство, колкото в САЩ“, сочи доклад на американското министерство на образованието, огласен през януари 2014 г. Неравенството именно в образованието е особено сериозно, защото то пречи и на икономическия напредък, отбелязва изследване на Института „Брукингс“ от 2013 г., цитирано от Би Би Си. А изключванията от училище сред чернокожите деца са 3 пъти повече, отколкото сред белите. Разликата между доходите на средното бяло и на средното чернокожо семейство през 1967-а е била 19 000 долара, а сега е вече 27 000 долара. На всеки 6 долара, спечелени от бял човек, се пада само 1 долар, спечелен от цветнокож. Афроамериканците са около 12-13% от населението на САЩ, но сред затворниците представителите на тази общност са 40%.

Що се отнася до размирния Фъргюсън, 67% от неговото 21-хилядно население са чернокожи. Но 94% от въвеждащите ред в предградието полицаи са бели. 84% от спираните от тях автомобили за проверка са с чернокожи водачи. 92% от задържаните са от същата раса…

Стратегията на властите за укротяване на бунта във Фергюсън е ясна. Състрадателно изслушване, обещания за справедливост, опазване на статуквото. И усърдно самовнушаване: „Ще побушуват и ще им мине. Поне до следващия път“.

Че ще има следващ път, е неизбежно. Но и че все по-трудно ще им „минава“ – също. Това е бомба с ускорено цъкащ часовник. Социалното неравенство и сиамският му близнак – расовото противопоставяне, са онзи вътрешен „враг в леглото“, който е по-опасен за американската мечта и от най-фанатизирания джихадист.

Оставете коментар