Путин и Ердоган няма как да станат искрени приятели, но интересите на страните им в момента изискват съюз помежду им, а САЩ и ЕС виждат в това повод за тревога по геополитическа, военно-стратегическа и енергийна линия
Че срещата в Санкт Петербург между президентите на Русия и Турция Владимир Путин и Реджеп Ердоган ще е „историческа”, никой не се съмняваше още преди тя да се състои. И то не само защото самият Ердоган я нарече така в предварителното си интервю за ТАСС. А защото става дума за двама ключови играчи на световната и особено на евразийската сцена, със специфична двустранна история и с още по-специфични актуални отношения със Запада. Именно западното притеснение, че Москва и Анкара тръгват отново към сближаване фокусира такова небивало внимание към разговорите на Путин и Ердоган в Санкт-Петербург.
Притеснението е по няколко линии.
Геполитическата е свързана с влиянието и с преките роли на тези две страни в сирийския конфликт с всички произтичащи от него последствия – включително бежанската криза и международния тероризъм.
Военно-стратегическата линия е фокусирана върху факта, че Турция е член на НАТО и на нейна територия е разположена една четвърт от ядрения ресурс на Алианса. Освен това в Турция е и базата Инджирлик, ключова за американските военни планове и действия в Близкия и Средния изток. И всяко сближаване на Анкара с третираната от НАТО като противник Москва буди голямо безпокойство най-вече във Вашингтон, както и в подопечната му брюкселска централа на Алианса.
Третата линия, разтревожила Запада, е енергийната. Тя е най-прагматичната, а затова може би и най-съществената за сегашния момент. Затова ще я разгледаме по-подробно.
Значението на потоците
Още при първите признаци на руско-турското размразяване в началото на това лято се заговори за очаквано реанимиране на проекта „Турски поток”. Което, естествено, бе обявено и официално на срещата в Санкт-Петербург.
Известно е, че „Турски поток” бе алтернативата на спрения под натиска на Вашингтон и Брюксел и при безропотното подчинение на София на волята им газопровод „Южен поток”. „Турски поток” бе форсиран от Москва преди рязкото влошаване на отношенията ѝ с Анкара миналата есен, когато турските ВВС свалиха руския самолет в Сирия, а след това беше замразен. Прерязването на „потоците” представляваше неутрализиране на „руското енергийно оръжие”, както стратезите на Запад гледат на износа на руски газ към Европа. То и де факто си беше удар по руската икономика, вече поставена под напрежение заради наложените на Русия западни санкции покрай украинския конфликт.
Сега обаче рязката обида на Ердоган към Запада, демонстрирана след опита за преврат в Турция, в който той вижда американска ръка, го тласна да завие отново към затопляне с Москва. Дори ѝ се и извини за свалянето на самолета – извинение, което тя напразно очакваше месеци наред, а щом го дочака, веднага откликна с ответна благосклонност.
Нищо случайно няма в това, че щом вследствие на тези промени се очерта и предстоящо съживяване на „Турски поток”, в Брюксел незабавно настъпи раздвижване и по темата „Южен поток”. Беше калкулирано, че за предпочитане е една газова „зависимост” на ЕС – от руския доставчик, отколкото две такива – и от турския контрольор на тръбите и кранчето. При сегашното недружелюбие на Ердоган към Вашингтон и Брюксел и при декларираните му закани да преразгледа кандидатурата на страната си за ЕС и ангажиментите си по бежанския проблем, прибавянето към този арсенал и на газов рекет към Европа би било фатално.
Така че беше съвсем логично шефът на Еврокомисията Жан-Клод Юнкер да побърза да даде карт-бланш на изпълнителния български премиер Бойко Борисов за оферта към Путин с цел връщане към живот на „Южен поток”. Което и проследихме „на живо” точно в навечерието на пристигането на Ердоган в Санкт-Петербург.
Естествено, че Русия ще се възползва сега и от двете възможности. Тя вече показа, че е готова да откликне за „Южен поток”, в който и без това е направила огромни предварителни инвестиции. Но, разбира се, Путин не пропусна в отговора си към Борисов да изиска „железобетонни гаранции”, че този път няма да има шикалкавене и отмятане от договора. В същото време в Санкт Петербург бе потвърдено и продължаването на работата по „Турски поток”, а и изграждането от Русия на турската АЕЦ „Акую” – тоест втората дъга през Турция остава допълнителна гаранция за руската енергийна сигурност.
Така първият и видим за всички резултат от новото руско-турско размразяване е с дъх на газ и мирен атом. Прагматизмът и на двете страни в тази сфера е очевиден за всички. Също както беше очевидна и въздържаността, с която Путин посрещна госта си. Както отбелязаха доста медии, след продължилата месеци наред остра риторика на Кремъл срещу „забилата нож в гърба” Анкара (със свалянето на руския самолет) неестествено би било изведнъж да се премине към усмивки и прегръдки. Но дори и студена, показаната готовност за взаимоизгодна руско-турска дружба, е студен душ за Запада. И то не само заради газопроводите.
Зад кулисите на петербургската среща останаха други много съществени теми, за чието развитие наблюдателите могат само да гадаят, но заинтересованите стратези със сигурност са се информирали най-подробно. Естествено, става дума най-вече за сирийския конфликт и за целия възел от геополитически откати, произтичащи от него.
Сирийският възел
Повечето медийни коментари се въртят около обобщението, че различията между Русия и Турция по темата Сирия са прекалено големи и едва ли „студената дружба” може да помогне за преодоляването им. Но има и ред белези, които подсказват, че двете страни, водени от наистина съвсем „студен” ум, могат все пак да намерят база за сделки и договорки.
Германският в. „Цайт“ допусна например следният „бартер” – Турция прекратява подкрепата си за сирийската опозиция срещу президента Башар Асад и приема, че той може да е участник в процеса на помирение, а Русия в отговор спира помощта си за сирийските кюрди, които сега се сражават с „Ислямска държава” и са поддържани и от американците.
Всичко това засега са само спекулации, защото едно към едно по сирийския проблем нищо не излезе извън затворените врати, зад които Путин и Ердоган се оттеглиха да преговарят и останаха дълги часове, много повече от предвиденото. И двамата съвсем съзнателно заобикаляха сирийската тема в изявленията си пред медиите. Дори болезненият случай с руския самолет бе само евфемистично споменат от турския гост като „известния инцидент”.
Но някои събития на сирийския фронт от последните дни все пак предизвикват въпроса дали е случайно или не съвпадането им със срещата в Санкт-Петербург. Например точно в същия ден Путин внесе за ратификация в Държавната дума и така направи публично подписаното споразумение със Сирия за разполагане на руска военно-въздушна база на сирийското военно летище „Хмеймим” в граничещата с Турция сирийска провинция Латакия. Без поне мълчаливото съгласие на Анкара такъв ход очевидно не би бил предприет. Да не говорим за руско-сирийската офанзива срещу позициите на „Ислямска държава” в и около Алепо, чието снабдяване по канали от Турция също очевидно неслучайно бе прекъснато в последните дни.
Впрочем днес, на следващия ден след срещата Путин-Ердоган, турският външен министър Мевлют Чавушоглу заяви и официално, че Русия и Турция са в процес на подготовка на „силен механизъм“, който ще способства за намирането на мирен изход в Сирия. С тази цел днес в Москва пристига специална делегация от турски експерти.
Щом Москва и Анкара наистина търсят допирни точки по сложната сирийска тема, то още по-сигурно е, че ще се стремят към взаимоизгодно партньорство в кавказко-каспийския регион и по иранското направление. За това сигнализира и неслучайния факт, че близкият до Турция Азербайджан стана инициатор на проведената точно ден преди разговорите в Санкт-Петербург тристранна азербайджанско-руско-иранска среща на върха в Баку. А днес, ден след ръкостискането между Путин и Ердоган, руският президент ще приеме и арменския си колега Серж Саркисян, от което се очаква сваляне на напрежението по тройната верига Ереван-Баку-Анкара. Редица експерти допускат също Москва да е успяла да договори с Анкара по-конструктивен подход към тюрските средноазиатски републики от бившия СССР и към кримските татари – теми, на които се придава първостепенна важност от стратезите на руската сигурност.
Така че все пак едва ли е пресилено и заключението на германското списание „Фокус”, че макар и „студен”, съюзът между Путин и Ердоган „може да промени съотношението на силите в света”.
За България, която е в специални отношения и с Русия, и с Турция, това означава само едно – че в тези „интересни времена” е длъжна да подходи с възможно най-висока отговорност и професионализъм към външната си политика. Пожелание, което, уви, остава да виси във въздуха на фона на обективната картина в нашата отдавна „прочистена” от професионалисти и експерти дипломация…
