Политическата патова ситуация в Полша продължава и не се вижда благоприятна развръзка. Или поне благоприятна за хората. Иначе една от фракциите на местния елит в крайна сметка ще победи.
Изглежда, че капанът, в който попадна новото правителство още в началото на мандата си, е значително по-сложен, отколкото някой си представяше. Управляващата партия „Право и справедливост“ със своето пресилване, патос и политически авантюризъм изглежда не разбира, че всъщност играе според сценариите, които са подготвени за нейното окончателно падане и отстраняване от власт.
Човек не трябва да е привърженик на полското фундаменталистко дясно, за да забележи, че това е интересен и критичен момент в полската политика. Не заради симпатии към Качински и неговата партия, а защото ставаме свидетели на борба за придобиване на власт, резултатът от която ще играе ключова роля в продължаващото геополитическо преформатиране на Европа и в частност Източна Европа. Целта на големите капиталистически сили е очевидна – първо завземаме Русия и след това Китай. Но тези цели трудно могат да бъдат постигнати без пълното съдействие на полската управляваща класа.
Партията „Право и справедливост“ никога не е била харесвана от никого освен значителен сектор от народните маси в Полша. Но дори тяхната подкрепа нарасна много бавно, тъй като тази партия никога не е заставала начело на движение отдолу. Тя едва ли би могла да се разглежда като смислена алтернатива освен поради липсата на всякаква друга политическа структура, която да бъде по някакъв начин различна от общата тенденция на корупция, фанатизъм, провинциализъм и ширещ се клиентелизъм. Затова и „Право и справедливост“ започна да привлича вниманието на умерените.
Фанатичният католицизъм на партията скоро бе заглушен от обсесивно русофобско мрънкане, за което катастрофата от Смоленск през 2010 г. предостави идеално подхождаща платформа. По-късно техните предшественици във властта от „Гражданска платформа“ (която за двата си мандата се превърна в част от административния апарат на държавата) бяха разтърсени от множество скандали и афери. Това, което издърпа „Право и справедливост“ нагоре, се превърна нейния най-емблематичен постулат: разрушаването на Третата полска република (както е популярно да се нарича Полша след 1989 г.) и изграждането на Четвърта. Република на законност, справедливост и всякакви други благородни морални принципи.
Тръгвайки от тази донякъде прикрита критика на настоящата Полша, те развиха особено желание да управляват.
За техните лидери това означава нищо повече и нищо по-малко от пълно изличаване на сегашната върхушка и заемане на нейните места с допълнение от още повече консерватизъм. В публичния дебат обаче това се оказа важно послание, тъй като те са готови да носят отговорност за тези си намерения след като получат шанс да управляват.
Въпреки това връзката с масовото съзнание все още не бе достатъчно силна. Тогава те решиха да хвърлят още една тухла по доминиращия консенсус. След като нарушиха пълното си мълчание относно негативните последици от възстановяването на капитализма в Полша, те предложиха на обеднелите маси идеята за изграждане на система на държавни социални помощи. И след като спечелиха изборите, елитите и техните съюзници решиха, че това просто ще е прекалено много.
Най-големият проблем, пред който „Право и справедливост“ е изправена сега е, че интересите на техните врагове на домашната сцена са подчинени на тези на ЕС и в крайна сметка на Вашингтон.
В такава голяма битка „Право и справедливост“ има нищожен шанс. Особено сега, когато почти ежедневно демонстрира, че нейните лидери не са готови за нея и че тя отива отвъд техните възможности. Реакциите на правителството са кухи и невротични. Те изглежда не забелязват, че точно това се очаква от тях – колкото повече истерия и агресия, толкова по-добре.
Такава напрегната и трудна ситуация изисква сериозно политическо лидерство. Но „Право и справедливост“ са просто група жадни за власт бюрократи, които наистина мислят, че сега всеки трябва да освободи поста си – ако не заради резултатите от общите избори, тогава защото те така казват. В този смисъл те не се различават толкова много от лидерите на „Гражданска платформа“. Има обаче някои тънки разлики и точно заради тях САЩ се включиха в евроистерията и открито подкрепят опитите да се подкопае „Право и справедливост“.
За да разберем този процес изцяло, трябва да внесем в картината още един елемент. „Право и справедливост“ често се разглежда – напълно погрешно – като полски еквивалент на Виктор Орбан и Роберт Фицо (оставяме настрана големите разлики между двамата). Оправданието за това сравнение е общият проблем, който тези три действащи лица имат с лидерите на ЕС. За съжаление, независимо дали човек поддържа словашкия или унгарския министър-председател, трябва да се отбележи, че последният е много по-автономен, независим и съзнателно антиевроатлантически, поне в някаква степен. Качински и Шидло не са такива дори в най-малка степен. Те са просто неприятно главоболие за Вашингтон.
Качински и Шидло са рожба на същото котило като тези, които сега се борят в Полша под чадъра на САЩ. Цялата т.нар. антикомунистическа опозиция, произлязла след първото истинско движение „Солидарност“, е развита и конструирана не само с помощта на официалните държавни структури и тайните служби, но и със съществена подкрепа и внимание от страна на САЩ.
Така тяхната политическа култура – поне що се отнася до целите, идеите и морала – винаги е била радикално и откровено проамериканска. В народното съзнание САЩ и до ден-днешен присъстват като земята на просперитета, а не като развиваща се страна, каквато тя е, ако погледнем статистиката. Полските политици действат в полурелигиозна парадигма на абсолютна благодарност, която са силно убедени, че дължат на Вашингтон.
Оттук следва и тяхното убеждение, което Мадлин Олбрайт веднъж формулира много точно: „САЩ са добри!“. Като се имат предвид и пълната липса на традиция на суверенност, и късата история на съвременната държавност, полските елити нямат инстинкт или интуиция да търсят независимост или автономия. Което между другото е още една поразителна разлика между полските и унгарските или словашките политически лидери (поне с някои от тях).
Щом властта попаднеше в техните ръце, и двете страни на барикадата от 90-те години на ХХ в. (т.нар. посткомунисти и постсолидаристи) незабавно я предаваха в ръцете на новата метрополия. Вашингтон изглеждаше като единствения естествен избор. От една страна издигнат от САЩ и от друга – с липсващи традиции на самоопределение или носене на политическа отговорност, полският елит разви освен гореспоменатата благодарност, също и модел на напълно подчинено поведение, изразяващо се в международната политическа мисъл (повечето от тях наистина вярват, че са прави в наивността си ), че това, което може да гарантира безопасността и прогреса на Полша, е показното висене пред дръжката на вратата на Белия дом.
„Право и справедливост“ не са изключение от предишните полски правителства в това отношение. Те дори си мислеха, че за тях ще е по-лесно, отколкото за предшествениците им, тъй като те са много по-яростни и чисти в своя проамериканизъм. Също така те развиха искрена русофобия и създадоха нов вид популярна култура около нея покрай трагедията в Смоленск. Те също така бяха и най-безкритичните поддръжници на Майдана в Украйна, давайки всичко от себе си в желанието си да прецакат Русия.
Но някак си не успяха да спечелят любовта на САЩ. Причината за този неуспех е фактът, че искаха тяхната позиция да се приеме като избор, базиран на факти, а не като продължение на клиентелистката традиция. Тяхното желание да управляват независимо и да освободят Полша от Ancien Régime веднага се превърна в проблем. Не защото щеше да промени нещо по отношение на геополитическото подчинение на Полша към САЩ, а защото Вашингтон отдавна бе решил, че в Полша няма да има партньори, а просто внедрители на политики.
Те не искат още един товар на раменете си, те искат нещата да се случват гладко и веднага, само с намигване. Както в случая с тайните затвори на ЦРУ за задържане и измъчвания в Старе Кейкути, накрая може да подхвърлят и някой бакшиш. До днес не е известно кой получи 15-те милиона долара за тази дребна услуга, която Полша направи и как бяха изразходвани парите. Вече никой не задава този въпрос.
С „Право и справедливост“ нещата можеха да се развият по същия начин. Но фактът, че това трябваше да е предложение, което впоследствие да бъде подплатено с официално споразумение, а САЩ трябваше да бъдат партньора, постигнал сделка, бе прекалено много (макар че това щеше да е само формалност). Дори за Полша.
Това е причината за шумотевицата около предполагаемото „лошо състояние на демокрацията“ в Полша през последните няколко месеца, която се разпространи и от другата страна на Океана. Американската администрация със сигурност ще използва тази възможност. Полската върхушка вече изведе на преден план две нови фигури, така че империалистите да не трябва да подкрепят предшествениците на „Право и справедливост“ прекалено открито. Новите изгряващи звезди на стария модел на полската политика са Ришард Петру и Матеуш Кийовски, като първият е бил международен банкстер и лихвар в Полша – типично за източноевропейски предприемачески настроен плейбой – а вторият е случаен заек, изваден от шапката и поставен в седлото, Лех Валенса на нашата ера, с точно същите черти на неговия архетип (недоразвит мозък, комбиниран с когнитивни разстройства и пълно подчинение на тези, които дърпат конците), но с по-добри маниери.
Те двамата наскоро застанаха начело на новия им фестивал. На 7-ми май голяма демонстрация премина през полската столица. Въпреки големия брой участници, тя беше пълен провал. Като оставим настрана общата монотонна атмосфера, трудно може да се открие нещо друго освен безкрайно лицемерие и спиращ дъха фанатизъм, който е абсолютно неразличим от този на „Право и справедливост“.
Пропорциите също разказват своя история. Комитетът за защита на демокрацията беше просто притурка към знамената на „Гражданска платформа“ и новата „Модерна партия“ на гореспоменатия Ришард Петру. Дори основните говорители, отнасяйки се в речите си, през по-голямата част от времето просто забравиха да споменат Комитета, докато приветстваха участващите организации. Освен че видя няколко интелигентни лица и чу няколко смислени лозунга, Варшава стана свидетел на вълна от евтин и агресивен език, примесен с инфантилни подхвърляния, а хората наблюдаваха състезание кой ще каже по-срамно нещо.
Най-жалкият елемент – който остана почти незабелязан – беше фактът, че в деня, на който населението на най-големия европейски град гласува за кмет-мюсюлманин, в най-голямата демонстрация „в историята на демократична Полша“, която трябваше да покаже голяма привързаност към Европа и европейските ценности, най-повтаряният лозунг беше „Долу ПиСляма“ (ПиС е полският акроним за „Право и справедливост“).
Не се ядосвайте и не почервенявайте. В Полша е така поне от две десетилетия насам.
Какво следва е трудно да се каже. Със сигурност ще се запази някакъв баланс до визитата на папа Франциск през лятото и Световните дни на младежта в Краков. По-късно, когато политиците се върнат от своите ваканции, със сигурност веднага ще бъдат вкарани в употреба нови идеи. Или може би стари. Смяната на режими не е нещо ново за САЩ, нали?
