Галерия: Тъжните очи на българския пенсионер – история за безнадежност и неравенство

Няколкостотин пенсионери се събраха на протест пред сградата на президентството в София с искане за по-достойни пенсии. От протеста отсъстваха шарените и остроумни плакати, но в погледите на събралите се майки и бащи на България имаше много повече от всички думи.

„Нямам надежда, че някой ще ни чуе, защото цялата работа е объркана не само в нашата държава. Имам чувството, че целият свят върви в грешна посока, така че какви надежди да имам да ни чуе някой тук“.

Думите са на възрастен мъж. Той е един от многото, които обичайно се притесняват да разкриват имената си пред медиите. Трудно може да ни обясни защо, но се страхува. А и едва ли неговото име е толкова важно – освен за телевизионните репортери, които упорито преследват за имената им всички интервюирани пенсионери, за да могат да ги изпишат в материалите си – такива са „правилата“ на телевизионната журналистика. Като него са стотици хиляди, а имената им са последното, което всъщност има значение.

Мъжът е с над 30 години трудов стаж в заводите „Асен Халачев“ и „Саня“ в Плевен. След промените, когато заводите са разсипани в годините на деиндустриализация и масова приватизация, работи още десетина години в онова, което самият той нарича „частен сектор“. Днес е пенсионер с общ трудов стаж от 37 години, които му отреждат малко над 300 лева пенсия. По професия е машинен инженер, завършил МЕИ. Жена му е с две висши образования – по география и по математика, бивша учителка, а днес пенсионерка с около 200 лева пенсия. 

„Само който не е изпитвал това, само той не знае какъв ужас е. Лишаваме се от качествена храна, от лекарства“, разказва мъжът. История, позната до болка. Станала толкова обичайна, че вече дори не те стиска за гърлото – просто ти става неудобно и бързаш към следващия въпрос, сякаш за да изгониш по-бързо собствените си мисли и чувство на гняв, вина и отчаяние.

Мъжът, с когото разговарям, носи два плаката. Написал ги е собственоръчно с маркер – на първия плакат е написал какви са исканията му, а на втория – какво не иска да вижда. Иска нещо простичко и банално, почти безинтересно за мнозинството журналисти – достойни доходи за всеки български гражданин. Не иска да чете новини, че милиони българи живеят в бедност. „Тук съм, за да бъда съпричастен с всички българи, които живеят с под 562 лева доход на месец. За мен няма значение дали е бебе, дали е работещ, дали е пенсионер. Всички трябва да живеем достойно, за това съм тук“, споделя той за „Барикада“.

Възрастният мъж е дошъл на площада пред президентството в София, за да се включи в организирания от няколко пенсионерски организации събор – протест. Дошли са още около 300 души, като не броим журналистите и преминаващите наоколо туристи. В своето официално съобщение до медиите преди протеста организаторите обясняват, че искат повишаване на минималните пенсии до поне 350 лева веднага, а след това постепенно до 500 лева. Исканията им са споделени отново и от специално донесен на площада мегафон, който после бързо се раздава от ръка на ръка, за да си каже болката всеки.

По време на изказванията им трудно можеш да се ориентираш в конкретни искания. Мислите им са разпилени, често объркани. Изливат болката си, преплетена със спомени, убити надежди и ежедневни грижи. Лъгани са твърде дълго от твърде много партии и политици. Онези от тях, които все още не са намразили тотално политиката, днес са най-често избиратели на т.нар. „патриотични“ формации. Разочаровани от онези, които уж трябва да бранят техните интереси – интересите на малкия, бедния, работещия човек, се обръщат към единственото, в което намират пристан – патриотизма. Често пъти и национализма, с „любезното съдействие“ на политици, които притежават кабелни мрежи, телевизии и хотелски комплекси, или такива, които честичко обичат да почиват охолно в тях, или пък отскачат до курорта Варадеро в Куба, например.

Тенденцията е типична за цяла Европа – оставеният от някогашната левица вакуум днес се запълва от националистически и крайно десни формации. Те пък с лекота посочват на отчаяните и декласирани от бедност техния нов враг – бежанците и мигрантите. Нищо, че мнозина от техните собствени деца и внуци понастоящем са се разпилели из цял свят в търсене на по-добър живот.

Стига лъжи и обещания, изпълнете ги най-после, призовава един от плакатите на възрастна жена. Но организаторите на протеста ще настояват политиците да поемат нови обещания. В официалното си искане, което след протеста ще внесат в Президентството и в Министерски съвет, настояват държавният глава да свика Консултативен съвет по национална сигурност за проблемите на българските пенсионери. Официално протестът е обявен под мотото „Спрете геноцида над българския пенсионер“. Пред струпалите се медии, които чакат да запишат набързо някой участник с по-ясно формулирани искания, един от организаторите изтъква, че е унизително българските пенсионери да получават повече от два пъти по-малка пенсия например от албанските и македонски пенсионери. В Сърбия, която е водила няколко войни в последните десетилетия, минималната пенсия е 219 евро, докато у нас е 82 евро, посочва той.

За да отразят протеста, на площада пред президентството са всички големи български медии, а дори и екип на Ройтерс. За разлика от „умните и красиви“ летни протести обаче, твърде много „материал“ за фотографи и оператори няма – възрастните хора не са толкова изобретателни с любимите на обектива плакати. Но остроумните лозунги и шегички на добре оформени картони имат далеч по-малко въздействие от очите на хората, събрали се на този протест. Погледите им казват повече от всички думи, които биха могли да се съберат, изрекат или напишат на хартия.

Моят събеседник обаче все пак има какво да каже. „Визирам икономическата система, при една свободна пазарна икономика не може да се очаква друго нещо“, обяснява ми разочарованието си от начина, по който се развива света днес. Бърза да ми обясни, че не иска да хвали социализма. „Не казвам, че беше много по-добра система, може да не сме били много богати, но беше по-справедлива. Днес има хора, които на една вечеря изяждат моята месечна пенсия“.

Сякаш е гузен от това, което ми казва, и не очаква да го разбера – свикнал е в най-добрия случай на снизходително отношение, а често и на подигравателно. Не разбира „законите на джунглата“, в която се е превърнал днешният свят, а най-различни експерти и политици са му обяснявали, че именно така трябва да бъде – да оцеляват само най-силните, понякога с цената на това слабите да се превърнат в тяхна вечеря. Краят на разговора не се нуждае от допълнителни анализи: „Голямото неравенството – аз това не мога да го търпя, така съм възпитан, може би ще се примиря с това чак в гроба“.

Вижте всички снимки в галерията:

Принтиране

Николай Драганов
Бакалавър по социология и магистър по маркетинг от Университета за национално и световно стопанство в София. От 2012-та година работи като политически журналист - в News.bg, Информационна агенция БГНЕС и Телевизия BiT. Като парламентарен репортер отразява работата на 42-рото и 43-тото Народно събрание. Съавтор е на документалния филм "Невидимите хора".

Оставете коментар