Демокрацията се дави във фалшиви новини. Това е най-новото успокояващо заключение, обрисувано от губещата страна през 2016 г. – от „Брекзит“, през изборите в САШ, та до италианския референдум.
Очевидно всички тези сериозни, честни и старомодно рационални възрастни губят избори заради опасната епидемия от фалшиви новини, интернет миймове и смешни видеа в YouTube. За тази публика проблемът не е в това, че „Титаник“-ът на демократическия капитализъм плува в опасни води. Потенциалното му потъване така или иначе не би могло да бъде обсъждано в изисканото общество. Вместо това им се струва, че има твърде много фалшиви съобщения за айсберги на хоризонта.
Вследствие на тази логика се стигна до наскорошното пренасищане от погрешни идеи за решение на кризата: забрана на интернет миймовете (предложено от управляващата партия в Испания); създаване на комисии от експерти, които да се произнасят за истинността на новините (идея на шефа на италианския антитръстов регулатор); сформиране на центрове за защита от фалшиви новини, като същевременно се налагат глоби на социални мрежи като Twitter и Facebook, през които те биват разпространявани (подход, предложен от германските власти).
Последното предложение впрочем е чудесен начин да бъде стимулиран Facebook да насърчава свободата на словото – същият Facebook, който наскоро цензурира снимка на гола статуя на Нептун в центъра на Болоня, защото е твърде неприлична! Един съвет към авторитарните правителства: ако искате да ви се размине интернет цензурата, просто сложете етикет „фалшива новина“ на всяка статия, която не ви харесва, и никой на Запад няма да се оплаче.
Дали кризата с фалшивите новини ще бъде причина за срив на демокрацията? Или е просто последствие от по-дълбоки, структурни проблеми, които са били в ход много по-отдавна? Трудно да се отрече, че има криза, но дали това е криза на фалшивите новини или на нещо напълно друго, е въпрос, който би трябвало да си задава всяка зряла демокрация.
Нашите елити обаче не го правят. Техният наратив за фалшивите новини сам по себе си е фалшив: това е плитко обяснение на сложен, системен проблем, чието съществуване те просто отказват да признаят. Лекотата, с която мейнстрийм институциите – от управляващите партии и мозъчните тръстове до медиите – се обединиха около „фалшивите новини“ като предпочитана гледна точка за развиващата се криза, показва много за непроницаемостта на техния светоглед.
Голямата заплаха, пред която са изправени западните общества днес не е толкова появaта на „нелиберални“ демокрации в чужбина, колкото устойчивостта на незрялата демокрация в самите тях. Тази незрялост, демонстрирана почти ежедневно от елитите, се манифестира чрез два типа отрицание: отричането на икономическите корени на много от съществуващите проблеми, както и отричането на дълбоката корумпираност на професионалната експертиза.
Първият тип отрицание се манифестира, когато феномени като „Брекзит“ или изборния успех на Доналд Тръмп се приписват преди всичко на културни фактори като расизма или невежеството на избирателите. Според вторият тип отрицание огромното недоволство на много хора от съществуващите институции произтича от това, че те не знаят цялата истина как функционират те, докато истината е обратната – проблемът е, че те го знаят твърде добре.
Заслепени от тези две отрицания, политиците предписват повече от тези неща, които отчуждават избирателите на първо място – повече експертиза, повече централизация и повече регулация. Но тъй като те не умеят да мислят от гледна точка на политическата икономия, в крайна сметка неизбежно регулират грешните неща.
Моралната паника около фалшивите новини илюстрира как тези две отрицания осъждат демокрацията на вечна незрялост. Отказът да се признае, че кризата с фалшивите новини има икономически произход прави Кремъл – а не неустойчивия бизнес модел на дигиталния капитализъм – любимата изкупителна жертва на всички.
Но не е ли очевидно, че каквато и да било чужда намеса – от страна на Русия или друго правителство – не би могла да произвежда популярни новини в такъв обем? Винаги е имало налудничави движения (помните ли Линдон Ларуч?), които произвеждат фалшиви новини. Това, което им е липсвало в миналото, за да разпространяват широко шантавите си теории, не е била политическа или финансова подкрепа от Русия, а днешната мощна дигитална инфраструктура, щедро субсидирана от онлайн рекламата.
Проблемът не е в самите фалшиви новини, а в скоростта и лекотата, с която се разпространяват. Те съществуват най-вече защото днешният дигитален капитализъм прави изключително рентабилно да произвеждаш и пускаш в обръщение фалшиви, но привличащи внимание истории – само погледнете Google и Facebook.
За да се преосмисли кризата с фалшивите новини по този начин обаче, се изисква елитите да се издигнат над своето отрицание и да се впуснат в политическата икономия на комуникациите. А кой би искал да признае, че през последните 30 години политическите партии от център-лявото и център-дясното пространство бяха тези, които рекламираха шумно гения на Силициевата долина, приватизираха телекомуникациите и приеха доста небрежно отношение към антитръстовото законодателство?
Заради втория споменат тип отрицание не се обръща внимание на корупцията сред днешното „експертно“ познание. Когато тинк-танкове с радост приемат финансиране от чужди правителства; когато енергийни компании спонсорират съмнителни изследвания за климатичните промени; когато дори кралицата на Великобритания – каква популистка само – поставя под въпрос цялата професия на икономистите; когато медиите редовно биват направлявани от PR агенции и спин доктори; когато европейски комисари и финансови регулатори напускат службите си, за да работят на Wall Street – как някой наистина може да обвинява гражданите, че са скептични към „експертите“?
Картината само се влошава, когато обвиненията за фалшиви новини идват от мейнстрийм медиите, които поради лошия икономически модел на дигиталните публикации сами редовно пускат съмнителни „новини“. Един от най-явните примери е Washington Post – един от малкото традиционни вестници, които в последно време твърдят, че са на печалба. Спечеленото като рентабилност обаче изглежда е било загубено като достоверност.
След като първо обвини редица сериозни онлайн издания, че са руска пропаганда – въз основа на доклад от анонимната организация PropOrNot – вестникът наскоро пусна и твърдения за руски хакерски атаки над електропреносната мрежа във Върмонт (които после бяха публикувани и в други медии). Оказа се обаче, че такива атаки вероятно изобщо не е имало, а Washington Post дори не си е направи труда да се свърже с оператора на електромрежата. Очевидно икономическият модел, управляван от онлайн рекламата, е произвел своя теория за истината: истина е това, което привлича най-много очи.
Да слушаш как професионален журналист се оплаква за този проблем без да признава собствената си вина, допълнително подкопава вярата в експертизата. Демокрацията може да се дави, а може и да не се дави във фалшиви новини, но със сигурност се дави в елитарно лицемерие.
Притиснати от собственото си отрицания, елитите никога няма да спрат да търсят иновативни решения за проблема с фалшивите новини – точно както никога не спират да търсят иновативни решения за климатичните промени. Двата проблема донякъде си приличат – точно както климатичните промени са вторичен продукт на капитализма на изкопаемите горива, така фалшивите новини са вторичен продукт на дигиталния капитализъм.
Няма да отнеме много време, преди някой политически предприемач, на когото му е дошло до гуша от авторитарния дух на сегашните предложения, да отприщи гения на свободния пазар за решаване на проблема. Защо например да не се създаде схема за търговия на пост-истинни емисии, където новинарските организации да могат да купуват и продават издадените от правителствата квоти за фалшиви новини? Нелепо – да; неефективно – да; но такава схема със сигурност ще получи много награди за социална иновация.
Единственото решение на проблема с фалшивите новини, което нито слага погрешна диагноза, нито увеличава силата на елитите, е напълно да се преосмислят фундаментите на дигиталния капитализъм. Нужно е онлайн рекламата – движена от разрушителните сили на кликването и споделянето – да заеме по-малко централна роля в начина, по който живеем, работим и комуникираме. В същото време трябва да се делегират повече права за вземане на решения на гражданите – вместо на лесно подкупните експерти и користните корпорации.
Това означава изграждане на свят, където Facebook и Google нито имат толкова голямо влияние, нито имат монопол над решаването на проблеми. Това е много трудна задача, достойна за зрели демокрации. Уви, съществуващите демокрации, заклещени в разнообразните си отрицания, предпочитат да обвиняват всеки освен себе си, докато прехвърлят все повече проблеми за решаване към Силициевата долина.
About The Author
