Колкото повече Вашингтон ескалира срещу Иран, толкова повече се очертава един въпрос, който хората често са приучени да отхвърлят още преди да са го задали: защо имам чувството, че Израел командва, а Съединените щати плащат сметката?
Не представям това като потвърден факт. Представям го като модел, който създава много неприятно впечатление, особено ако сте наблюдавали американската външна политика достатъчно дълго време.
Защото, ако се абстрахирате от лозунгите и погледнете географията, икономиката и разходите, пряката война на САЩ срещу Иран няма голям смисъл на хартия. Иран не се намира на американската граница. Той не заплашва американската територия. Не представлява екзистенциална опасност за американската държава. И все пак ритъмът на ескалация се измени – повече разполагане, повече подсилване, повече натиск – особено след последното пътуване на Нетаняху до Вашингтон и последвалата го политическа хореография.
Така неизбежно се стига до основния въпрос: чия сигурност е приоритетна и чии интереси се обслужват?
Ако говорим от чисто военнопромишлена гледна точка, лостовете би трябвало да са в обратна посока. Израел е внушителен военен фактор, но не разполага с необходимата индустриална дълбочина, за да поддържа дълга и интензивна конфронтация с Иран без масивно снабдяване. При всеки сценарий, при който нещата надхвърлят кратката размяна на удари, издръжливостта на Израел се измерва в седмици, а не в години, а единственият участник, способен да изгради „въздушен мост“ от боеприпаси, резервни части, прехващачи и попълване на запасите, са Съединените щати.
Тази реалност обикновено би означавала, че Вашингтон държи лостовете на влияние. Въпреки това много хора виждат обратна динамика, при която Вашингтон се държи като гарант, който не може да откаже, дори когато загубите за американските интереси са очевидни.
А когато една свръхсила се държи така, сякаш е в капана на задължението, хората започват да се питат какво се крие зад видимата сцена. Не защото хората обичат теориите на конспирацията, а защото видимите аргументи са недостатъчни.
Това е моментът, в който измерението „Епщайн“ става политически взривоопасно, тъй като напомня на обществеността за възможностите за влияние чрез компромат.
Възможно ли е елементи, свързани с Израел – или с по-широката мрежа на властта, която използва Израел като инструмент – да разполагат с компрометиращи материали, които могат да бъдат използвани срещу американски официални лица, за да наложат подчинение? Възможно е.
И тук трябва да бъдем точни: дори да смятате, че Нетаняху е агресивен, безмилостен и идеологически максималист, това все още не означава, че Нетаняху е „крайният“ човек, който взема решенията. По-реалистичният прочит е, че Нетаняху действа като изпълнителен оператор, който продава и прилага политики, съобразени с по-големи структури: екосистемата на израелското лоби, донорските мрежи, военнопромишлената машина, комплексът за влияние на големите технологии и финансовата класа, която се възползва от постоянното управление на кризи.
С други думи, ако някой ви каже, че „това е само Нетаняху“, той всъщност омаловажава архитектурата.
Най-лесният начин да се разбере защо това е важно е да се сравни Иран с Ирак. Дори в най-слабата си фаза Иран не е Ирак 2003 г. Той е по-голям, по-дълбок, по-организиран, по-сложен в географско отношение и много по-способен на ответни действия чрез множество вектори. Идеята, че САЩ могат да „управляват“ една контролирана война с Иран като обикновена операция, е фантастична, защото целият регион е настроен за ескалация и погрешни сметки.
А най-очевидният момент, който трябва незабавно да пресече пропагандата, е следният: войната с Иран застрашава артериите на световната енергетика и търговия. Ормузкият проток е една от централните точки на блокиране на световната икономика. Сериозен конфликт, особено продължителен със седмици, означава скок на застрахователните премии, хаос в корабоплаването, нестабилност на веригата за доставки и шокове в цените на енергията.
Така че, когато ни се казва, че това е „за Америка“, имаме право да попитаме: за коя Америка? За тази, която плаща на бензиностанциите и понася инфлацията? Или за Америка на определени индустрии, определени финансови интереси, определени кризисни сектори, които не преживяват войната така, както обикновените хора?
Защото, ако една война доведе до покачване на цените на горивата до стратосферата, ако разтърси световните пазари, ако предизвика широк енергиен шок, трудно може да се твърди, че това е от полза за благосъстоянието на американското общество.
Именно тук спекулациите стават неизбежни, защото въпросът се измества от геополитиката към политическата икономия. Ако подобна война е ирационална като стъпка в областта на националната сигурност, може ли да бъде рационална като стъпка в областта на управлението на системата?
Голямата война в Близкия изток е един от малкото шокове, които са достатъчно големи, за да оправдаят извънредни икономически мерки, като например извънредни правомощия, пазарни интервенции, ускорено финансово преструктуриране и кризисен разказ, който може да накара населението да приеме политики, които иначе би отхвърлило.
И да, някои хора ще извърнат очи, когато кажете думите „нулиране“ или когато свържете войната с дългосрочния стремеж към безкешови системи и цифрови валути на централните банки. Но предпоставката не е мистична. Тя просто е, че големите кризи исторически се използват за преструктуриране на системите, а структурата на дълга на САЩ не е тайна.
И така, въпросът е: ако американската държава е обременена със задължения, които не може да разреши чисто, дали определени участници виждат в една голяма война възможност за финансова трансформация под прикритието на извънредно положение?
Отново: Аз не твърдя, че това е планът. Казвам, че това е въпросът, който става рационален, когато официалната история не успява да обясни защо една свръхсила действа срещу очевидните си интереси.
И така, ако това не е интересът на Америка, то какъв е той?
Минималната непосредствена стратегическа полза от една американско-иранска война не е „защитата на Америка“. Тя е втвърдяване на регионалната позиция на Израел, опит за лишаване на Иран от капацитет за възпиране и налагане на нов ред, при който единственият приемлив Иран е Иран, който е сведен до управлявана държава, а не до независим стратегически играч.
Ето защо сега ескалацията се усеща по-мрачна, защото логиката прилича на принуда за структурно подчинение.
И ако това е целта, то моментът с Епщайн е важен, защото напомня на всички, че империите не се основават само на аргументи. Те разчитат на натиск, изнудване, покровителствени мрежи и дисциплина на елита. И когато видите, че дисциплината започва да действа, имате право да се запитате какво я налага.
Затова ще завърша там, където започнах: ако войната с Иран ще струва на Америка милиарди – може би трилиони – ще дестабилизира отново Близкия изток, ще наруши световните търговски пътища и ще предизвика енергиен шок, който ще накаже обикновените хора, тогава е разумно да се запитаме защо Вашингтон изобщо се движи в тази посока.
Ако лостът трябва да се движи от Вашингтон до Тел Авив, защо се чувства обърнат?
Ако Иран не представлява пряка заплаха за американската територия, защо САЩ действат така, сякаш трябва да се сражават? И ако отговорът е „защото Израел“, тогава следващият въпрос е още по-сериозен: какви механизми съществуват, които могат да огънат американската политика в тази форма, дори когато тя противоречи на американския интерес?
Може би отговорът е в лобирането, идеологията, привличането на донори и институционалната инерция. Може би е нещо по-уродливо, което процъфтява в тъмните коридори зад сцената.
Но да се преструваме, че въпросът е нелегитимен, вече не е аргумент. Това е указание да спрем да мислим точно тогава, когато мисленето е най-необходимо.
Кеворк Алмасян е сирийски геополитически анализатор и основател на Syriana Analysis.
About The Author
