Зоран Мамдани бива атакуван като „повторение на 11 септември“ от политическата машина на Андрю Куомо и критикувна милиардери на конференция в Саудитска Арабия, а след това бива избран за кмет на Ню Йорк в същия ден, в който Дик Чейни умира – това изглежда като финалната сцена на пиеса за цялата ни епоха. И все пак това не е холивудски сценарий, а това, което наистина се случи.
Мамдани отдавна е определил кампанията си като нещо повече от състезание за управление на един град. Той заяви пред Lever, че „това е сърцето на битката за бъдещето на Демократическата партия“. Това е тема, която той продължава да подсилва по време на кампанията – и битката, която той набеляза, се прояви с пълна сила през последната седмица.
От едната страна са дългогодишните светила на партията, политиците, медийните елити и оперативните служители, които все още се придържат към мечтата за връщане към нормалността отпреди MAGA. Мнозина от тази фракция прекараха деня на изборите, възхвалявайки Чейни. Други настояваха, че за да печелят избори и да се изправят срещу авторитаризма на Доналд Тръмп, демократите трябва да изградят голям балон, който изобщо да избягва всякаква обединяваща национална програма, периодично да се опитват да са по-републиканци от републиканците по някои социални въпроси, а след това да обозначат тази непоследователност като „центризъм“.
От другата страна на разделението са избирателите на Демократическата партия, които според социологическите проучвания са по-разгневени от лидерите на партията си, отколкото когато и да било, и за това има основателна причина. След като години наред им се казваше, че политиците на демократите просто не могат да направят нищо, дори когато тези политици имат власт, избирателите на демократите наблюдаваха как републиканците използват същата тази власт, за да правят каквото „MAGA“ си искат – и наблюдаваха как лидерите на демократите не правят нищо, за да спрат беснеенето на Републиканската партия.
Цялото това недоволство достигна кулминацията си в перфектната буря в Ню Йорк – столицата на световните финанси, където всеки четвърти жител живее в бедност, а всеки двадесет и четвърти е милионер. Антиолигархичното послание, насочено към кризата с непосилните цени на живота, със сигурност щеше да намери отклик в тези Дикенсови условия, но то можеше да достигне до достатъчно избиратели само благодарение на чистата избирателна система на града, която осигурява на кандидатите идващи „отдолу“ достатъчно публични средства, за да водят конкурентни кампании.
В ръцете на харизматичния Мамдани тези публични ресурси бяха умело използвани срещу машината на Демократическата партия и нейния предпочитан кандидат: финансиран от милиардери, опозорен богат наследник и сексуален насилник, който само няколко години преди това осигури имунитет за престъпленията своите донори от здравната индустрия в условията на пандемично бедствие.
В предишни години, когато избирателите на демократите бяха по-доволни от своите лидери, машината можеше да спечели надпреварата за Куомо. Но не и този път.
В победната си реч Мамдани не прояви умереност – той увеличи звука на своята популистка политическа програма и потвърди обещанието си да се бори с генералния план, узаконил толкова много корупция в нашата политика.
Професионалните коментатори, политиците и олигарсите, разтърсени от победата му, несъмнено ще се успокоят, като посочат победите на консервативните кандидати на Демократическата партия в Ню Джърси и Вирджиния като предполагаемо доказателство, че в партията нищо не се променя из основи. Но дори и тези конформистки кандидати се почувстваха принудени да се насочат към икономическия популизъм в стил Мамдани през последните седмици на изборите, когато се опасяваха, че загубата е на хоризонта.
И така, как ще продължи всичко това? Не съм съвсем сигурен, но изглежда, че това е първият ден от остатъка от политическия ни живот, което вероятно е причината да изпитвам известно дежа вю. На мен тази епоха ми се струва смътно подобна на един момент през 2007 г. – време, когато престъпленията и корупцията на втория мандат на републиканското президентство деморализираха и вбесяваха страната всеки ден, а лидерите на демократите изглеждаха по същия начин зашеметени, объркани и съучастващи.
Тогава публикувах книга, озаглавена „Въстанието“, в която се изтъкваше, че нарастващият гняв срещу статуквото няма да се разсее. Твърдях, че вместо това той ще се превърне или в лявоцентристко движение, подобно на „Новия курс“, или в крайнодясна реакция – и младежкият ми оптимизъм ме караше да се надявам, че това ще бъде първото, а не второто.
Но скоро след това зараждащата се прогресивна форма на популизъм беше пренасочена от Барак Обама към подкрепа за върхушката на Демократическата партия, а консервативният популизъм беше включен в движението „Чаено парти“. Когато в условията на финансова криза демократите превърнаха очакванията за надежда и промяна в още от същото, Чаеното парти успя да предизвика ответна реакция, която роди MAGA, президентството на Тръмп и обществения срив, който продължава и до днес.
Ако демократите повторят тази поучителна история – ако не изпълнят обещанията си, а либералните им фенове оправдаят бездействието им – тогава този момент на възможност ще бъде мимолетен, ще посее още по-голямо разочарование и ще намали още повече намаляващата вяра на американците в демокрацията. И очевидно са останали мощни демократични политици, медийни гласове и донори, които все още копнеят да се върнат към брънча, които все още се опитват да предотвратят каквато и да е системна промяна вътре в партията си.
Но ако демократите действително се поучат от историята отпреди едно поколение, ако преориентират партията си обратно към популизма в стила на Новия курс и се борят истински с корпорациите и милиардерите, които съсипват живота на всички, тогава този момент на недоволство в цялата страна може да има трайна сила – и това да бъде положителна сила. Това би могло да бъде началото на много по-конструктивен бунт, който да назове олигархията като враг, да донесе материални ползи на работническата класа и да изведе Америка от ръба на пропастта.
Не мога да предскажа кой път ще изберат политиците от Демократическата партия. Но знам, че повечето от тях са последователи, а не лидери – което означава, че изборът не е техен. Изборът е наш.
About The Author
