Стара поговорка гласи, че определението за лудост е да правиш едно и също нещо два пъти и да очакваш различен резултат. А как да наречем това, когато първо се провалите, после постигнете по-добър резултат, като направите нещо различно, а след това се върнете и повторите това, което се е провалило първия път?
Демократическата партия имаше два реални теста за това какво работи на избори срещу Доналд Тръмп. Едната кампания беше известна с успеха си, а другата – с позорния си провал. Загадъчно – отивайки на избори, за които постоянно повтаряше, че са „най-важните избори в живота ни“ – тя реши да повтори това, което се провали.
Да живееш в отрицание
Демократите вече загубиха от Доналд Тръмп в два от трите президентски избора, въпреки че всеки път, когато се кандидатираше, той беше крайно непопулярен и поляризиращ, и че само преди четири месеца големи мнозинства от избирателите го определиха като „срамен“ и „ злонамерен“. Този път демократите не просто загубиха от него избирателната колегия: Тръмп, за първи път в кариерата си, спечели популярния вот, всички седем „оспорвани“ щата, а републиканците могат да се окажат с контрол и над двете камари на Конгреса.
Демократите успяха да постигнат това, въпреки че похарчиха много повече пари от Тръмп и екипа му, и въпреки че бяха изправени пред опоненти, които на моменти изглеждаха сякаш се опитват да саботират собствената си кампания на финалната права – с обиди към пуерториканците, закани да отменят „Обамакеър“, и да предизвикат икономически трудности за американците, а самият кандидат размишляваше на глас за застреляни репортери и имитираше орален секс с микрофон, наред с много други неща. Дългогодишните усилия да се попречи на Тръмп чрез съдебни преследвания и да се подчертаят опитите му да подмени изборите през 2020 г. се оказаха неуспешни. Това се случва и само няколко месеца след като представителите на партията изглеждаха готови да приемат загубата, вместо да изтласкат очевидно болния си лидер от надпреварата, преди той да ги е завлякъл към пропастта.
Изглежда, че демократическата върхушка не само не може да постигне надеждни изборни победи, които обещава на избирателите – тя не може да спаси дори себе си.
Как се стигна до изборния резултат? В момента сред влиятелните представители на Демократическата партия тече отчаяно сочене с пръст – както обикновено, към Русия, към расата и пола на техния кандидат, към нейния вицепрезидент, към предполагаемо слабия характер на американската общественост и към всичко друго, освен към собствените им провали. Истинското обяснение е много по-просто.
От години насам избирателите казват на социолозите, че им е писнало от икономическите проблеми, а по време на кампанията анкета след анкета отчитаха, че това е въпросът, който ще реши вота им, особено сред онези, които клонят към Тръмп. Това се потвърди и при екзитполовете в изборния ден. Във всичките седем оспорвани щата, както и в национален мащаб, резултатите от проучванията бяха почти еднакви: избирателите смятаха икономиката за най-важния въпрос на изборите; смятаха, че личното им финансово положение е по-лошо, и го смятаха в значително по-висока степен, отколкото през 2020 г.; и огромното мнозинство от гласувалите за Тръмп гледат негативно на икономиката, смятат я за най-належащия въпрос на изборите и гласуваха за човека, за когото смятаха, че ще донесе „промяната“.
Точно това казваха на репортерите преди гласуването много от колебаещите се избиратели, които подкрепиха Тръмп: че не е задължително да харесват бившия президент, но са били обезпокоени от неспособността на Харис да предложи промяна в сравнение с президентството на Байдън. Един осемнайсетгодишен гласоподавател в Милуоки, който гласува за първи път, е избрал Тръмп, въпреки че по принцип предпочита демократите и е гласувал за тях за Конгреса, защото „се притеснява главно за икономиката“.
С други думи, това, което се случи на изборите, беше не само предвидимо, но и напълно типично за историята на изборите в САЩ: партията на непопулярният действащ президент е наказана, а избирателите търсят промяна. Точно това се случи преди четири години, както и когато Барак Обама поведе триумфа на демократите през 2008 г., когато Роналд Рейгън победи Джими Картър преди почти тридесет години и когато Франклин Делано Рузвелт за първи път пое властта преди почти петдесет години.
Както каза Хари Ентън от CNN, никога в историята на САЩ не се е случвало партия да спечели преизбиране, когато рейтингът на нейния президент е толкова нисък и когато толкова много хора смятат, че страната върви в грешна посока под негово ръководство – и историята не беше опровергана и на тези избори.
Много лоялни демократи няма да проумеят това. Икономиката на Байдън, твърдят отново и отново лоялните към партията коментатори, е страхотна – ниска безработица, силен ръст на БВП, забавяща се инфлация, процъфтяващ фондов пазар – и всеки, който е недоволен от нея, трябва просто да е с промит мозък. В тази самохвална огледална зала не се виждаха постоянните статистически данни, които говореха за обратното: изгонването на хора заради неплатени наеми и ипотеки надмина нивата отпреди пандемията, бездомността е рекордно висока, разходите на наемателите също са рекордно високи, средният доход на домакинствата е по-нисък от последната година преди пандемията, неравенството се връща към нивата отпреди пандемията, а продоволствената несигурност и бедността нарастват с големи двуцифрени числа от 2021 г. насам, включително с исторически скок на детската бедност.
Ето още нещо, което може би не сте чували. До голяма степен благодарение на иронията на историята, включително пандемията от COVID-19 и контролирания от демократите Конгрес, Тръмп е отчасти отговорен за създаването на това, което „Ню Йорк Таймс“ нарече „нещо подобно на социална държава от европейски тип“ през 2020 г., което намали неравенството и дори помогна на някои американци да подобрят финансите си за кратко – а при Байдън всичко това изчезна.
Понякога това се случваше поради фактори извън контрола на Байдън, а понякога поради негови собствени решения, но винаги се случваше без особен отпор от страна на президента и допринасяше за зловещото нарастване на трудностите по време на неговия мандат. Това означаваше не само увеличаване на и без това обременителните месечни разходи на хората – например приложено през октовмри решение, което направи изплащането на студентските заеми много по-безпощадно за десетки милиони кредитополучатели точно преди гласуването. Освен това двадесет и пет милиона души бяха изхвърлени от общественото здравно осигуряване, много от тях в някои от щатите, в които Харис загуби. Спомнете си, че една от атакуващите тези на Байдън срещу Тръмп преди четири години беше, че Тръмп ще лиши двадесет милиона души от здравните им осигуровки.
Това можеше да бъде смекчено, ако президентът беше приложил водещите политики в програмата си, които да помогнат на хората да се справят с бурята на нарастващите разходи за живот. Малкото обещания, които бяха реализирани, понякога се оказваха самосаботирани от администрацията на Байдън.
Демократите и свързаните с тях коментатори нямат голям кариерен стимул да говорят за това, че колкото и случайно да се е получило това, милиони американци са видели през последната година от управлението на Тръмп широки нови икономически защити и дори материални подобрения в живота си, а след това са ги загубили при Байдън. Но ако го бяха направили, може би щяха да разберат част от трайната привлекателност на Тръмп.
За всяка политическа партия би било трудно да преодолее това стечение на обстоятелствата. Но демократите утежниха положението си, като за пореден път заобиколиха демократичния процес и просто наложиха кандидат, който, както и голяма част от партията се опасяваше първоначално, се оказа слаб. Камала Харис се прочу с това, че отпадна от първичните избори на Демократическата партия, без да спечели нито една първична победа, а като вицепрезидент стана известна с меко казано разочароващите си интервюта и бълването на словеснати салати – което продължи и след като стана кандидат. Но вместо да позволи на демократичния процес да изпита нея и другите, партията я инсталира за знаменосец, макар тя да не успяваше да отговаря убедително на предизвикателни въпроси, изглеждаше сдържана по отношение на собствените си политически позиции, изглеждаше като лишена от основни убеждения и най-вече избягваше медийни изяви без предварителен сценарий.
Особено фатална беше неспособността на Харис да се дистанцира от непопулярното президентство на Байдън и да обясни с какво нейното ще бъде различно – в идеалния случай с конкретика, нещо, което избирателите непрекъснато казваха, че искат да видят от нея, докато решават. При многобройните си шансове Харис се провали, като предложи само това, че би назначила републиканец в кабинета си, и един протяжен монолог за амбициозната природа на американците.
Над всичко това тегнеше гноясалата политическа рана – подкрепата на Демократическата партия за израелския геноцид в Газа. Получила перфектния шанс да се отърси от проблема, който бе деморализирал базата на партията, бе застрашил шансовете ѝ в Мичиган и бе хвърлил света във взривоопасен хаос, Харис предпочете да го пропилее, лоялно заставайки зад отвратителната и непопулярна политика на празен чек за Израел, водена от човека, когото партията току-що бе отстранила като неподходящ.
Тъй като клането продължаваше и се разширяваше, все с изричната подкрепа на Харис, разярените арабско-американски и мюсюлмански гласоподаватели бяха решени да накажат партията, като я накарат да загуби, а Тръмп използва възможността да се преориентира към ухажване на тези недоволни избиратели и да се представя за гълъб. Изглежда, че е проработило: Тръмп спечели Мичиган отчасти благодарение на шокиращата победа в град Диърборн.
Върхът на всичко това беше решението да се повтори цялостната стратегия на Хилари Клинтън от 2016 г. – стратегия, която вече се беше провалила веднъж, и то срещу абсолютно същия кандидат. Решението, без да е изненадващо, доведе до същия резултат, само че на стероиди, благодарение на засилването на настроението на електората срещу настоящия президент.
Какво не проработи
Демократическата партия имаше два модела, които можеше да копира. Тя можеше да погледне към скорошните изборни победи в Мексико и Франция, където движенията в ляво от центъра спечелиха големи победи и спряха изглеждащите почти сигурни победи на крайно десен кандидат. Направиха го като изпълниха или обещаха (или и двете) повишаване на покупателната способност на хората, най-вече чрез увеличаване на минималната работна заплата. Или пък можеше да проведе кампанията, която лидерът на лейбъристите в Обединеното кралство Киър Стармър проведе, за да стане министър-председател, използвайки консервативна стратегия, която не обещаваше почти нищо на избирателите, освен че не е непопулярната управляваща дясна партия.
Решението на кампанията на Харис да работи с екипа на Стармър е добър показател за това коя стратегия е била избрана.
На практика Харис проведе кампания, която беше една част от подхода на демократите към междинните избори през 2022 г., една част от губещата стратегия на Хилъри Клинтън от 2016 г. за размяна на прогресивните и работническите избиратели с републиканци от предградията, и една част от победата на Стармър през юли. Освен всички очевидни проблеми, това беше донякъде абсурден план, тъй като означаваше, че Харис трябва да се опита да представи претендента Тръмп като действащ президент, въпреки че тя беше действащ вицепрезидент и служеше в непопулярната действаща администрация, от която отказа публично да се разграничи.
В резултат на това кандидатурата на Харис е сериозно влошаване в сравнение с усилията на демократите през 2020 г.
Неосъществените амбиции на Байдън за историческо разширяване на мрежата за социална сигурност се превърнаха в далечен спомен, който никога нямаше да бъде съживен; оцеляха само данъчният кредит за деца и скромното разширяване на обезщетенията по „Медикеър“. Кампанията съчетаваше рязък завой надясно по отношение на външната политика и имиграцията, с шепа похвални популистки предложения за забрана на спекулата с цените и подпомагане на купувачите на първо жилище (като до голяма степен се избягваше идеята за национална горна граница на наемите, която Байдън отчаяно подхвана, преди да се откаже, и която по-рано си беше проправила път в платформата на демократите).
Освен предложението за „Медикеър“ и неясните обещания за защита и укрепване на „Обамакеър“, идеята за реформиране на счупената американска здравна система – един от най-големите и най-тревожещите разходи на американците – почти напълно отсъстваше от кампанията. Когато избирателите в градската зала на Унивижън дойдоха при Харис с мрачните си лични истории за страданията в системата на здравеопазването и я попитаха как ще ги реши, тя не можа да им даде нищо, защото единствената ѝ реална основна политика в областта на здравеопазването беше за хората над шейсет и пет години, които вече са осигурени по „Медикеър“.
Харис участваше в предизборни събития по-често с републиканската военолюбка Лиз Чейни, отколкото с който и да е друг съюзник, и ппо-често с милиардера Марк Кюбан, който настояваше пред обществеността, че тя не говори сериозно за някои от популистките си икономически предложения, отколкото с профсъюзния лидер Шон Фейн. Всичко това се случваше, докато ухажваше големия бизнес и се заиграваше с уволнението на високопоставения антимонополен регулатор на Байдън, когото те ненавиждат.
Може би най-вбесяващото е, че Харис видимо отказа да се застъпи за силно популярното увеличение на минималната работна заплата от 15 долара, което беше голяма част от печелившата платформа на Байдън за 2020 г. В продължение на седмици тя не искаше да каже с колко би повишила заплатата, не повдигна въпроса по време на дебатите и други важни телевизионни изяви и официално възприе вече остарялата цифра от 15 долара на час едва три седмици преди гласуването. По време на тридесет и пет публични прояви между деня, в който официално пое поста, 22 октомври, и 4 ноември, Харис спомена политиката точно два пъти: и двата пъти в Невада и без да спомене цифрата в долари. Тази политика не беше сред основните послания в рекламата ѝ във Facebook, не беше включена в последния ѝ рекламен клип и със сигурност не се появи в нито една от рекламите, които аз лично видях през уикенда преди изборите в щата Северна Каролина, където се водеше една от най-оспорваните битки.
Това решение вероятно ѝ струва скъпо. Гласоподавателите в традиционно гласуващите за републиканците Мисури и Аляска одобриха или са на път да одобрят мерки за повишаване на минималната работна заплата до 15 долара на час и въвеждане на платен отпуск по болест (друга популярна мярка, която Харис отказа да подкрепи).
Вместо да се занимават с основните въпроси, които според избирателите ги вълнуват най-много, Харис и демократите бяха решили да превърнат изборите в такива за абортите, демокрацията и характера на Тръмп. Като цяло абортите и данъчната политика на Харис – която с обещанието си за намаляване на данъците поне е свързана с проблемите на жизнения стандарт – са най-големият дял от общите разходи за реклама на демократите, като през последния месец инвестициите на партията в реклами за характера на Тръмп нарастват, докато спотовете за здравеопазването и инфлацията намаляват.
В рекламите на Харис в социалните мрежи името на Тръмп се споменаваше повече, отколкото самата кандидатка. Едно късно проучване показа, че посланията за Тръмп, които най-много са достигнали до избирателите през последните седмици на изборите, са били свързани с похвалите му за генералите на Адолф Хитлер, коментарите му за пениса на голфъра Арнолд Палмър и въпроса за демокрацията.
Получила втори шанс от дружелюбния Стивън Колбърт да отговори на въпроса с какво нейното президентство ще се различава от това на Байдън, Харис се затрудняваше да отговори, преди да напомни на телевизионния водещ, че „аз не съм Доналд Тръмп“. Това можеше да бъде и слоганът на кампанията.
Хазартният залог на екипа на Харис не се изплати. Екзитполовете показват, че подкрепата за Харис от гласоподаватели на Републиканската партия се измерва в едноцифрени числа, и че тя се представя по-зле от Байдън в това отношение. Тя подобри позициите на демократите сред заможните избиратели, като в същото време изненадващо загуби битката за избирателите със средни и ниски доходи в полза на Тръмп. Пословичното изявление на Чък Шумър от 2016 г., че партията просто ще размени един избирател от сините якички за двама републиканци от предградията, за втори път се оказа погрешно.
Буря от манипулативни разкази
Версията, която ще се прокарва усилено, е, че Харис е загубила, защото е била твърде лява. Тя ще бъде прокаравана, защото това е обяснението на демократичния естаблишмънт за всички негови неуспехи и защото е по-добре, отколкото да се признае, че партийният елит и неговите корпоративни благодетели отново са се провалили в единственото минимално обещание, което дават на своите редови членове.
Тази версия е очевидна безсмислица. Харис проведе значително по-консервативна кампания от победоносната кампания на Байдън през 2020 г., отказа се от амбициозната прогресивна платформа от предишните избори, дистанцираше се от много от водещите си политики, правеше шоу чрез избутване на левицата, и се опираше на това да си стисне ръцете с корпоративна Америка и да се опита да спечели консервативни избиратели. Това беше стратегия, която вече веднъж се провали и за която прогресивните гласове предупреждаваха непрекъснато, че ще се провали отново. Те бяха прави.
Вече виждаме в реално време как формирователите на общественото мнение от Демократическата партия работят, за да се уверят, че партията ще научи всички грешни уроци от този резултат.„Мисля, че е важно да се каже, че всеки, който е… преживял историята на тази страна и я познава, не би могъл да повярва, че ще бъде лесно да се избере жена за президент, да не говорим за цветнокожа жена“, каза Джой Рийд от MSNBC, като добави, че Харис е провела „историческа, безупречно проведена кампания“.
Но има някои признаци, че реалността пробива през ехо камерата. „Това са остатъците от кашата от 2016 г.“, които никога не са били адекватно уредени поради хаоса на пандемията, заяви историкът Лиа Райт Ригюр пред CNN след резултата. Според нея, докато Демократическата партия събира парчетата и разбира какво ще прави занапред, един от важните гласове ще бъде Бърни Сандърс и неговите чести призиви, че „[партията] трябва да говори за основните въпроси“.
Гледайки отломките от кампанията на Харис, е трудно да не се съгласим с него.
About The Author
