Публикуваме осъщественото чрез видеозапис изказване на евродепутата Елена Йончева, направено по време на състоялата се на 4 май т. г. в Аулата на СУ „Св. Кл. Охридски“ конференция „Свободата като концепция в испаноезичната култура и свободата на медиите днес“. Конференцията бе под патронажа на вицепрезидента Илияна Йотова и бе организирана от Сдружението на испаноговорещите журналисти в България (СИЖБ) и Катедра „Испанистика“ в СУ по повод Световния ден на свободата на печата 3 май и 20-годишнината от основаването на СИЖБ.
Уважаеми колеги,
Първо бих искала да Ви благодаря за поканата да участвам в този важен форум за свободата на медиите.
Свободни ли са медиите днес? Работят ли в интерес на своите читатели, зрители? Информация или дезинформация излъчват? Защо постепенно залязва разследващата журналистика? Тези въпроси се обсъждат днес в София, това вълнува и колегите тук, в Европейския парламент.
Необходим е цялостен механизъм за регулиране на медийната свобода на европейско ниво, включително чрез законодателни актове.
В Брюксел подготвяме правила за медиите, които да помогнат да се възстанови доверието в журналистиката. Медийният акт, върху който работя, ще помогне да се създадат правила за финансирането, които да гарантират независимостта на медиите и прозрачността на собствеността. Ще помогнат да се ограничи намесата на политици. Да гарантира запазването на източниците на информация на журналистите, както и тяхната неприкосновеност – защитата им от следене и подслушване.
Приятели, колеги,
Всеобщото използване на новите технологии за медиен достъп заличава разликата между журналистиката и свидетелските наблюдения, наречени от мнозина още – гражданска журналистика.
Но журналистиката, основана на принципите, правилата на професията, е сила. Сила! Тя е авторитет, тя е натоварена с доверие. Тя е в основата на нашата свобода, тя е условието, без което демокрацията не може да се развива.
Журналистиката проверява фактите, разполага с различни източници на информация, с репортери, които покриват множество аспекти от дадено събитие.И конкуренцията само стимулира този процес.
Всъщност – така трябва да бъде, в това вярваме и за това се борим.
Да, обсъждаме, търсим решения – защото вярваме, че нашата професия е все още жива.
Днес наблюдаваме един процес, който се води сякаш извън тази професия – това е така наречената борба с фалшивите новини. Забрани, заличаване, изкривяване–като че ли е една безсмислена битка.
Единственият начин да се преборят, да се разобличат фалшивите новини – е чрез силата на проверената новина, на репортерските свидетелства.
Днес обаче живеем сякаш във военновременна ситуация.
Намираме се в епоха на нарастваща пропаганда и журналистиката сякаш е дълбоко прибрана в шкафа. Това го усещаме, разбираме, констатираме. И всеки търси свой изход от ситуацията – издирвайки свои източници на информация. Всички ние сме в търсене на достоверната новина.Но това лутане, това покриване на журналистиката не може да продължи безкрайно.
В продължение на двадесет години бях военен репортер, журналист от мястото на събитията – сред тях Косово, Афганистан, Чечня, Сирия, Ирак.И никога, никога не съм виждала такава липса на журналистика, липса на репортери, които да ни правят съпричастни – чрез мнението и на живеещите по цялата география на войната.
Журналистиката трябва да ни дава контекста на един конфликт – историята, събитията, които са довели до сблъсък, които са довели до война.
Ще ви споделя едно лично наблюдение по време на войната в Ирак през 2003 година. В Багдад бяхме останали около 50 европейски и американски журналисти, които въпреки трудностите, успявахме да предаваме, да заснемаме какво реално се случва на терен. Повечето от нас го правеха. Тогава нашите американски колеги измислиха термина „патриотична журналистика“. Която се изразяваше в това – не е важно какво реално се случва, не е важно какво мислят хората тук, важно е само това, което е в интерес на нашите войници, в интерес на страната ни.
Всъщност – патриотичната журналистика е другото име на пропагандата.
Този подход обаче, вече отречен и признат като погрешен от американските колеги, значително заблуди обществото в Америка – какво реално се случва в Ирак. И гражданското общество не потърси отговорност от своите политици. Беше създадена илюзорна,фалшива картина, която доведе до хиляди жертви – както сред цивилните в Ирак, така и сред американските войници.
Двадесет години по-късно вече наблюдаваме европейска патриотична журналистика. И ще ни трябва време, за да прецени историята какви са последствията от това.
Благодаря Ви!
About The Author
