Виктор Орбан бе на посещение в Лондон по-рано този месец. Това не бе държавническа визита или политическа обиколка – напротив, министър-председателят на Унгария остана в страната само няколко часа. Не един, а два частни самолета бяха нужни за да съберат многобройния антураж на Орбан, който включваше Шандор Чани – най-богатият човек в Унгария и ръководител на Унгарската футболна асоциация, Мария Шмид – историк-консерватор и съветник на правителството, както и Аднан Полат – турски бизнесмен и бивш президент на “Галатасарай”. Мястото, което избраха за посещението, бе стадион „Стамфорд Бридж“, а поводът – победата на „Челси“ с 1-0 над „МОЛ Види“.
Макар всичко това да изглежда като прекалена суетня за безинтересен мач от груповата фаза на Лига Европа, то помага да се разберат многото и особени роли, които футболът играе в управлението на този човек, който често бива описван като опасен авторитарист с фашистки наклонности.
Личният интерес на Орбан към футбола съвсем не е повърхностен. На младини той играе на аматьорско ниво – дори го има като персонаж в играта Football Manager 2006. След завръщането си във властта през 2010 г. превръща отколешната си страст в една особена и смътно зловеща форма на мека сила. Това служи като отражение – или вероятно дори като предзнаменование – за функцията на футбола в глобалния възход на крайнодесния популизъм.
Като за начало е много показателен начинът, по който футболната администрация в страната е запълнена с приятели на Орбан от олигархическата класа. Повечето големи клубове в Унгария са контролирани от съюзници на Орбан: „Ференцварош“ е собственост на заместник-председателя на управляващата партия ФИДЕС, а „Мезьокьовешд“ – на финансовия министър на страната. В допълнение към това държавата осигурява щедро финансиране за футболни школи и стадиони. До 2020 г., когато Унгария ще е една от страните-домакини на европейското първенство, с парите на данъкоплатците ще са построени или реновирани поне 32 стадиона. Вдъхновен от постиженията на Хърватия на световното първенство, Орбан е поставил като цел в рамките на десетилетието да се организира цял отбор от унгарски футболисти от световна класа.
Това има двойна функция. Освен че начесва собствената си краста и създава огромна мрежа от покровителства и рушветчийство, Орбан също така си изгражда електорална база. Неговият възход към властта през 2010 г. бе на основата на масово движение, съставено частично от футболни хулигани и охранители. А създаването на негов собствен футболен отбор – „Академия Пушкаш“, който наскоро влезе в първа дивизия на първенството – е показателно за начина, по който Орбан иска да впрегне футболните традиции на страната за собствените си националистически цели. “В Унгария има силна носталгия по футболния отбор на страната от 50-те. Орбан иска да пресъздаде тази международна слава за националния футбол”, коментира журналистът опозиционер Тамаш Бодоки в интервю за Politico.
Ако Орбан използва футбола, за да циментира властта си, то на други места набиращите сила десни идеолози го използват, за да се доберат до власт. В Бразилия крайнодесният бивш офицер Жаир Болсонаро изглежда се е запътил към президентството с платформа, основана на расизъм, женомразство, хомофобия и екологична катастрофа. Той се зарича да позволи масово въоръжаване на гражданите, да продаде големи части от Амазонската гора на минните компании, и настоява, че живеещото там коренно население би предпочело “електричество, телевизия, руси гаджета и интернет”.
Въпреки всичко това – а може би точно заради това, Болсонаро се оказва много популярен сред някои от най-известните бразилски футболисти като Роналдиньо, Ривалдо, Кафу, Кака, Лукаш Моура, които са се изказвали в подкрепа на кандидатурата му. В продължение на десетилетия футболът в Бразилия оставаше сравнително необвързан с политиката, но дълбокото разделение, предизвикани от тези избори, принуди мнозина да заемат публични позиции. И макар подкрепата от няколко футболисти (дори Неймар наскоро “хареса” публикация в Instagram, възхваляваща Болсонаро) може да не е решаващ фактор за вероятната му победа, това му осигурява безплатна публичност в една страна, където изказванията на известни играчи се следят и обсъждат поне колкото прогнозата за времето.
За други десни лидери футболът играе по-предвидима роля: на плодородна почва, върху която да избуяват онзи тип идентичностни културни войни, толкова любими на неофашистите. Новият италиански вицепремиер Матео Салвини – лидер на крайнодясната партия Лига, държи да споделя с обществото кръчмарските си анализи на футбола. Той обвини за неуспеха на Италия да се класира на световното наличието на “твърде много чужденци” в местното първенство и настоява държавата да предлага стимули за отбори, които ограничават броя на чужденците. В Германия пък крайнодясната “Алтернатива за Германия” се постара да се възползва от популисткото негодувание, съпровождащо напускането на националния отбор на футболиста с турски произход Месут Йозил.
Дори в Англия, където проблемът с крайнодесните във футбола се считаше за решен благодарение на изключително скъпите билети, клубовете и властите започват да осъзнават, че проблемът не е изчезнал – просто се е прегрупирал. Антирасистката организация Kick It Out отдавна предупреждава, че екстремистките организации се опитват да възвърнат позициите си във футбола. Тези опасения сякаш бяха потвърдени от провелия се миналия уикенд марш на крайнодесния Съюз на демократичните футболни младежи, на който присъства и треньор от „Уест Хем“.
А в Унгария Орбан разширява футболните си хоризонти. След като вече е овладял голяма част от футболната инфраструктура в собствената си страна, той насочва погледа си към чужбина. Орбан прехвърли държавни средства към създаването на футболна школа „Пушкаш“ и в Румъния, а един от близките му съюзници придоби мажоритарен дял от хърватския клуб „Осиек“.
В интервю за Guardian по-рано тази година Орбан описа своята визия за футболна империя: мрежа от унгарски школи и влияние, която ще се простира от Будапеща към Балканите на Юг, и към Румъния и Украйна на Изток, обхващайки земите, които по думите му някога са принадлежали на “Велика Унгария”. Това е притеснително напомняне за силата на футбола: спорт с дълбоко племенен характер и многобройна зависима публика, изпълнена с непривилегировани мъже от работническата класа. Среда, която в много отношения представлява перфектна арена за безскрупулните популисти и техните мачовски, нативистични фантазии.
About The Author
