В категории:Общество / спорт

Наследникът на имигранти, бунтовници и работници, живели в пещера

„Сегашният бизнес модел на футбола пренебрегва толкова много хора по света“, казва легендарният французин Ерик Кантона в изповед за най-важното в живота и в играта пред „The Players Tribune“

Снимка: https://www.instagram.com/cantona_276/

Ерик Кантона, The Players Tribune

Футболът може да даде смисъл на твоя живот. Наистина вярвам в това. Но твоят живот, историята ти, твоята същност, също така дава смисъл на футбола ти.

Ще разкажа някои неща, които почти никога не съм обсъждал. Ще ви разкажа една история, която е оформила всичко, което съм. Случило се е преди да се родя.

Трябва да се върнем към 1939-та година по време на испанската Гражданска война. Моят дядо по майчина линия е бил от Барселона и се е сражавал срещу диктатора Франко до самия горчив край. В края на войната той е бил издирван мъж и е имал няколко минути, за да избяга, преди фалангите на националистите да завземат града. Трябвало е да прекоси Пиринеите пеша, за да стигне до Франция и не е имал време за нормално сбогуване. Това е бил краят – живот или смърт.

Така че преди да си тръгне, той намерил своята приятелка и я попитал: готова ли си да ме последваш?

Той е бил на 28 години. Тя е била на 18. Трябвало е да остави семейството си, приятелите, всичко. Но отвърнала: „Да, разбира се“.

Това е моята баба.

Избягали до бежанските лагери в Аргелес-сюр-Мер на френското крайбрежие. Там имало повече от 100 000 испански бежанци. Можете ли да си представите какво щеше да бъде, ако французите ги бяха отхвърлили? Но не, те са показали състрадание, тъй като човечеството винаги трябва да показва съпричастие към онези, които страдат. Баба и дядо са пристигнали без нищо. Трябвало да е започнат своя живот от нулата. Но след известно време бежанците получили възможност да работят за изграждането на язовир в Сент-Етиен. Това е животът на имигрантите. Отиваш, където трябва. Правиш, каквото трябва. Така че те отишли. Дали си шанс за живот.

Майка ми се родила там няколко години по-късно, а след това семейството се преместило в Марсилия.

Тази история е в моята кръв. Тя ме е оформила като човешко същество. Но в съзнанието ми съществуваше само като сън. Нямаше снимки от тяхната борба, само разкази. Нямаше нищо от онзи период, което да докоснеш, да видиш.

Но ето че през 2007 година легендарният „Мексикански куфар“ на фотографа Робърт Капа беше открит в къща в Мексико Сити. В тези стари кутии имаше 4500 негатива от испанската Гражданска война, които липсваха повече от 60 години. Как са се озовали в Мексико, никой не знае.

Бях много любопитен, така че когато снимките бяха показани на изложба в Ню Йорк, отидох с жена си.

Повечето бяха само малки негативи. Хиляди негативи. Трябваше да ги разглеждаш под лупа. Но няколко снимки в центъра на изложбата бяха извадени големи. Почти три метра високи. Хората на снимките бяха в реален размер. Имаш чувството, че можеш да се протегнеш и да ги докоснеш.

И тогава видях дядо ми.

Това беше невъзможно, нали?

Но ето го там, като млад мъж. Бях убеден, че това е той, но не можах да бъда напълно сигурен, защото никога не съм го виждал толкова млад. Така че когато изложбата дойде във Франция след няколко месеца, заведох майка ми да я види.

И ето го отново – стоеше там, един млад мъж. Казах: „Наистина ли е той?“ А майка ми отвърна: „Да, това е той. В момента, в който тръгват да бягат към планините“.

Беше невероятно. Представете си, че дядо ми не беше успял. Представете си, че баба ми не го беше последвала. Тогава може би майка ми нямаше да съществува. Може би тогава аз нямаше да съществувам.

Това обаче е само половината от нашата история. Има още една снимка, която оформя живота ми.

Моите прадядо и прабаба по бащина линия също са имигранти. Дошли са във Франция от Сардиния, за да избягат от бедността през 1911 година. Три години след пристигането им, прадядо ми е призован да служи в Първата световна война, по време на която получава тежки изгаряния и в последните години на живота си пуши евкалипт, за да може да диша по-добре.

Неговият син, моят дядо, се е сражавал за Франция по време на Втората световна война и когато се завръща от войната, става строител. Успявала да спести достатъчно пари, за да си купи парче земя в района на хълма на Марсилия, когато баща ми е тинейджър. Въпросното късче земя включва малка пещера. Трябвало е да живеят някъде, докато дядо ми строи къщата, така че какво друго да сторят? Много просто. Живели в пещерата две години. Единственото нещо, с което разполагали, за да затоплят пещерата, било готварска печка. Знам, че звучи като мит – история, която семейството ти разказва за „старите времена“, но всъщност има една снимка от 1956-та година на моите дядо и баба и баща ми в пещерата, покрити с одеяла за топлина.

Постепенно през годините дядо ми построил къщата, която оставил на децата си. Това е къщата, в която аз съм израснал. Това е, което аз наследих. Това е моята кръв. Един от моите първи детски спомени е как нося торби с пясък към планината, където те все още дострояват. Едва след това ми беше позволено да играя футбол. През деня баща ми строял къщата, а през нощта работел като медицински брат в психиатрична болница. Но дори тази част от живота ми има специално значение.

Имаше причина, поради която баща ми започна работа като медицински брат и работеше точно в тази конкретна болница. Стана така, защото неговият кръстник беше пациент там. Името му беше Совер и беше брат на дядо ми. Попаднал в петгодишен плен по време на Втората световна война и травмата го отвела в болницата. Баща ми беше изключително близък със Совер, така че това го вдъхнови да заработи там. Грижеше се за него всяка вечер.

Това е моята фамилия. Това е моята история. Това е моята душа. Живял съм навсякъде по света. Всъщност, едва през миналата година си купих земеделски имот в Сардиния, за да се свържа отново с историята на семейството ми. Все пак винаги ще обичам Марсилия с цялото си сърце, защото тези спомени са ме оформили. Това винаги ще бъде моят град.

Когато хората ме питат защо играех футбол по начина, по който го правех, ето това е отговорът. Футболът дава смисъл на живота, да. Но животът също придава значение на футбола. Почти никога не съм обсъждал тези лични истории, особено за кръстника на баща ми. Много е трудно. Когато разказвам за това, сякаш ангелите говорят вместо мен. Но споделям своята история по важна причина.

Живеем във времена на широко разпространена бедност, войни и имиграция. Има много хора по света, които не могат да си позволят да си купят футболна топка, а има и хора, които не мога да си позволят да платят 200 евро, за да гледат мач от Висшата лига на Англия или 400 евро на година, за да гледат първенството по телевизията. Футболът е един от великите учители в живота. Това е едно от големите вдъхновения на живота.

Но сегашният бизнес модел на футбола пренебрегва толкова много хора по света.

Бедните квартали се нуждаят от футбола толкова, колкото и самият футбол се нуждае от тях. Трябва да подкрепим по-устойчиви, положителни и приобщаващи модели за управление на футбола и ще направя всичко по силите си, за да помогна в тази посока. Поради тази причина се присъединих към движението „Common goal“ (Споделен гол/споделена цел) като първия ментор. Мисията на движението е да отключи 1% от приходите на цялата футболна индустрия за подкрепа на благотворителни футболни организации. 60 футболисти вече са обещали 1% от заплатите си. Става дума за играчи от големи отбори, от по-малки отбори, мъже и жени, от първенства по целия свят.

Футболът трябва да бъде за хората. Това не трябва да бъде утопична идея. Няма причина, поради която главните герои в играта днес да не могат да се съберат и да подкрепят социалния аспект на футбола. Всички ние, независимо дали сме бедни или богати, независимо дали сме имигранти или десето поколение граждани на дадена страна, изпитваме същата простичка радост във футболната игра. Говорим на един език. Усещаме една и съща емоция.

Винаги съм получавал един въпрос за моята кариера: Какво беше чувството да си част от „Манчестър Юнайтед“? Защо се справяше толкова добре?

Хората очакват някакъв сложен отговор. Търсят някаква тайна. Но отговорът е много прост. Сър Алекс Фъргюсън беше най-добрия в едно нещо: Когато излизахме на терена за даден мач, след много часове работа, ние получавахме пълна свобода. Чувствахме пълна свобода да се движим където преценим и да играем както искаме.

Не бих могъл да гледам на футбола по друг начин. Какво е футболът, ако не става дума за свобода?

Така че, моля ви, позволете ми да задам един прост въпрос на онези, които управляват футбола по света – играчите, агентите, спонсорите и комисиите…

Какво е футболът, ако не свобода? Какво е животът, ако не свобода? Какъв е смисълът на живота?

Всички ние трябва да се съгласим, че можем да направим много повече за човечеството.

Вече познавате моята история. Идвам от семейство на имигранти, бунтовници, войници, строители. Нямахме много, когато бях дете, но истината на живота е, че намирахме своя екстаз в малките моменти. Може би прост пикник със семейството. Три чифта чорапи се сгъваха на топка, вързана с връв. Играхме футбол под слънцето, а след това лежахме в тревата и мислехме за всичко и за нищо.

Когато се отказах от футбола на 30-годишна възраст, знаете ли какво направих? Беше нещо специално за мен. Отидох да живея в Барселона. Градът, от който баба и дядо е трябвало да избягат през 1939 година.

"Барикада" е независимо издание, което се издържа от своите читатели. Стани един от тях! Ако този материал ти е харесал, подкрепи съществуването на "Барикада". Нуждаем се от теб! Виж как можеш да помогнеш–тук!

Оставете коментар