Този път е различно. Или поне така твърдят студентите, които от три месеца насам заливат сръбските улици. Протестите бяха предизвикани от ужасяващата трагедия на 1 ноември, когато се срути козирка на наскоро ремонтираната жп гара в Нови Сад и загинаха петнадесет души. Обвинявайки за инцидента прословутата шуробаджанащина и подкупи в сръбския строителен сектор, протестиращите организираха серия от конфронтации с авторитарния режим на президента Александър Вучич, чиято Сръбска прогресивна партия (СПП) управлява от 2012 г. насам. Лозунгът на протестиращите е „Корупцията убива“; техният символ, който вече е широко разпространен в цялата страна, е кървавочервен отпечатък от ръка.
Противниците на Вучич – бивш ултранационалист, превърнал се в десен популист, който беше министър на информацията в правителството на Милошевич – са свикнали с огорченията и разочарованията. През последното десетилетие протестите периодично избухваха, за да притихнат няколко месеца по-късно; Вучич винаги можеше да разчита, че протестиращите ще се изтощят. Последният подем обаче е уникален. От една страна, тези протести не показват признаци на забавяне и са описвани като едно от най-големите студентски движения в Европа от май 68 г. насам. Миналата седмица те предизвикаха оставката на министър-председателя Милош Вучевич: акт на отчаяние, който показа, че Вучич е готов да пожертва най-близките си довереници в опит да спре недоволството. Искането на студентите е просто: те призовават правителството да публикува всички документи, свързани с трагедията на жп гарата. За тях случилото се в Нови Сад е нещо повече от инцидент; то е емблематично за структурата на властта, която е канибализирана от корупцията и престъпността и сега се срива върху себе си.
При управлението на Вучич сръбската държава се превърна в огромна система за покровителство, в която работните места, министерствата и договорите за строителство се предоставят на хората с политически връзки. Управляващата партия функционира като програма за наемане на работа на сервилни и некомпетентни хора. Въпреки че протестиращите не призовават изрично за смяна на режима, ако исканията им за поемане на отговорност бъдат изпълнени, Вучич ще бъде изпратен в затвора. Край на безнаказаността означава край на неговото управление. Студентите избягват да се свързват с официалната опозиция на Сърбия, която сама по себе си е опетнена от продажност и лесно бива очерняна от проправителствените медии. Тяхната цел не е просто да сменят една мрежа за покровителство с друга. Тя е да се промени цялата политическа култура. Както се казва в един от протестните надписи: „Това не е революция, а екзорсизъм“.
Държавата реагира с груба сила. На 22 ноември, когато студентите от Факултета по драматични изкуства провеждат петнадесетминутно мълчаливо бдение – по една минута за всеки загинал при срутването на козирката – те са нападнати от група биячи, наети от общинските власти. Последваха поредица от нападения с автомобили срещу протестиращите, при които коли се врязваха в тълпата. В края на януари протестиращите пред централата на СПП в Нови Сад бяха бити с бейзболни бухалки. Всеки път репресиите имат подсилващ ефект върху протестите. Причините за това са отчасти поколенчески. Сръбската младеж няма военните травми на по-възрастните поколения, нито цинизма на милениълите, които навършиха пълнолетие в епохата след Милошевич и за които думата „демокрация“ се свързва с разочарование и намеса на Запада.
Въпреки това гневът на студентите се разпространява и отвъд младите хора в градските центрове. Вече има протести в над 200 града в цялата страна. Удивителните 61% от сърбите вече подкрепят движението. Когато в края на миналия месец протестиращите направиха 24-часова блокада на Белград, към тях се присъединиха земеделски производители с трактори – напомняйки за бунта, довел до свалянето на Милошевич преди четвърт век – а когато миналата седмица изминаха 80 километра от столицата Белград до Нови Сад, по пътя ги посрещнаха хиляди хора, които им предлагаха домашно приготвени сладкиши и чай. Докато протестиращите нощуваха навън при минусови температури, местни жители ги снабдяваха с одеяла, възглавници и палатки.
Вучич явно е разклатен. Неговите публични изявления се колебаят между противопоставяне – опитвайки се да окачестви недоволството като поредната „цветна революция“, предизвикана от чужда намеса – и успокояване. Първоначално той твърдеше, че навесът няма нищо общо с неотдавнашния ремонт, но снимките говорят друго. След това правителството му обяви, че ще увеличи финансирането на висшето образование с 20% и ще публикува документите в пълен обем, но все още не е изпълнило тези обещания. (Строителните инженери сега настояват да видят строителните дневници, които биха показали кой е работил по навеса по дни). В цяла бивша Югославия, от Сплит до Сараево и Любляна, младите хора излязоха на протест, за да подкрепят своите сръбски съседи.
В предишните десетилетия този вид сътресения са били насърчавани от западните посолства и са били подпомагани от чужбина. В началото на хилядолетието Вашингтон обучава сръбски опозиционни активисти и помага за организирането на паралелно преброяване на гласовете на оспорваните избори, като обединява разпокъсаната и идеологически разнородна опозиция в страната на срещи в Будапеща в рамките на програмата си за смяна на режима. Но сега, в епохата на нарастващо геополитическо напрежение, световните сили са заинтересовани от запазването на управлението на Вучич, който се смята за гарант на стабилността в един размирен регион. Всъщност опитът на силния човек да обвини за кризата чуждата намеса е ироничен, като се има предвид степента на неговата собствена зависимост от външна подкрепа. Той се радва на двупартийна подкрепа от Вашингтон и се ползва с благоволението на повечето европейски лидери, както и на Русия, Китай и ОАЕ. Той си спечели благоразположение, като достави оръжия на Украйна и Израел, а огромните запаси от литий в Сърбия привлякоха вниманието както на ЕС, така и на британско-австралийската мултинационална компания Rio Tinto, която планира да открие нова мина в долината на река Ядар въпреки обществената съпротива.
В Сърбия няма организирана и ефективна опозиция, която да може да поеме контрола над държавата. Нейните официални партии са разделени и непопулярни, а студентското движение не разполага със собствен електорален инструмент. Поради това Вучич вярва, че ще успее да разреши настоящата криза или като свика избори, или като състави ново правителство, но това няма да успокои протестиращите. Контролът на СПП върху медиите отдавна означава, че успехът ѝ на изборите е повече или по-малко гарантиран, а последните гласувания бяха белязани от подправяне на бюлетини и твърдения за измами. Затова някои от опонентите на Вучич призовават за преходно правителство, което да организира свободни и честни избори. Но докато президентът се ползва с подкрепата на големите чуждестранни сили, той няма да има голям стимул да се съгласи.
Без такъв мирен път напред е вероятно протестите да продължат през следващите месеци, като може би ще се стигне до нови прояви на насилие. Един по-оптимистичен сценарий обаче е недоволни сегменти от сръбските институции, като например в съдебната система, която отдавна е под контрола на СПП, да поискат членовете на сегашното правителство да бъдат изправени пред съда. Така или иначе, всички са съгласни, че недоволството е достигнало критична точка. Думата, която всички чуват, е „от това няма връщане назад“. Нещо фундаментално се е променило и въпреки че е малко вероятно да се превърне в революция през следващите седмици, краят на ерата на Вучич вече не изглежда като далечна или абстрактна перспектива. Най-сетне той изглежда неизбежен.
*Лили Линч е съосновател и главен редактор на списание Balkanist. Живее в Белград.
About The Author
