На 25 април се навършиха 50 години от легендарната Революция на карамфилите в Португалия, наричана и Априлска. На тази дата през 1974 г. с безкръвен военен преврат, подкрепен от масово залелия улиците народ, е свалена най-старата фашистка диктатура в Европа. Тя дава тласък на уникален революционен и демократичен процес, който за няколко разтърсващи години превръща Португалия в най-вдъхновяващото и кипящо от енергия за обновление кътче на Европа. Също така ражда през 1976 г. дълго оставалата най-прогресивна в западната част на континента ни конституция – уви, доста окастрена с многобройни поправки в последвалите десетилетия.
„Никога повече фашизъм!”
Отбелязването на половинвековния юбилей на тази най-романтична европейска революция сега също се превърна в забележително и въодушевяващо събитие. След като съвсем наскоро, след състоялите се през март т. г. извънредни избори, в Португалия на власт отново дойде консервативната десница, а профашистката партия „Шèга” („Стига”) спечели значим напредък, мнозина съзряха друга тенденция. И сега бяха силно изненадани от точно обратния силен политически импулс, подаден от незапомнено масовото участие в традиционното народно шествие по централния лисабонски Булевард на Свободата, с каквото всяка година се отбелязва революционния 25 април. Този път в шествието спонтанно се вляха стотици хиляди души – наистина рекордно много. Те скандираха „Никога повече фашизъм!”, размахваха червени карамфили, каквито преди 50 години са греели по дулата на революционните войници, и пяха станалата сигнал и символ на революцията песен „Грандола, вила морена”.
Дори ветераните споделяха в телевизионни интервюта, че за последно са видели и преживели подобен подем и такава масовост на историческия 1 май 1974-та – първия свободно празнуван от португалците Ден на труда, когато необозримо човешко море залива Лисабон. И носи на ръце завърналия се от емиграция легендарен водач на Комунистическата партия Алваро Кунял до стадиона, където 500 000 души го чакат за най-пламенния митинг на революцията…
На същия стадион и на тазгодишния 1 май имаше митинг. А през Лисабон премина внушителното първомайско шествие на най-големия профсъюз – Общата конфедерация на португалските трудещи се.
Преди 50 години именно в трескавите от всеобща емоция дни между 25 април и 1 май военният преврат на група дръзки млади офицери се превръща в истинска революция, благодарение на масовото и мотивирано народно участие.
Трябва да припомним още нещо важно от онова незабравимо време. То носи епохална промяна не само за възторжено втурналите се да градят нов живот португалци, но и за гърците, и за испанците, защото „повлича крак” – след броени месеци пада режимът на „черните полковници” в Гърция, а година и нещо по-късно, след смъртта на генералисимус Франко, и Испания завива към демократизацията.
Освен това, давайки независимост на дотогавашните португалски колонии в Африка, Априлската революция слага край на последната мрачна глава от срамната история на европейския колониализъм.
Революцията отваря и широк хоризонт за разгръщане на практически несъществувалите преди нея българо-португалски отношения. Едно от най-красивите им измерения става приемането на португалски студенти за обучение в социалистическа България, която не само дава качествено образование на тези младежи, но ги зарежда и с морални ценности, съпровождащи повечето от тях през целия им следващ житейски път.
Сред онези български възпитаници е и Пауло Тожейра, който и до днес говори прекрасно езика ни, поддържа многобройните си приятелства с българи, а преди няколко години доведе и семейството си на екскурзия у нас, за да обикне и то страната, която Пауло нарича своя втора родина и в която е прекарал над 10 от най-важните за формирането си като личност години.
Пауло днес е учител в родния си град Мариня Гранде и ръководи младежкия състав за перкусии и гайди „Токандар” (Tocandar), един от най-популярните в Португалия. С „Токандар” участва и в големия концерт в Мариня Гранде в чест на 50-годишнината от Априлската революция. Разговаряхме след това с Пауло онлайн и той добави към споделеното и при предишни наши срещи още много свои преценки, коментари и разкази – и за Португалия, и за България, и за лутащите се и там, и тук хора, и за революциите ни, объркани, недовършени, изгубени, бълнувани или тепърва приближаващи с Колелото на историята…
В края на тази статия ще дам думата изцяло на Пауло Тожейра, който има много точен поглед и към българските ни неволи. Сега ще вметна само малко от казаното от него по повод юбилея на Революцията на карамфилите и незапомнено масовото народно шествие в Лисабон на 25 април:
„Хората излязоха наистина масово на шествието, защото осъзнаха, че трябва да се покаже отпор срещу фашистките сили и срещу опасността от агресивна антинародна политика, която идва с тях. Това човешко море направи силно впечатление, защото са пораснали поколения, които не помнят такова нещо, никога не са виждали толкова хора на улицата. Съвсем основателно се направиха сравнения с 1 май 1974 г. Да, имаше и учудване как така само месец и нещо по-рано крайнодесните постигнаха толкова значителен изборен успех, а пък сега хората на улицата демонстрираха толкова силен антифашистки дух. В това обаче няма парадокс, ако погледнем от какви мотиви са се водили част от гласоподавателите, решили протестно да пуснат бюлетина за подлъгващите, че са „против системата” кресльовци от „Шèга”. Разбира се, сред избирателите им има откровени фашисти, като много от тях вероятно дори и не са участвали в други избори, а са се мобилизирали сега за „своите”. Но има и други, които нито са фашисти, нито са десни, а са просто много ядосани от досегашното неолиберално управление на социалистите, които винаги водят дясна политика, когато са на власт. Това управление фалшиво беше поднасяно пред хората като „ляво”, а им съсипа живота. За подвеждането на този тип избиратели да подкрепят една фашистка партия допринесоха много и продажните медии, които дадоха трибуна на „Шèга” да тръби, че всичко ще „оправи”. Но мнозина вече проглеждат. Шествието от 25 април е ясен знак, че значителна част от народа ни няма да позволи да бъде излъган и остава категорично антифашистки”.
Възходът на крайната десница е обща болест в цяла съвременна Европа. И според Пауло, който е член на Португалската комунистическа партия, навсякъде зад това стоят същите причини, както и в Португалия – несвършващата от десетилетия социално-икономическа криза, стоварена върху плещите на народите; натрупаният гняв у големи маси хора, разочаровани от досегашните политики на национално и на европейско ниво; чувството им, че са излъгани и непредставени от наличните „класически” партии, които и не правят усилия да „слязат” при тях; самодискредитацията на социалдемократическото „ляво”, което всъщност не напуска неолибералния коловоз и т. н.
(Още от казаното от Пауло Тожейра, включително мнението му за България – днешна и предишна – вижте в по-подробното изложение на личната му история и на разговора с него в последната част на статията)
Институционализиране на революцията?
В навечерието на евроизборите, на които се прогнозира крайната десница да направи сериозен пробив в представителството си в ЕП, социалистите и социалдемократите, а и по-левите от тях формации, в много страни усилено се стараят да убеждават обществата да не се подлъгват по профашистки партии и да внимават за рисковете за демокрацията от такива залитания. Антифашизмът отново стана модерен акцент в посланията към избирателите.
Така че съвсем неслучайно 50-годишнината на антифашистката португалска революция сега бе отбелязана тържествено и на последната сесия на досегашния Европейския парламент в Страсбург. Португалски евродепутати от групите на социалистите и на левицата раздаваха червени карамфили на колегите си, пяха „Грандола, вила морена” и също като лисабонското шествие скандираха „Никога повече фашизъм!”. А председателката на Европарламента – италианската социалистка Роберта Мецола (и нейната родина празнува на 25 април – това е Денят на освобождението на Италия от фашизма с въстание през 1945 г.), нарече датата „вдъхновяващ момент в историята на Европа”.
Впрочем, повечето евродепутати от левицата (не социалистите) далеч не бяха съгласни с това „институционализиране” на Априлската революция, с чиито идеали доминираните от неолиберализма днешни ЕС и ЕП всъщност нямат нищо общо.
В самата Португалия, разбира се, също имаше официално и „институционализирно” честване на половинвековния юбилей на това най-важно събитие в националната история (както го определиха в анкета в навечерието на годишнината 65% от запитаните). Освен народното шествие и военен парад, отдаващ почит на поделото революцията Движение на въоръжените сили, повече известно като Движението на капитаните, каквито чинове са имали повечето от участниците, в Лисабон бе проведено и тържествено заседание на Националното събрание с речи на президента, парламентарния председател и на всички парламентарно представени партии.
Речите не бяха еднозначни. Имаше искри и критики. Политическите спорове и напрежения избиха силно.
Това не е изненада, като се има предвид нееднозначната политическа обстановка, свързана със смяната на властта след извънредните избори през март т. г. Както е известно, вотът бе предизвикан от оставката на предишния премиер от Социалистическата партия Антонио Коща заради корупционен скандал в най-близкото му обкръжение. Резултатите, дали на консервативната дясна коалиция Демократичен съюз (ДС) само двама депутати повече (80), отколкото на социалистите (78), произведоха все пак дясно правителство на малцинството с министър-председател Луис Монтенегро.
Водеща сила в ДС е така наречената Социалдемократическа партия (СДП), чието наименование е подвеждащо. Това всъщност е класическата консервативна, християндемократическа десница, членуваща в днешната ЕНП. Тя се основава веднага след Априлската революция, преди 50 години (на 6 май 1974 г.), първо под по-достоверен етикет – като Народна демократична партия. Събира по-„умерените” фенове на свалената диктатура. Под влиянието на всеобщото следреволюционно увлечение по нещо социалистическо или поне социалдемократическо, през 1976 г. партията взима настоящото си име, без да променя същността си.
Другата важна сила в коалицията е още по-дясната формация Социален и демократичен център-Народна партия (СДЦ–НП). И тя е основана след Априлската революция (юни 1974 г.) под първото си име СДЦ, обединявайки твърди привърженици на свалената диктатура и на концепцията за „Новата (корпоративна) държава” на „бащата” на зародилия се още през 1926 г. фашистки режим Антонио ди Оливейра Салазар. Доста по-късно СДЦ добавя към абревиатурата си по-„европейското” НП.
В коалицията ДС влиза и съвсем откровената с името си Народна монархическа партия (НМП) – и тя появила се след революцията, през май 1974 г.
Цялата тази компания, събрана в ДС, не е нещо ново в управлението на Португалия – поемала го е нееднократно през изминалите десетилетия. Фундаменталисткият ѝ неолиберализъм е поднасял на португалците не едно и две горчиви изпитания, включително с жестоките социални орязвания при преходния ѝ мандат с премиер Педро Пасос Коелю (2011-2015 г.).
Но пък и в последвалите премиерски мандати на социалиста Коща неолибералните рецепти си действаха, макар и украсени с по-социална реторика.
Съспенсът на изборите през март т. г. беше не толкова в това, дали ще управлява ДС или СП (Социалистическата партия), макар че до последно резултатите извеждаха ту едната, ту другата политическа сила минимално напред. Голямата тръпка бе дали, ако властта отиде при ДС, тя ще се изкуши да се прегърне и с крайната десница, с фашизираната „Шèга”, за да получи парламентарно мнозинство.
Най-сериозният шок на тези избори несъмнено беше впечатляващият пробив на „Шèга”, която от досегашните си 11 депутати внезапно скочи на 50 и стана трета политическа сила. С този шеметен импулс лидерът ѝ Андре Вентура се хвърли да убеждава премиера на ДС Монтенегро да сключат силен парламентарен съюз. Но Монтенегро реши да остане верен – поне засега – на предизборните си клетви, че няма да се съюзява с крайнодесните, и предпочете да управлява с правителство на малцинството.
Все пак парадоксът точно в годината на 50-годишнината от лявата Априлска революция една фашизоидна формация да се сдобие с 50 депутати се превърна в нещо като нарицателно за озадачаващите външните наблюдатели португалски специфики. Неслучайно испанският вестник „Ел Паис” започна репортажа си за юбилея на революцията с констатацията, че „за всяка година от своята демокрация Португалия получи по един депутат от крайната десница” или „за 50 години – 50 депутата”.
В интерес на истината е редно да се отбележи, че реалните десни депутати в 230-членния португалски парламент в момента са общо 138 – 80 на ДС, 50 на „Шèга” и 8 от основаната през 2017 г Либерална инициатива. (Според Пауло Тожейра „либералите също са фашисти, но с университетски дипломи, докато онези от „Шèга” са по-прости и агресивни”…).
За повече или по-малко леви могат да се броят останалите 92-ма. 78 от тях са от СП (Социалистическта партия), която е част от ПЕС (Партията на европейските социалисти) – и съответно се вписва в нейната социалдемократическа линия.
Далеч по-назад като брой депутати със своите петима представители стои Левият блок (ЛБ) – основана през 1999 г. формация, събрала някогашни троцкисти, маоисти, отцепници от компартията и други леви групи, плюс присъединили се през годините социални движения, и еволюирала до днешна посестрима на испанската „Подемос”. На изборите през 2015 и 2019 г. ЛБ взе по 19 депутатски места, но на предсрочния парламентарен вот през 2022-ра падна до петима депутати. На тазгодишните избори успя да запази пак толкова свои представители.
Четирима депутати има сега лявата Единна демократична коалиция (ЕДК), обединяваща Португалската комунистическа партия и Екологичната партия „Зелените”, плюс малката „Демократична интервенция”. През 2015 г. тази доминирана от комунистите коалиция имаше 15 депутати, през 2019 г. – 10, през 2022 г. – 6, а сега падна до четирима.
Тук трябва да се вметне, че в продължение на 4 години – от есента на 2015-та до есента на 2019-та, Левият блок и комунистите всъщност бяха солидни „патерици” на управлението на социалистическия премиер Коща. Те не бяха в официална коалиция, но имаха споразумение с него да му осигуряват в парламента необходимата подкрепа. Само че в крайна сметка танцуващата с неолиберлизма правителствена политика на Коща силно подкопа авторитета на двете по-леви формации най-вече пред собствените им електорати, които възнегодуваха, че те крепят едно несъответстващо на идеите им статукво. Особено силно разочарование натрупаха избирателите на комунистите. И това си пролича в падащите им резултати. ЛБ и ПКП се опитаха да спрат този процес, скъсвайки официалната договорка със социалистите през 2019-та. Но изборните им резултати продължиха да страдат.
С четирима депутати е представена и левоцентристката партия „Свободно”, отцепила се преди десет години от Левия блок.
Остава да споменем и най-малката парламентарно представена сила, разполагаща с една депутатка. Това е партията „Хора-Животни-Природа” (с еко-ориентация, защитничка на животните).
Всички парламентарни партии и коалиции получиха възможност да говорят на тържественото заседание на Националното събрание по повод 50-годишнината на Априлската революция. Разбира се, изказаха се и председателят на парламента Педро Агиар Бранко, и президентът Марсело Ребело де Соуза – и двамата кадри на управляващата сега дясна СДП. Но членуващият пак в нея и управляващ с коалицията ДС премиер Луис Монтенегро въобще не взе думата. Предпочете от името на формацията му с общо взето неутрално и семпло слово да „отбие номера” редова млада депутатка.
Най-много искри прехвърчаха около дългата, пълна с исторически хронологии и обобщения реч на президента Ребело де Соуза. Част от изказалите се го атакуваха особено остро заради идеята, подхвърлена от него два дни по-рано, на вечеря с медиите – Португалия да плати репарации на бившите си колонии в Африка заради причинените им от експлоатацията на метрополията и колониалните войни страдания. Президентът изобщо не я спомена, говорейки пред парламента, но това не попречи на лидера на „Шèга” Андре Вентура именно на тържественото заседание да го разкритикува най-гневно, като едва ли не национален предател, засилил се да окачи на шията на португалците непосилно и несправедливо финансово бреме. Вентура се възмути и от прозвучалата в парламентарната президентска реч положителна оценка за слагането на край на петвековната португалска колониална империя чрез Априлската революция. Ултрадесният лидер обяви, че това не е патриотично и че той самият се гордеел с всеки етап от националната история.
Критики към Ребело де Соуза по повод предложението му за репарации прозвучаха и от други десни сили – СДЦ и Либералната инициатива. Интересното е, че и единствената депутатка от партията „Хора-Животни-Природа” също разкритикува тази идея, като настоя, че е по-добре да се отделят средства за справянето с климатичните промени и за подпомагането на независимостта на медиите. Същевременно тя изрази тревога от възхода на сили, антагонистични към демокрацията и правата на човека, визирайки „Шèга”.
Лидерите на комунистите и на Левия блок също бяха критични и обезпокоени спрямо офанзивата на крайната десница, а от страна на ПКП имаше и забележки към президента Ребело де Соуза – защото само споменал в речта си трудностите, през които преминават хората, но без никаква конкретика за политическите причини, довели до това, и за необходимите мерки и решения.
Социалистите бяха най-благосклонни към президентската реч, наричайки я „реч на единството” и подкрепяйки мнението на държавния глава, че „и най-несъвършената демокрация е по-добра от диктатурата”. От друга страна пък лидерът на СП Педро Нуно Сантос каза пред микрофони по време на шествието по Булеварда на Свободата, че Априлската революция си остава „недовършена”. Това е известна теза на социалистите, често я е лансирал и бившият премиер Коща.
Ребело де Соуза нито отговори на обсипалите го критики, нито повтори повече някъде идеята си за репарации. Напълно я игнорираха и поканените от него на специално тържество в лисабонския културен център „Белем” президенти на обявилите независимост след Априлската революция бивши португалски колонии Ангола, Гвинея-Бисау, Източен Тимор, Кабо Верде, Мозамбик, Сао Томе и Принсипи. А още по време на празничната сесия в парламента, навън, пред сградата му, имаше протест на противници на настоящия президент на Гвинея-Бисау, които го заклеймиха като диктатор. Според тях присъствието му на тържествата е в разрез с идеалите на Априлската революция.
Диктатурата и съпротивата, войната и бунтът, еуфорията и обратът
Нека да припомним, че тази революция е силно свързана с колониалните войни, които до 1974-та води Португалия в Африка. Именно сред младите офицери, хвърлени в онази месомелачка, се заражда революционното Движение на капитаните – те виждат несправедливостта на войните и необходимостта да се даде независимост на борещите се за нея народи, трупат възмущение от огромните средства, хвърляни във военната машина, докато собствените им семейства в Португалия мизерстват, а развитието на страната е блокирано от архаична и зла диктатура.
Тази диктатура се заражда още в края на 20-те години на ХХ век с идеите на „просветения диктатор” Антонио ди Оливейра Салазар, професор по икономика и финанси в университета в Коимбра, разработил собствена концепция за корпоративната и де факто фашистка „Нова държава”. Проточилото му се почти четири десетилетия премиерстване под този етикет преминава от приятелство с „братските” фашистки режими към следвоенно другаруване със САЩ, които през 1949-та канят салазаристка Португалия за съучредителка на НАТО и високо ценят предоставената им от нея стратегическа военна база на Азорскте острови. Настървеният антикомунизъм на диктатора се излива в жестоко преследване на комунистите – единствената безкомпромисна политическа сила, която не спира да води упорита нелегална борба през всичките десетилетия диктатура.
Неоспорим факт е, че сред антидиктаторски настроените португалци комунистите винаги са имали много висок авторитет. Особено уважаван е дългогодишният лидер на основаната през 1921 г. ПКП Алваро Кунял (1913-2005 г.) – блестящ юрист, човек с огромна обща култура, полиглот, великолепен художник, писател, мислител, безкрайно смел, честен и принципен в цялата си дейност. Неколкократно е арестуван по време на диктатурата. Най-дългият му затворнически период е от 1949 г. до 1960 г. в суровия затвор, разположен в строената през 16-ти век крепост Пенише, днес превърната в Музей на антифашистката съпротива и свободата. В Пенише Кунял написва няколко книги, сътворява стотици рисунки, които по-късно са издадени в албум, превежда „Крал Лир”. А през 1960 г. е един от 11-те членове на ръководството на ПКП, хвърлени в Пенише, които успяват да осъществят най-дръзкото затворническо бягство в историята на страната и може би едно от най-зрелищните в света.
След това Кунял живее в емиграция, а легендарното му завръщане в страната е на споменатия екзалтиран 1 май 1974-та, когато Лисабон го носи на ръце.
С Кунял тогава пристига и водачът на по онова време никому в Португалия неизвестната, основаната едва година по-рано в Германия Португалска социалистическа партия (ПСП) – Марио Соариш. И той е юрист, адвокатствал, впрочем, на Кунял в едно от делата на диктатурата срещу комуниста. Соариш стои до Кунял и на една историческа снимка, на която двамата са покачени на танк заедно с революционни войници. Това множество еднозначно приветства героя Кунял и слуша в захлас думите му, но нищо не знае за Соариш, учил във Франция, основал през 1964 г. едно социалистическо движение в Женева, а в началото на 70-те взет под крилото от гуруто на германската социалдемокрация Вили Бранд и така насърчен и насочен от ГСДП да основе ПСП през април 1973 г. Накратко, ПСП е изцяло външен проект. И последвалата ѝ дейност в различните виражи на постреволюционното португалско развитие цели преди всичко неутрализирането на Комунистическата партия, лишаването ѝ от влиятелна политическа роля и изчистването на свързани с нея дейци от армията.
Да не забравяме – това е същият период от средата и втората половина на 70-те, в който комунистите в Италия са на крачка от влизане във властта, а в Испания активно участват в следфранкисткото реформиране на страната. В тези две страни успешно е лансиран „еврокомунизмът”, който откъсва местните компартии от марксизма-ленинизма, а после ги отдалечава и от всякакви шансове за алтернативно управление – с което НАТО си отдъхва от „червената опасност” там. Но с ПКП и Алваро Кунял не се получава – марксизмът-ленинизмът остава водеща идеология на португалските комунисти. Затова неутрлизирането им и заместването им с по-„европейски” социалдемократически „братовчед” е поето от мощно подпомаганата от Германия и Франция ПСП.
Но да се върнем към Движението на капитаните, започнало революцията на 25 април 1974 г. Когато то е учредено на 9 септември 1973 г., покрай непрекъснато поглъщащите все нови и все по-млади хора войни в Африка, ПКП вече е успяла да внедри в армията много свои симпатизанти, както и да намери път към умовете и сърцата на военните, жадуващи за мир. Това е част от разработената от Кунял концепция „Завой към победа”. Така че от самото си начало Движението на капитаните е с доста леви нагласи. Първоначално идеята на участниците му е да вдигнат бунт, за да постигнат смяна на военния министър. Но бързо узряват за решението да се събори цялата прогнила диктатура.
А тя към онзи момент е наистина безнадеждно прогнила. Салазар е получил мозъчен удар през 1968 г., опериран е и оттогава е на болнично легло. Почти веднага след това верният на диктатора президент-параван Америко Томаш, проумял, че Салазар никога няма да може повече да взима пълноценни решения, назначава за премиер друг верен деец на режима – професора по право и история Марсело Каетано. Но и двамата се договарят да поддържат видимост пред болния Салазар, че все още той и само той командва. Редовно провеждат в болничната му стая фиктивни „заседания на министерския съвет” досами смъртта му през 1970 г.
Томаш и Каетано усърдно продължават след това „салазаризма” – с безнадеждните колониални войни и с репресиите на зловещата политическа полиция ПИДЕ. Но непоносимостта към режима на все повече и повече португалци вече просмуква и въздуха.
С критика на амбицията за „война до победен край” си позволява да излезе дори и един от най-високопоставените генерали в армията – Антонио ди Спинола, двукратен военен губернатор на Гвинея-Бисау, зам.-шеф на Генералния щаб. Каетано го сваля от щабните висоти, след като е разгневен от излязлата в началото на 1974 г. книга на Спинола „Португалия и бъдещето”. В нея генералът настоява, че изходът от войните в Африка може да е само политически.
Спинола е десен по убеждения, дори е бил доброволец в Синята дивизия, която испанският диктатор Франко изпраща да се сражава на страната на хитлеристите на Източния фронт във Втората световна война. Участвал е в боевете при блокадата на Ленинград. Но решението на Каетано неизбежно прави генерал Спинола дисидент и го тласка към сближаване с лявото Движение на капитаните, което вече готви преврат и дори е сформирало тричленна Координационна комисия за него. Ключова фигура там е енергичният, харизматичен и ултраляв майор Отело Сарайва ди Карвальо.
Сигналите за началото на бунта са два и са излъчени по две различни радиостанции. Първо по радио „Емисореш” в 22.55 ч. вечерта на 24 април говорителят казва: „Остават 5 минути до 11 часа”. И пуска песента на Пауло де Карвальо „А след това – сбогом”, претендентка за тогавашния конкурс на „Евровизията”. Половин час по-късно, вече на 25 април по друго радио – „Ренашенса”, говорителят чете първия ред от забранената от режима песен „Грандола, вила морена” („Грандола, мургав град”), като после пуска и цялата песен в изпълнение на автора ѝ Жозе Афонсо. Това е потвърждението, че всичко върви по предварителния план.
От 1 часа нататък основните гарнизони в градове като Порто, Сантарем, Фаро, Брага, Виана до Кастело преминават на страната на бунта без нито един изстрел, поемайки под своя контрол летища, гари, транспортни възли и т. н.
Операцията в столицата в столицата започва в 3 часа на 25 април. Колони с бронирана военна техника потеглят едновременно към Лисабон от няколко казарми край града. Паролата на заговорниците е „Мъжество”. С отговор – „Победа”.
Стремежът е бил безкръвно сваляне на режима, арест на Томаш и Каетано, сформиране на Съвет за национално спасение, разпускане на ПИДЕ, освобождаване на политическите затворници, организиране на демократични избори. При оказване на съпротива са се допускали боеве, които биха могли да продължат между една и три седмици. Но решимостта е била да не се допуска гражданска война.
Първият завзет обект е частното радио „Радиоклубе португеш”, което има мощен предавател. От него в около 4.20 ч. е излъчено първото възвание на Движението на капитаните, в което се обявява целта – смяна на правителството и спиране на колониалните войни. Жителите на Лисабон са приканени да останат по домовете си, а командирите на военни и полицейски части, които не са въвлечени в заговора, са призовани да не оказват съпротива и да не предизвикват кръвопролития.
Независимо от апелите да си седят по къщите, хората незабавно заливат улиците на Лисабон и възторжено приветстват военните, които се придвижват по Булеварда на Свободата към центъра.
Широко известен е може би най-критичният момент от онези събития, предопределил дали те ще са успешни или ще се провалят. Бронираната колона, предвождана от капитан Салгейро Мая, се засича с танкова колона от частите, които са верни на правителството. Тя се командва от шефа на Лисабонския военен окръг бригаден генерал Рейеш и се движи към залетия с хора площад „Терейро до Пасо”, където са разположени правителствените сгради. Човешкото множество, което съпътства бунтовниците, препречва пътя на танковете и те спират. Генерал Рейеш заповядва на танкистите да стрелят по хората, но те отказват. Капитан Салгейро Мая обявява с високоговорител: „Въстанахме, за да спрем войната в колониите и да свалим фашизма!” Танкистите се присъединяват към въстаниците, а капитан Мая, който едва сдържа сълзите си от вълнение, става един от легендарните герои на Революцията на карамфилите.
Но сред заслугите му не е само този епизод. Неговата колона малко по-късно същата сутрин обкръжава и главните казарми на столицата на площад „Карму”, където са се укрили премиерът Каетано и президентът Томаш. Междувременно практически всички военни части вече са се присъединили към Движението на капитаните. Ако старшите чинове се противят, младшите ги арестуват. Каетано и Томаш се надяват военна фрегата да дойде по река Тежу по пладне и да ги спаси, но това е осуетено. В 14.30 ч. капитан Мая, който води преговорите с тях, им връчва ултиматум да се предадат до 16.00 ч. Те приемат да капитулират. Единственото условие на Каетано е да предаде властта на „някой генерал, а не на това простолюдие” – хората, задръстили отвън улиците и площадите.
Генералът, когото капитаните изпращат при Каетано, е най-високопоставеният им съюзник – Антонио ди Спинола. После той влиза и в Съвета за национално спасение, оглавява го, а на 15 май е назначен и за временен президент на страната. Всичко това първоначално кара чуждите медии, стъписани от новините в Португалия, да сочат именно Спинола него като водач на преврата. Чак по-късно става ясна ролята на капитаните.
Съпротива в деня на революцията оказват само сътрудниците на силно мразената от португалците тайна полиция ПИДЕ, барикадирали се в централата ѝ. Но това е за кратко. На 26 април се оказва, че повечето вече са се измъкнали от сградата, за да се укрият в панически страх от отмъщение за делата им. В следващите дни все пак част от тях са заловени, арестувани, а после съдени, макар мнозина и да успяват да се спасят от възмездието.
На 26 април са освободени политическите затворници, включително онези от „образцовия” затвор Кашиаш край Лисабон и от крепостта Пенише.
Светът вече е очарован от мирната португалска Революция на карамфилите. Снимките на прегръщани от сияещи граждани усмихнати войници с надничащи от дулата на пушките им червени карамфили са из всички световни медии. Отначало разказите са, че цветарите в Лисабон започнали спонтанно да даряват военните с цветя. Те наистина го правят, но по-късно. Първите карамфили в дулата идват от другаде. Носи ги Селесте Каейро – служителка в лисабонски ресторант, който същия ден щял да празнува една година от откриването си, и собственикът бил приготвил много карамфили, за да бъдат подарявани на клиентите. Но започнала революцията и ресторантът останал затворен. Собственикът пуснал служителите да си ходят и им раздал наръчи с карамфили, за да не стават зян цветята. Селесте взела своя, но вместо към дома си поела към центъра, гъмжащ от хора, възторжено приветстващи революционните войници. Във всеобщата еуфория един от войниците попитал Селесте дали случайно няма цигара. Тя не била пушачка, но му подала един карамфил от букета си, а той го пъхнал в цевта на пушката си. Продължила да раздава цветята и на другите войници, които правели същото. Така се ражда символът на португалската революция…
Вече 91-годишната Селесте, в инвалидна количка, придружена от дъщеря си и внучката си, участва сега и в шествието за 50-годишнинта от онзи незабравим 25 април 1974-та. Внучката не спести пред медиите, че баба ѝ е имала труден живот, преживяла е много премеждия, включително пожар, унищожил дома ѝ, но никога никоя власт за изминалите пет десетилетия не ѝ е помогнала с нищо. Сега няма средства дори за инвалидна количка и ползва чужда, за да участва в шествието…
Да, еуфорията от началото на революцията и щастливите усмивки не траят никак дълго. Още в първите седмици след началото на промените през 1974-та избива остра конфронтация за надмощие между левицата и десницата. Все пак през първата постреволюционна година лявото Движение на капитаните остава силно, ПКП е влиятелен фактор, Алваро Кунял е министър без портфейл.
Първата сериозна криза, която сигнализира колко несъвместими са десният генерал Спинола и левите млади офицери, е от юли 1974-та. По онова време Спинола е временен президент. Действа и назначено от Съвета за национално спасение временно правителство, включващо представители на всички налични партии, леви и десни. Премиер е безпртийният, но близък до Спинола адвокат Аделино до Палма Карлуш. Задачата на кабинета е да разработва нова икономическа и социална политика и да подготвя провеждането на избори за Учредително събрание, които да се състоят през пролетта на следващата 1975-та. Само че Палма Карлуш има други цели, координирани със Спинола. Използвайки като претекст естествените постоянни разногласия в кабинета между влизащите в него представители на антагонистични политически сили, Палма Карлуш внася свое несъгласувано с членовете на правителството предложение в Държавния съвет към президента. В него той иска мандат с извънредни пълномощия за три месеца, като в този срок се проведат президентски избори и референдум за временна конституция, а изборите на Учредително събрание бъдат отложени за 1976-та.
Левите партии и Движението на капитаните възприемат тази инициатива като „бял метеж”, целящ установяване на лична власт на Спинола – тъй като е очевидно, че той дърпа конците на Палма Карлуш – и изтласкване от политиката на движещите сили на Априлската революция. Кризата в крайна сметка води до оставката на Палма Карлуш и на цялото правителство. Сформиран е нов кабинет начело с полковник Вашку Гонсалвиш. А конфронтацията между Спинола и капитаните остава оголена.
Тя ескалира в края на септември 1974 г., когато генералът надъхва открит опит за преврат на „мълчаливото мнозинство” срещу капитаните и „комунистическата опасност”. Но пучът е осуетен и в крайна сметка самият Спинола е принуден да подаде оставка като временен президент. Вторият му още по-радикален опит за преврат е от март 1975 г. и също е провален, а Спинола трябва да се спасява в емиграция.
Капитаните отговарят с обявяване на „преход към социализъм”. Междувременно вече напредват национализациите на банките и на едрите индустриални предприятия. Разгръща се и аграрна реформа със създаване на кооперативи в селскостопанската „червена” област Алентежу.
В НАТО расте тревогата да не бъде „изпусната” Португалия. В администрацията на тогавашния президент на САЩ Джералд Форд се обсъжда дори вариант за пряка американска намеса, но се дава предпочитание на тайните операции. Активно действат също Франция и Германия, които полагат сериозни усилия и хвърлят доста средства, за да наложат като по-умерен и приемлив своя продукт ПСП – и успяват.
На състоялите се точно една година след революцията първи демократични избори – на 25 април 1975 г., когато е избрано Учредително събрание, което да изработи нов конституция, соцпартията взима 38% от гласовете. Втора се класира салазаристкта Народна демократична партия (днешната СДП, на власт в момента), която обединява непредаващата се десница – тя получава 26%. А комунистите остават трети с 12%.
Това класиране показва, че десетилетията антикомунистическа диктатура и мощното пропагандно облъчване след падането ѝ дават желания от десните резултат.
Въпреки всичко общественият революционен устрем продължава да е силен и Учредителното събрание изработва съответстваща на този дух конституция. В нея наред със социалните гаранции е вписано и изграждането на справедливо социалистическо общество. Учредителното събрание я одобрява на 2 април 1976 г., като против гласуват само представителите на дясната НДП (днешна СДП). Конституцията влиза в сила навръх втората годишнина от революцията – 25 април 1976 г. Същия ден се провеждат избори за редовно Национално събрание. Резултатите от вота са: ПСП – 35%, НДП – 24%, Социален и демократичен център – 16%, ПКП – 14%.
Трайният обрат надясно в португалския следреволюционен процес настъпва през есента на 1975 г., когато е провокирана вътрешна криза в тогавашното правителство в Лисабон начело с левия премиер Вашку Гонсалвиш и той е принуден да подаде оставка. Вследствие в сблъсък влизат три различни тенденции в в политиката и в армията – привържениците на завой към умерен центризъм, пледиращите на завръщането на военните към чисто професионалната им същност и най-левичарското крило, олицетворявано от популярния майор Отело Сарайва ди Карвальо, шеф на COPCON (Оперативно командване на континента – армейска структура, създадена през юни 1974 г., за да противостои на контрареволюционни прояви). На 25 ноември започва бунт на частите от COPCON, обявили, че трябва да се спасява революцията, но пък другите крила и особено активната на политическото поле ПСП алармират, че това е ултраляв и антидемократичен опит за преврат под ръководството на екстремиста Ди Карвальо. Бунтът е потушен, Ди Карвальо е арестуван и остава зад решетките три месеца, изключен е от Революционния съвет на въоръжените сили, а по-късно и целият COPCON е разформирован.
В анализите на онези събития често се среща версията, че експанзивният и готов на крайности Ди Карвальо се е поддал на нарочна провокация, която да даде повод именно за последвалия десен обрат, поставил и край на първоначалния ляв устрем на революцията. Нататък тя влиза в стандартите на западните демокрации с редуване на социалисти и десни във властта. Комунистите остават силни в местната власт, винаги получават и представителство в парламента, но са лишени от възможността реално да влияят върху политиката на страната.
Тук трябва да се добави, че лично Алваро Кунял, който остава начело на ПКП до 1992 г. (когато напуска активната политика), неизменно е избиран за депутат всеки път, когато се е кандидатирал. Уважението към него остава много високо и на държавно ниво и през 1982 г. е избран за член на Държавния съвет. Напуска го по своя воля през 1992 г. Умира на 13 юни 2005 г. на 91-годишна възраст, а шествието в Лисабон, което го изпраща в последния му път, събира 500 000 души.
Що се отнася до онази „социалистическа” конституция на Португалия, изработена от Учредителното събрание и влязла в сила през 1976 г., тя оттогава е претърпяла толкова редакции, че авторите ѝ днес не могат да я познаят.
А при сегашното отбелязване на 50-годишината от 25 април 1974 г. нито един от десните оратори в парламента не пропусна да призове догодина също така да се отбележи и 50-годишнинта от събитията на 25 ноември 1975 г., които според тях са ознаменували победата над „комунистическата опасност”.
Революцията – изгубена, недовършена, несвършваща?
Възходът и падението на португалската революция от 1974-та и отзвукът ѝ в политическия живот в Португалия и до днес дават много хляб за размисъл за всички, които искат да се учат от историята и не се уморяват да търсят пътища към един по-добър свят.
Ето защо, както обещах, давам във финала думата и на един от тези хора – българския възпитаник Пауло Тожейра, с когото сме приятели още от студентстването му в България. В разговорите, които сме имали с него и сега, и през годините, винаги са ми били интересни неговите наблюдения и върху положението в България, и върху нашата свършила-недовършила мисията си революция – макар ние и да сме забравили, че сме имали такава…
Пауло и до днес не само вярва, че хората никога не бива да спират да се борят за мечтите си, но и сам енергично действа именно така в живота си. Освен това е убеден и в силата на колективната воля и работа за общи позитивни каузи. Материализира това във вдъхновяващите усилия, които от години влага в ръководения от него младежки оркестър „Токандар” – и е създал не само прекрасен музикален състав, но и школа за изграждане на млади таланти и Човеци.
В началото на тази година, неочаквано и за самия него, е бил отличен с почетна диплома за професионални заслуги от „Ротари клуб” в Мариня Гранде – „за неговата отдаденост и професионални постижения като преподавател и маестро на състава за перкусии „Токандар” и са неговите високи човешки и граждански качества, които са за пример”.
В изказването си на церемонията, в отговор на връчването на отличието му, Пауло остава верен на себе си. Позовавайки се на папа Франциск, според когото „Господ ни води през пустинята към свободата”, продължава така: „В духа на това послание аз, като атеист, ще кажа, че към свободата ни води мечтата, която се превръща в проект, проект за социално участие и действие. Ще цитирам Алваро Кунял: „На всички пожелавам с живота си да сбъдваме мечти”.”
А сега да се върнем към връзката на Пауло с България. Той е 19-годишен, когато пристига още с първата група португалски студенти, дошли да учат у нас през 1976 г.
Преди това, още по време на диктатурата в Португалия, когато е 13-14-годишен, се присъединява към нелегалната Комунистическа младеж в родния си град Мариня Гранде. Все носи китарата със себе си за прикритие на нелегалните сбирки – уж се срещат с приятели за музика, а всъщност обсъждат политиката и си разпределят позиви и издания на нелегалния комунистически вестник „Аванте” („Напред”) за разпространение. Посреща революцията с възторг, като повечето португалци по онова време.
С радост потегля и към България, когато разбира, че ще може да учи в социалистическа страна – изпълнен е с любопитство, ентусиазъм и мечти, разбира се.
След идването си в София Пауло първо изучава български в Института за чуждестранни студенти (ИЧС), където се сприятелява с младежи от много страни на Азия, Африка, арабския свят и Латинска Америка. Западноевропейските студенти по онова време са малко – главно от Португалия и Гърция.
Още в ИЧС Пауло изпъква и със страстта си към музиката – свири на няколко инструмента, пее. Сформира музикален състав на португалските студенти, който в следващите години става много популярен с постоянните си изяви по концерти и фестивали. Съставът участва в провеждания ежегодно студентски фестивал „Виктор Хара” в София и във фестивала на политическата песен „Ален мак” в Благоевград.
Освен, че представя португалски народни и революционни песни у нас, Пауло е увлечен и от българския фолклор. В ИЧС блесва с участието си в състава за български народни песни и танци, сформиран от чуждестранни студенти от цял свят. С хъс танцува ръченица със студентка от Доминиканската република.
Снимката им в български носии след изпълнението на този танц краси корицата на един сборник, издаден години по-късно от някогашни български възпитаници от различни страни и озаглавен „България през нашите очи”.
Записва се да следва във ВИФ, после прави и докторантура по рехабилитация на горен крайник в Ортопедията в Горна баня. Живее у нас общо над 10 години. Завързва многобройни приятелства – както с българи, така и със студенти от цял свят.
Днес Пауло е уважаван учител в голямо училище в Мариня Гранде, което има няколко департамента – по точни и природни науки, по философия и литература и т.н. Пауло оглавява департамента по изразяване на личността. Създал е и ръководи много успешния и канен за участия из цяла Португалия, а и в чужбина, младежки оркестър за перкусии и гайди „Токандар”. Пише и собствена музика, като в нея вплита и български фолклорни мотиви.
Пауло казва: „България е втората ми родина. Тя ме прие, когато бях на 19 години, и останах там до 30. Това е важна част от моя живот. България ми даде образование, научна степен, гражданско съзнание, възможност да опозная и други култури, защото общувах със студенти от над 100 страни. Това е огромно богатство. Българските възпитаници и до днес поддържаме връзка помежду си.”
Безплатните образование и здравеопазване, широкият достъп до култура, сърдечността на хората, спокойният и сигурен живот – тези важни белези на социалистическа България Пауло продължава високо да цени и до днес. А днешните българи, включително и доста от някогашните му колеги, му се виждат объркани и сякаш изгубили посоката, премазани от трудния живот след промените през 1989-та, лесно податливи към внушения и манипулации, прекалено доверчиви „към лъжовните витрини”.
Същевременно Пауло не е и от онези, които еднозначно идеализират социалистическия период у нас. Говорил е открито за недъзите му още тогава, докато е живял у нас: „Отивах при комсомолците и направо ги питах: България произвежда дънки, защо обаче ги няма по магазините за всички? Казвах им също: хубаво, направили сте национализации, строите, развивате индустрия и селско стопанство, но с главите на хората какво правите? Кога ще разговаряте с хората честно? Много добре разбираха какво ги питам, но не знаеха какво да отговорят. Някои се измъкваха, казваха: ти си единственият жив комунист, когото познаваме. Ами да, като чужденец можех да говоря каквото си искам. Но доста от българите се бояха. Когато бях в Ортопедията в Горна баня, колегите искаха аз да ходя на профсъюзните и партийните събрания, за да повдигам там проблемите. Чакайте бе, хора, аз съм чужденец, нямам право да участвам в такива събрания, това са ваши работи, но вие защо мълчите?!”.
Пауло разказва още: „Обичах да ходя в един клуб на активните борци против фашизма и капитализма в центъра на София. Там хапвах много вкусни кренвирши и си говорех с някогашни партизани. Много научих от тях, макар че отначало внимаваха с мен – все пак съм чужденец. По-откровени станаха след като Горбачов започна перестройката, която в началото тръгна добре – говореше се за повече социализъм, за връщане към ленинските принципи. Помня, че един бивш партизанин някъде по онова време ми разказа колко трудно му е било, когато след Девети септември го пратили да организира ТКЗС-ета. Без образование, без подготовка, но какво да прави, нали е войник на партията, трябвало да се справя и да се учи в крачка. Не искал такива трудности за сина си, погрижил се да му осигури всички удобства и добро образование. Но какво ми каза старият партизанин с голяма горчивина накрая за сина си? Ето какво: в крайна сметка произведох един червен буржоа. Сега, когато чувам от някои българи, че им се повръща, като се сетят за социализма, аз им отговарям: повръща ви се не от социализма, а от червената буржоазия. Мислете! Не всички са готови да го разберат. Но постепенно ще узреят. Колелото на историята се върти, както казваше Геори Димитров. Ще стане ясно и каква глупост беше да се взривява мавзолея, вместо да стане музей. И пак да спомена партизаните от онзи клуб на активните борци. Беше им интересно да ме разпитват за Португалия и някои ми казваха: вие там изгубихте революцията. А аз, още без да знам какво идва, отговарях: гледайте вие да не изгубите вашата…”.
Когато през 2019-та доведе семейството си да види България, Пауло веднага отиде и до Студентския град, от който има толкова младежки спомени. Не можа да го познае: „Как допуснахте този бардак там?! Проституция, наркотици, бандитизъм, простотия… Чувам да ми казват, че от това идвали пари. Ама много по-достойни пари ще идват, ако върнете добрите условия за обучение и живот на студентите. И от чужбина ще пристигат с удоволствие да учат тук и да си плащат за това”.
Пауло откровено тъгува за останалия само в спомените му Студентски град със столовете на символични цени, с безплатната поликлиника, с няколкото културни домове, със спортните зали и площадки, с просторните зелени площи, с общежитията. Имало е и много недостатъци, но сегашната картинка там за него е нетърпима.
Разказва и за активното си участие в действалия пак в Студентския град Клуб на дружбата, в който се събирали да обсъждат общи дейности и български комсомолци, и чуждестранни студенти. На едно такова заседание Пауло предлага на присъстващите младежи от различни страни всички да се ангажират с обща декларация, че когато се приберат по страните си, българските възпитаници никога няма да съдействат за войни между техните държави. „И всички го приеха! Араби, гърци, латиноамериканци… Имаше някои и с десни убеждения – но и те подкрепиха инициативата. Ето това направи от нас България: хора на мира и приятелството, придобили не само научни, но и човешки знания – където и да сме по света днес,” категоричен е Пауло.
И пак се връща към днешните реалности: „Мъчно ми е, като гледам как се връзвате на сладки приказки за рая на европейския свободен пазар – също както и у нас, в Португалия, навремето толкова хора се излъгаха. Убеждаваха и нас: зарежете, не се мъчете с тези маслини и зехтин, с този риболов, с виното, обувките, дрехите! Купете от нас всичко, ние ще ви построим магистрали и ще ви го докараме. Да, ще ни докарат боклуците си, когато унищожат родното ни производство. С вас направиха същото. Къде са ви доматите, бе, българи? А пържолите? Каква е тази пластмаса, която послушно дъвчете сега? И хич не вярвайте на приказките, че нищо няма да се промени като ви натресат еврото. Питайте нас, минали сме по тоя път. Минимум два пъти поскъпна всичко, когато вкараха Португалия в еврозоната. Удар, от който мнозина толкова обедняха, че никога повече не стъпиха на краката си. Тази Европа, която ви продават, не е истинската. Това е варварската Европа. Трябва да изградим друга Европа – на хората, на хуманизма, на солидарността.”
В училището, където работи, Пауло си е спечелил авторитета на независим и критичен човек. Учениците му го обичат, защото винаги ги кара да развиват самостоятелно, критично мислене: „Когато преподавам, им казвам: първо ще чуете общоприето изложение на темата, после ще ви кажа моето лично мнение, а след това започваме дискусия, за да чуя всеки от вас какво мисли”.
С тази си неизменна независимост е скандализирал преди време и казионна лекторка, дошла да напътства учениците за ценностите на европейската демокрация и общия пазар: „Тя подкара 90-минутна безкрайно скучна лекция със заучени клишета и направо приспа учениците. Аз обаче я прекъснах и апострофирах: вие тук ни разказвате вашата представа за демокрацията. Но моята представа е друга. Хайде да поспорим. Нищо не казахте за Шенген, който е расистки, нищо за свободата на движение на народите. Само спускате доктрини на младите хора. Учениците веднага се събудиха. Стана им интересно. Я, някой се осмелява да спори. А госпожата се ядоса, каза, че ще се оплаче от мен и гневно напусна. Не се върна повече”, разказва Пауло.
Той е водил спорове и с учителите по история и философия в своето училище, защото не е съгласен с тяхното стриктно следване само на текстовете на учебниците: „Учебниците са направени едностранчиво. Те поднасят на учениците готови постулати. Не ги обучават, а ги индоктринират. Учителите разбират това, но им е по-лесно просто да следват учебниците. Не желаят да си създват затруднения. Но ако образованието не е добро, не изгражда мислещи личности, тогава будно общество ли получаваме, или лесно управляемо стадо?”
Пауло продължава: „Ето, например, няма да видиш в учебник у нас да пише, че диктатурата в Португалия е била фашистка. Наречена е тоталитарен режим. Но какво значи това? Тоталитаризъм има във всяка държава, щом въобще е държава. Основният въпрос е кой държи властта – защото има класи, има класова борба. Историята на човечеството е развитието на класовата борба, както казва Маркс. Но в училище не се изучва Маркс, а само древна философия. И учениците се отегчават, не виждат връзка с реалността около тях. Такова преподаване не ги обучава, не ги подготвя за живота, а само ги форматира за удобство на управляващите”.
Пауло продължава да членува в Португалската комунистическа партия, но критикува и нея, че е изгубила най-голямата си според него сила – не поддържа активни и инициативни низовите си структури, които по време на диктатурата са били двигател на съпротивата. Не се провеждат и демокртичните вътрешни обсъждания на партийната политика. „Това е основният проблем на ПКП. Тя не може да съществува, ако няма преки корени в народа, ако няма дейни първични организации,” убеден е Пауло. Той свързва ситуацията и с типа модерни партийни дейци и лидери: „Те са млади, интелигентни, добре образовани, технократи. Имаме такива и сред депутатите. Отлично се справят с техническите неща. Но на човешко ниво са нула. Мислят си, че имат връзка с народа, но нямат, не го разбират”.
Откроява и още една промяна от последните десетилетия, която счита за минус на цялата левица: „По-рано в клубовете на левите можеха да се срещнат начетени, дейни хора, будещи доверие и уважение, готови на взаимопомощ и себеотрицание. Сега там се навъртат странни младежи с татуировки, наркомани. Кого могат да увлекат след себе си?”
За Пауло образец за комунист продължава да бъде много уважаваният от него Арваало Кунял, с когото се е срещал няколко пъти като студент у нас. Когато Кунял идвал на партийни посещения в България, непременно правел срещи с португалските студенти и водел с тях много откровени разговори.
Кунял не е харесвал бюрократичния социализъм, наложил се навремето в СССР и в целия соцлагер – и открито се е противопоставял на проявите му. Държал и на точността на всяка дума и израз в подписваните двустранни документи. Остро се опълчил например на израз, който нашите апаратчици се опитали да пробутат в стандартно съвместно комюнике за „безусловната подкрепа на мирните инициативи на СССР”. Кунял бил категоричен: „ПКП никога няма да подпише такъв текст, защото основен принцип на ПКП е, че тя никога и нищо не подкрепя безусловно”.
Питам Пауло какъв образ от неговото пътуване из България през 2019-та се появява най-често в паметта му и той казва: „Останалите почти без хора села. Изоставените къщи. Единиците стари хора, които гледат подозрително всеки отбил се там. Мислех си тогава: на кого продадоха сърцата си българите? Защо се изгубиха така?”
А за революциите какво мисли? „Те никога не се губят, защото никога не свършват. От нас зависи да ги продължаваме”.
About The Author
