Точно преди 15 години публикувах статия в „Гардиън“.Тя започваше така:
Стига толкова. Време е за бойкот
Време е. Отдавна е време. Най-добрата стратегия за прекратяване на все по-кървавата окупация е Израел да се превърне в мишена на глобално движение от вида на онова, което сложи край на апартейда в Южна Африка. През юли 2005 г. огромна коалиция от палестински групи изложи плановете си да направи точно това. Те призоваха „съвестните хора по целия свят да наложат широкообхватен бойкот и да осъществят инициативи за изтегляне на инвестиции от Израел, подобни на тези, които бяха приложени спрямо Южна Африка по времето на апартейда“. Така се роди кампанията „Бойкот, дивестиции и санкции“).
През януари 2009 г. Израел отприщи нов шокиращ етап на масови убийства в ивицата Газа, като нарече жестоката си бомбардировъчна кампания операция „Излято олово“. В рамките на 22 дни бяха убити 1 400 палестинци; броят на жертвите от израелска страна беше 13. Това беше последната капка за мен и след години на сдържаност излязох публично в подкрепа на ръководения от палестинците призив за бойкот, дивестиции и санкции срещу Израел (известен като BDS), докато страната не започне да спазва международното право и универсалните принципи за правата на човека.
Въпреки че BDS получи широка подкрепа от над 170 палестински организации на гражданското общество, в международен план движението остана малко. По време на операция „Излято олово“ това започна да се променя и все повече студентски групи и профсъюзи извън Палестина се присъединиха към него.
Въпреки това мнозина не биха стигнали дотам. Съществува дълга и болезнена история на еврейски предприятия и институции, които са били обект на нападения от страна на антисемити. Експертите по комуникации, които лобират в полза на Израел, знаят как да използват тази травма, така че неизменно изкарват кампаниите, насочени към оспорване на дискриминационните и насилствени политики на Израел, като водени от омраза атаки срещу евреите като идентичностна група.
В продължение на две десетилетия широко разпространеният страх, произтичащ от това фалшиво уравнение, предпазваше Израел от сблъсъка с пълния потенциал на движението BDS – и сега, когато Международният съд изслушва опустошителния набор от доказателства на Южна Африка за това, че Израел е извършил престъплението геноцид в Газа, наистина е дошло крайно време.
Тактиките на това движение имат добре документирана история като най-мощните оръжия в арсенала на ненасилието – от бойкота на сегрегираните автобуси в САЩ до натискът за изтегляне на инвестиции от изкопаемите горива. Да ги вземем и да ги използваме в този повратен момент за човечеството е морално задължение.
Отговорността е особено голяма за онези от нас, чиито правителства продължават активно да подпомагат Израел със смъртоносни оръжия, изгодни търговски сделки и вето в ООН. Както BDS ни напомня, не трябва да позволяваме на тези морално фалирали договорки между елитите да говорят вместо нас без възражения.
Групи от организирани потребители имат възможност да бойкотират компании, които инвестират в незаконни селища или произвеждат израелски оръжия. Профсъюзите могат да накарат пенсионните си фондове да се откажат от тези фирми. Общинските власти могат да избират изпълнители въз основа на етични критерии, които забраняват тези взаимоотношения. Както ни напомня Омар Баргути, един от основателите и лидерите на движението BDS: „Най-дълбокото етично задължение в тези времена е да действаме, за да прекратим съучастието. Само по този начин можем да се надяваме наистина да сложим край на потисничеството и насилието.“
По този начин BDS заслужава да се разглежда като външна политика на народа или дипломация отдолу – и ако стане достатъчно силна, в крайна сметка ще принуди правителствата да наложат санкции отгоре, както се опитва да направи Южна Африка. Това очевидно е единствената сила, която може да отклони Израел от сегашния му път.
Баргути подчертава, че както някои бели южноафриканци са подкрепяли кампаниите срещу апартейда по време на дългата борба, така и израелските евреи, които се противопоставят на системните нарушения на международното право от страна на тяхната държава, са добре дошли да се присъединят към BDS. По време на операцията „Излято олово“ група от около 500 израелци, много от които изтъкнати творци и учени, направиха точно това, като в крайна сметка нарекоха групата си „Бойкот отвътре“.
В статията си от 2009 г. цитирах първото им лобистко писмо, в което се призоваваше за „приемане на незабавни ограничителни мерки и санкции“ срещу собствената им страна и се правеха преки паралели с южноафриканската борба срещу апартейда. „Бойкотът на Южна Африка беше ефективен“, посочиха те, като заявиха, че той е помогнал да се сложи край на легализирането на дискриминацията и гетоизацията в тази страна, и добавиха: „Тази международна подкрепа трябва да спре.“
Това беше вярно преди 15 години, а днес е бедствено вярно.
Цената на безнаказаността
Четейки документите на BDS от средата и края на 2000-те, най-силно ме поразява степента на влошаване на политическия и хуманитарен терен. През изминалите години Израел е построил повече стени, издигнал е повече контролно-пропускателни пунктове, пуснал е да вилнеят повече незаконни заселници и е започнал много по-смъртоносни войни. Всичко се е влошило: стъкмистиката, яростта, справедливостта. Ясно е, че безнаказаността – чувството за неприкосновеност и недосегаемост, което е в основата на отношението на Израел към палестинците – не е статична сила. Тя прилича по-скоро на нефтен разлив: веднъж изпусната, тя се просмуква навън, отравяйки всичко и всички по пътя си. Разпространява се широко и потъва дълбоко.
Откакто през юли 2005 г. беше отправен първоначалният призив за BDS, броят на заселниците, живеещи незаконно на Западния бряг, включително в Източен Йерусалим, нарасна драстично до около 700 000 души – почти колкото броят на палестинците, прогонени по време на Накба през 1948 г. С разрастването на аванпостовете на заселниците се увеличидрастично и насилието при нападенията на заселници над палестинци, докато идеологията на еврейското превъзходство и дори откритият фашизъм се превърнаха в център на политическата култура в Израел.
Когато написах оригиналната си статия за BDS, преобладаващото мнение на масовия потребител беше, че аналогията с Южна Африка е неуместна и че думата „апартейд“, която се използва от палестинските юристи, активисти и организации за защита на правата на човека, е ненужно подстрекателска. Сега всички – от Human Rights Watch до Amnesty International и водещата израелска правозащитна организация B’Tselem – са направили свои собствени внимателни проучвания и са стигнали до неизбежното заключение, че апартейдът наистина е правилният правен термин за описание на условията, при които израелци и палестинци водят крайно неравностоен и сегрегиран живот. Дори Тамир Пардо, бившият ръководител на разузнавателната агенция Мосад, признава това: „Тук има държава на апартейда“, казва той през септември. „На територия, където двама души биват съдени по две правни системи, това е държава на апартейда.“
Освен това мнозина вече разбират, че апартейд съществува не само в окупираните територии, но и в границите на Израел от 1948 г. – аргумент, изложен в голям доклад от 2022 г. на коалиция от палестински групи за защита на правата на човека, свикана от Ал-Хак. Трудно е да се твърди обратното, когато сегашното крайнодясно правителство на Израел дойде на власт по силата на коалиционно споразумение, което гласи: „Еврейският народ има изключително и неоспоримо право на всички райони на Земята на Израел … Галилея, Негев, Голан, Юдея и Самария“.
Когато цари безнаказаност, всичко се променя и премества, включително и границите на колонизацията. Нищо не остава статично.
След това идва въпросът с Газа. Броят на палестинците, убити по време на операцията „Излято олово“, тогава беше непонятен. Скоро разбрахме, че това не е било единичен случай. Вместо това операцията постави началото на нова убийствена политика, която израелските военни служители небрежно наричаха „косене на тревата“: на всеки няколко години се провежда нова бомбардировъчна кампания, при която загиват стотици палестинци, а в случая с операция „Защитно острие“ през 2014 г. – над 2000, включително 526 деца.
Тези цифри отново шокираха и предизвикаха нова вълна от протести. Това все още не беше достатъчно, за да се лиши Израел от безнаказаността си, която продължаваше да бъде защитавана от надеждното вето на САЩ в ООН, както и от постоянния поток от оръжия. Още по-разяждащи от липсата на международни санкции бяха наградите: през последните години, наред с цялото това беззаконие, Вашингтон призна Йерусалим за столица на Израел, а след това премести посолството си там. Освен това с посредничеството на Вашингтон бяха подписани т.нар. Абрахамски споразумения, които доведоха до изгодни договорки за нормализиране на отношенията между Израел и Обединените арабски емирства, Бахрейн, Судан и Мароко.
Доналд Тръмп беше този, който започна да обсипва Израел с тези най-нови, дългоочаквани подаръци, но процесът продължи безпроблемно и при Джо Байдън. И така, в навечерието на 7 октомври Израел и Саудитска Арабия бяха на прага да подпишат това, което беше главозамайващо обявено за „сделката на века“.
Къде бяха палестинските права и стремежи във всички тези сделки? Абсолютно никъде. Защото другото нещо, което се промени през тези години на безнаказаност, беше всяка презумпция, че Израел възнамерява да се върне на масата за преговори. Ясната цел беше смазването на палестинското движение за самоопределение чрез сила, наред с физическа и политическа изолация и фрагментация.
Знаем как ще се развият следващите глави от тази история. Ужасяващата атака на Хамас от 7 октомври. Яростната решимост на Израел да се възползва от тези престъпления, за да направи това, което някои от висшите ръководители на правителството така или иначе отдавна искаха: да обезлюди Газа от палестинци, което в момента изглежда се опитва да направи чрез комбинация от директни убийства, масово разрушаване на домове („домицид„), разпространение на глад, жажда и инфекциозни болести, и в крайна сметка масово изселване.
Не се заблуждавайте: ето какво означава да позволиш на една държава да се развихри като бандит, да оставиш безнаказаността да властва безконтролно в продължение на десетилетия, използвайки реалните колективни травми, понесени от еврейския народ, като безкрайно оправдание и прикритие. Подобна безнаказаност ще погълне не само една държава, но и всяка държава, с която е съюзник. Тя ще погълне цялата международна архитектура на хуманитарното право, изкована в пламъците на нацисткия холокост. Ако ѝ позволим.
Десетилетие на правни атаки срещу BDS
Това повдига въпроса за още нещо, което не е останало стабилно през последните две десетилетия: Израел е все по-обсебен от идеята да смаже BDS, независимо от цената на трудно извоюваните политически права. През 2009 г. критиците на BDS изтъкнаха много аргументи за това, защо BDS е лоша идея. Някои от тях се притесняваха, че културният и академичният бойкот ще прекрати така необходимия диалог с прогресивните израелци, и се опасяваха, че ще се стигне до цензура. Други твърдяха, че наказателните мерки ще предизвикат ответна реакция и ще придвижат Израел още по-надясно.
Затова е поразително, че тези ранни дебати почти са изчезнали от общественото пространство, и то не защото едната страна е спечелила спора. Те изчезнаха, защото цялата идея за провеждане на дебати беше изместена от една всеобхватна стратегия: използване на правно и институционално сплашване, целящо тактиките на BDS да бъдат направени невъзможни за прилагане и самото движение да бъде смачкано.
До момента в САЩ са внесени общо 293 законопроекта срещу BDS в цялата страна и те са приети в 38 щата, според организацията Palestine Legal, която следи отблизо тази кампания. Организацията посочва, че някои закони са насочени към финансирането на университетите, други изискват всеки, който получава договор с държавата или работи за нея, да подпише договор, с който се задължава да не бойкотира Израел, а „някои призовават държавата да състави публични черни списъци на организациите, които бойкотират в името на правата на палестинците или подкрепят BDS“. Междувременно в Германия подкрепата за каквато и да е форма на BDS е достатъчна, за да се отнемат награди, да се спре финансирането, да се отменят представления и лекции (нещо, което съм преживяла от първа ръка).
Не е изненадващо, че тази стратегия е най-агресивна в самия Израел. През 2011 г. страната прие Закона за предотвратяване на вредите, нанесени на държавата Израел чрез бойкот, с което ефективно пресече в зародиш зараждащото се движение „Бойкот отвътре“. Правният център „Адала“, организация, работеща за правата на арабските малцинства в Израел, обяснява, че законът „забранява публичното насърчаване на академичен, икономически или културен бойкот от страна на израелски граждани и организации срещу израелски институции или незаконните израелски селища на Западния бряг. Той дава възможност за подаване на граждански искове срещу всеки, който призовава за бойкот“. Подобно на законите на щатско ниво в САЩ, „той също така забранява на лице, което призовава за бойкот, да участва в какъвто и да е публичен търг“. През 2017 г. Израел започна открито да забранява на активисти, подкрепящи BDS, да влизат в Израел; 20 международни групи бяха включени в т.нар. черен списък на BDS, сред които и антивоенната група „Еврейски глас за мир“.
Междувременно в САЩ лобисти на петролни и газови компании и производители на оръжие вземат пример от правната офанзива срещу BDS и прокарват имитиращи закони за ограничаване на кампаниите за изтегляне на инвестиции, насочени срещу техните клиенти. „Това показва защо е толкова опасно да се разрешава този вид палестинско изключение за свободата на словото“, казва Меера Шах, старши адвокат в Palestine Legal, пред списание Jewish Currents. „Защото то не само е вредно за движението за права на палестинците – то в крайна сметка идва да навреди и на други социални движения“. За пореден път нищо не остава статично, безнаказаността се разширява и когато правото на бойкот и дивестиции се отнема заради палестинската солидарност, се отнема и правото да се използват същите инструменти за настояване за действия в областта на климата, контрол върху оръжията и правата на ЛГБТ+.
В известен смисъл това е предимство, тъй като дава възможност за задълбочаване на съюзите между различните движения. Всяка голяма прогресивна организация и профсъюз са заинтересовани от защитата на правото на бойкот и отчуждаване като основни принципи на свободното изразяване и критични инструменти за социална трансформация. Малкият екип на Palestine Legal води отпор в САЩ по необичайни начини – завежда съдебни дела, които оспорват анти-BDS законите като противоконституционни, и подкрепя делата на други. Те заслужават много повече подкрепа.
Дали най-накрая настъпва моментът на BDS?
Има и друга причина да бъдем обнадеждени: причината, поради която Израел преследва BDS кампанията с такава жестокост, е същата, поради която толкова много активисти продължават да вярват в нея въпреки тези многостранни атаки. Защото тя може да проработи.
Видяхме го, когато световните компании започнаха да се изтеглят от Южна Африка през 80-те години на миналия век. Не защото внезапно бяха обхванати от антирасистко морално прозрение. По-скоро, когато движението стана международно и кампаниите за бойкот и отказ от участие започнаха да засягат продажбите на автомобили и клиентите на банки извън страната, тези компании изчислиха, че ще им струва по-скъпо да останат в Южна Африка, отколкото да я напуснат. Западните правителства започнаха да налагат санкции със закъснение по подобни причини.
Това навреди на южноафриканския бизнес сектор, част от който оказваше натиск върху правителството на апартейда да направи отстъпки пред чернокожите освободителни движения, които от десетилетия се бунтуваха срещу апартейда чрез въстания, масови стачки и въоръжена съпротива. Цената на поддържането на жестокото и насилствено статукво ставаше все по-висока, включително за елита на Южна Африка.
Накрая, в края на 80-те години, натискът отвън и отвътре стана толкова силен, че президентът Фредерик де Клерк бе принуден да освободи Нелсън Мандела от затвора след 27 години, а след това да проведе избори „един човек – един глас“, които направиха Мандела президент.
Палестинските организации, които поддържат пламъка на BDS жив през някои много мрачни години, все още възлагат надежди на южноафриканския модел на външен натиск. Всъщност, тъй като Израел усъвършенства архитектурата и техниката на гетоизацията и изселването, това може да е единствената надежда.
Това е така, защото Израел е значително по-изолиран от вътрешния натиск от страна на палестинците, отколкото белите южноафриканци по време на апартейда, които зависеха от чернокожата работна ръка за всичко – от домакинската работа до добива на диаманти. Когато чернокожите южноафриканци оттегляха труда си или участваха в други видове нарушения на икономическата дейност, това не можеше да бъде пренебрегнато.
Израел се е поучил от уязвимостта на Южна Африка: от 90-те години насам зависимостта му от палестинската работна ръка непрекъснато намалява, главно благодарение на т.нар. гастарбайтери и на притока на около един милион евреи от бившия Съветски съюз. Това помогна на Израел да премине от модела на потисническа окупацията към днешния модел на гетоизация, който се опитва да накара палестинците да изчезнат зад грамадни стени с високотехнологични сензори и така прехвалената израелска противоракетна отбрана „Железен купол“.
Но този модел – нека го наречем “ укрепен балон“ – носи свои собствени уязвимости, и то не само по отношение на атаките на Хамас.По-систематичната уязвимост идва от изключителната зависимост на Израел от търговията с Европа и Северна Америка – от туристическия сектор до сектора на технологиите за наблюдение, задвижвани от изкуствен интелект. Марката, която Израел е създал за себе си, е на закъсал, модерен, западен аванпост в пустинята, малко балонче на Сан Франциско или Берлин, което просто се е озовало в арабския свят.
Това прави страната уникално уязвима за тактиките на BDS, включително за културни и академични бойкоти. Защото, когато поп звезди, желаещи да избегнат спорове, отменят спирките си в Тел Авив, а престижни американски университети прекъсват официалните си партньорства с израелски университети, след като са станали свидетели на взривяването на множество палестински училища и университети, и когато красиви хора вече не избират Ейлат за почивката си, защото последователите им в Instagram няма да се впечатлят, това подкопава целия икономически модел на Израел и неговото самочувствие.
Това ще окаже натиск там, където днес израелските лидери явно не усещат почти нищо. Ако световните технологични и инженерни фирми спрат да продават продукти и услуги на израелската армия, това ще увеличи натиска още повече, може би достатъчно, за да промени политическата динамика. Израелците силно желаят да бъдат част от световната общност и ако изведнъж се окажат изолирани, много повече избиратели биха могли да започнат да изискват някои от действията, които сегашните израелски лидери отхвърлят с лека ръка – като например да преговарят с палестинците за траен мир, основан на справедливостта и равенството, както са определени от международното право, вместо да се опитват да защитят своя укрепен балон с бял фосфор и етническо прочистване.
Проблемът, разбира се, е, че за да работи ненасилствената тактика на BDS, победите не могат да бъдат спорадични или незначителни. Те трябва да бъдат устойчиви и масови – поне толкова масови, колкото южноафриканската кампания, при която големи корпорации като General Motors и Barclays Bank оттеглиха инвестициите си, а големи изпълнители като Брус Спрингстийн и Ринго Стар се присъединиха към една емблематична за 80-те години супергрупа, за да запеят „ain’t gonna play Sun City“ (препратка към прословутия луксозен курорт в Южна Африка).
Движението BDS, насочено срещу несправедливостта в Израел, със сигурност се е разраснало през последните 15 години; Баргути смята, че „профсъюзите на работниците и фермерите, както и движенията за расова, социална, полова и климатична справедливост“, които го подкрепят, „общо представляват десетки милиони по света“. Но движението все още не е достигнало ниво на повратна точка като в Южна Африка.
Това има своята цена. Не е нужно да си историк на освободителните борби, за да знаеш, че когато тактиките, ръководени от морални принципи, са пренебрегвани, измествани на заден план, омаскарявани и забранявани, тогава други тактики – необвързани с тези етични съображения – стават много по-привлекателни за хората, които отчаяно се стремят към някаква надежда за промяна.
Никога няма да разберем как настоящето можеше да бъде различно, ако повече хора, организации и правителства се бяха вслушали в призива на палестинското гражданско общество за BDS, отправен през 2005 г. Когато преди няколко дни се свързах с Баргути, той не гледаше назад към две десетилетия на безнаказаност, а към 75 години. Израел, каза той, „не би могъл да извършва продължаващия си излучван по телевизията геноцид в Газа без съучастието на държави, корпорации и институции с неговата система на потисничество“. Съучастието, подчерта той, е нещо, което всички ние имаме силата да отхвърлим.
Едно е сигурно: сегашните зверства в Газа значително засилват аргументите за бойкот, дивестиции и санкции. Тактиките за ненасилие, които мнозина отписваха като крайни или се страхуваха, че ще бъдат обявени за антисемитски, изглеждат съвсем различно в приглушената светлина на две десетилетия на кръвопролития, с нови отломки, натрупани върху старите, с нова скръб и травма, запечатани в психиката на нови поколения, и с нови дълбочини на поквара, достигнати както в думите, така и в делата.
Тази неделя, в последното си предаване по MSNBC, Мехди Хасан интервюира живеещия в Газа палестински фотожурналист Мотаз Азаиза, който ден след ден рискува собствения си живот, за да покаже на света снимки на масовите убийства, извършвани от Израел. Посланието му към американските зрители беше категорично: „Не се наричайте свободен човек, ако не можете да направите промени, ако не можете да спрете геноцида, който все още продължава“.
В момент като нашия ние сме това, което правим. Толкова много хора правят повече от всякога: блокират доставките на оръжие, окупират правителствени сгради с искане за прекратяване на огъня, присъединяват се към масови протести, казват истината, колкото и да е трудно. Комбинацията от тези действия може би е допринесла за най-значимото развитие в историята на BDS: делото на Южна Африка до Международния съд в Хага, в което Израел се обвинява в извършване на геноцид и се призовава за временни мерки за спиране на нападението срещу Газа.
В неотдавнашен анализ на израелския вестник Haaretz се отбелязва, че ако Международният съд се произнесе в полза на Южна Африка, дори ако САЩ наложат вето на военната намеса в ООН, „съдебното разпореждане може да доведе до остракиране на Израел и израелските компании и до санкции, наложени от отделни държави или блокове“.
Междувременно бойкотите на местно ниво вече започват да дават резултат. През декември Puma – една от основните цели на BDS – обяви, че ще прекрати спорното си спонсорство на националния отбор по футбол на Израел. Преди това от голям фестивал на комиксите в Италия се изнесоха творци, след като стана ясно, че сред спонсорите е израелското посолство. А този месец главният изпълнителен директор на McDonald’s Крис Кемпчински написа, че това, което той нарича „дезинформация“, оказва „значимо бизнес въздействие“ върху някои от продажбите на „няколко пазара в Близкия изток и някои извън региона“. Това беше препратка към вълната от възмущение, предизвикана от новината, че McDonald’s Israel е дарил хиляди ястия на израелски войници. Кемпчински се опита да отдели глобалната марка от „местните оператори-собственици“, но малко хора от движението BDS са убедени в това разграничение.
Тъй като BDS продължава да набира скорост, ще бъде от решаващо значение да осъзнаем, че се намираме в разгара на тревожна и реална вълна от престъпления от омраза, много от които са насочени срещу палестинци и мюсюлмани, но също и срещу еврейски предприятия и институции, просто защото са евреи. Това е антисемитизъм, а не политическа активност.
BDS е сериозно, ненасилствено движение с утвърден модел на управление. Макар да дава на местните организатори автономия да определят кои кампании ще работят в техните райони, Националният комитет на BDS определя водещите принципи на движението и внимателно подбира малка група корпоративни цели с голямо въздействие, избрани „поради доказаното им съучастие в нарушаването на палестинските човешки права от страна на Израел“.
Комитетът също така ясно заявява, че не призовава за бойкотиране на отделни израелци, защото са израелци, а че „по принцип отхвърля бойкотирането на отделни лица въз основа на тяхното мнение или идентичност (като гражданство, раса, пол или религия)“. С други думи, мишените са институции, замесени в системи на потисничество, а не хора.
Никое движение не е перфектно. Всяко движение ще направи грешни стъпки. Най-неотложният въпрос сега обаче няма много общо със съвършенството. Той е просто следният: кое има най-голям шанс да промени морално неприемливото статукво, като същевременно спре по-нататъшното кръвопролитие? Неукротимият журналист от Haaretz Гидеон Леви не си прави илюзии за това какво ще е необходимо. Наскоро той каза на Оуен Джоунс: „Формулата е много проста: докато израелците не плащат и не са наказани за окупацията, не са подведени под отговорност за нея и не я усещат ежедневно, нищо няма да се промени.“
Часът е късен
През юли 2009 г., няколко месеца след като бе публикувана оригиналната ми статия за BDS, пътувах до Газа и Западния бряг. В Рамала изнесох лекция за своето решение да подкрепя бойкота. Включих извинение за това, че не съм добавила гласа си към каузата по-рано, за което признах, че е било резултат от страх – страх, че тактиката е твърде крайна когато е насочена към държава, изкована от еврейската травма; страхът, че ще бъда обвинена в предателство на моя народ. Страхове, които все още изпитвам.
„По-добре късно, отколкото никога“, каза ми един любезен слушател след разговора.
Тогава беше късно, а сега е още по-късно. Но не е твърде късно. Не е твърде късно за всички нас да създадем своя собствена външна политика отдолу, която да се намесва в културата и икономиката по интелигентен и стратегически начин – начин, който дава осезаема надежда, че десетилетията на безконтролна безнаказаност на Израел най-накрая ще приключат.
Както националният комитет на BDS попита миналата седмица: „Ако не сега, то кога? Южноафриканското движение срещу апартейда се организира в продължение на десетилетия, за да получи широка международна подкрепа, която да доведе до падането на апартейда; и апартейдът наистина падна. Свободата е неизбежна. Сега е моментът да предприемем действия, за да се присъединим към движението за свобода, справедливост и равенство в Палестина.“
Стига толкова. Време е за бойкот.
About The Author
