Мъри Букчин и Мъри Ротбард са примери за това, как някога неизвестни мислители могат да се прочуят посмъртно – у дома и на далечни места. Те следват траектория, подобна на тази на Джереми Бентам, описана от Уилям Хазлит в есе в „Духът на епохата“ (1815 г.), написано още приживе на философа-утилитарист. Според Хейзлит „репутацията на Бентам се намира в периферията, а светлините на неговото разбиране се отразяват с нарастващ блясък от другата страна на земното кълбо. Името му е малко известно в Англия, по-добре в Европа, най-добре в равнините на Чили и мините на Мексико. Той е предложил конституции за Новия свят и е създал закони за бъдещите времена.“
Букчин е роден през 1921 г. и умира през 2006 г., а датите на Ротбард са от 1926 до 1995 г. И двамата са били сравнително неизвестни фигури приживе, познати на читателите на малки списания и на последователите на крайни политически фракции, но съвсем не са създавали новини на първите страници на вестниците. През 2017 г. Джон Ганц пише в The Baffler, че Ротбард е „забравеният човек“. И все пак става все по-очевидно, че техните политически философии, често презирани от основните арбитри на лявото и дясното, са имали трайно въздействие. Подобно на Бентам, те са създавали закони за бъдещи времена.
Визията на Букчин за децентрализиран политически радикализъм е оставила своя отпечатък върху движения като „Окупирай Уолстрийт“ и антифа. Още по-важно е, че либертарният социализъм на Букчин се превърна в една от движещите идеологии на кюрдския национализъм, която е в основата на управлението на Рожава (регион в Сирия под кюрдски контрол) и на кюрдското политическо движение в Югоизточна Турция.
Ротбард, който е създател на крайната версия на либертарианството, наречена анархокапитализъм, също има неспокоен и пътуващ надалеч дух. Както Ганц убедително показва, Ротбард е важен предшественик на тръмпизма. През 80-те години на ХХ век Ротбард съчетава традиционното анархокапиталистическо желание за демонтиране на държавата с расовата неприязън на палеоконсерватори като Пат Бюканън, създавайки синтез, който има здравина и обхват. Новоизбраният президент на Аржентина Хавиер Милеи се определя като анархокапиталист. Милей притежава пет клонирани кучета, които нарича свои „четириноги деца“ и към които често се обръща за политически съвети. Всяко куче е кръстено на либертариански икономист. Едното се казва Мъри, по името на Ротбард.
Въпреки че имат едно и също име, и двамата се определят като анархисти и имат други сходства, в живота Букчин и Ротбард не се разбират. Както пише Брайън Дохърти в книгата си от 2007 г. „Радикали за капитализма“: „Свободолюбива история на съвременното американско либертарианско движение“: „Анархо-левият теоретик Мъри Букчин става случаен посетител на известната всекидневна на Ротбард – докато един ден Ротбард гневно не го изгонва от къщата.“ По-късно Букчин се възмущава от факта, че Ротбард лъжливо го е обвинил, че е марксист.
Разправията между двамата Мъри не е просто типичната сектантска кавга в радикалната политика, а се основава на фундаментално несъгласие. Либертарианизмът на Букчин беше автентичен: Той наистина искаше не само децентрализирана държава, но и разрушаване на класовите, расовите и половите йерархии, които са в основата на потисничеството. За разлика от него анархизмът на Ротбард беше престорена идеология с антидържавна реторика, която прикриваше желанието за създаване на много по-строго йерархично общество.
Ротбард е любопитна смесица от екстремистки цели, преследвани с опортюнистични средства. В различни моменти от живота си той се свързва с толкова различни личности и движения като Уилям Ф. Бъкли, Айн Ранд, Уилям Епълман Уилямс, маоистката фракция на Партията на мира и свободата, Чарлз Кох и Пат Бюканън.
Дивите лутания на Ротбард из целия политически спектър имат смисъл, ако разберем, че той е виждал във всеки тактически съюз необходима стъпка към унищожаването на социалната държава. Въпреки че е израснал в предимно ляво семейство, Ротбард, повлиян от баща си, е яростен противник на Новия курс. Ранните му герои са Робърт Тафт и Джоузеф Маккарти. За известен период от време той е съюзник на Айн Ранд и част от кръга на Уилям Ф. Бъкли „National Review“, но започва да не вярва и на двамата. Мъдро се опасява от фанатичния характер на движението на Ранд (което той описва като „тоталитарен религиозен култ“) и вижда войнствеността на National Review по време на Студената война като бастион на етатизма.
Убеждението на Ротбард, че Студената война вкарва Съединените щати всъстояние на постоянна военна-социална държава, го отвежда до най-интересния му творчески период – 60-те години на ХХ в., когато той се съюзява с мислители от Новата левица като Уилям Епълман Уилямс, както и с Партията на мира и свободата.Това е периодът, в който Мъри Букчин е допуснат за кратко в дневната на Ротбард. Работейки с тези съюзници, Ротбард разработва критика на технократския и корпоративния либерализъм, която остава ценна. Корпоративният либерализъм е нещо, което и Новата левица, и либертарианците могат да обединят, виждайки в него враг.
През 1972 г. Ротбард издава в съавторство с Роналд Радош (тогава също част от Новата левица, но по-късно неоконсерватор) книга, озаглавена „Нова история на Левиатан“. Както отбелязва историкът Гари Герстъл в книгата „Възход и падение на неолибералния ред“ (2022 г.), томът на Ротбард и Радош е „основополагащ текст“, който „оказва значително влияние върху писането на американската политическа история през следващия четвърт век“.
Но по времето, когато се появява „Нова история на Левиатан“, съюзът на Ротбард с Новата левица вече е разклатен. През 1969 г. Ротбард се отказва от твърдия либертариански подход, който наследява от икономиста Лудвиг фон Мизес, и започва да се самоопределя като анархокапиталист (заимствайки го от някогашния си съюзник Карл Хес, бивш автор на речи на Бари Голдуотър, който става радикал на Новата левица).
Както пише историкът Куин Слободиан в неотдавнашното си изследване „Crack-Up Capitalism“, Ротбард „не е имал никаква търпимост към правителството от какъвто и да е вид… В неговия идеален свят правителството би било напълно премахнато. Сигурността, комуналните услуги, инфраструктурата, здравеопазването – всичко това би се купувало чрез пазара, без да има предпазна мрежа за тези, които не могат да плащат.“
В книгата си „Етика на свободата“ (1982 г.), развивайки анархо-капиталистическо мислене, Ротбард твърди, че родителите имат право да умъртвяват децата си от глад.В този пасаж е уловен характерът на разсъжденията на Ротбард:
“Ако приложим нашата теория към родителите и децата, това означава, че родителят няма право да упражнява агресия срещу децата си, но също така, че родителят не би трябвало да има правно задължение да храни, облича или образова децата си, тъй като такива задължения биха означавали позитивни действия, наложени на родителя и лишаващи го от права. Следователно родителят не може да убива или осакатява детето си и законът правилно забранява на родителя да прави това. Но родителят следва да има законното право да не храни детето, т.е. да го остави да умре.”
В същия дух Хавиер Милеи предлага да се легализира продажбата на деца.
Това схващане за родителските права е характерно за защитата на крайната йерархия от страна на Ротбард, която може да се види и в неговото застъпничество за расов сепаратизъм. През 60-те години на ХХ в., както отбелязва Слободиан, Ротбард „вярва, че отделянето на чернокожите от Съединените щати е постижимо; в действителност общностите трябва да спазват принципа на расовото разделение. Той се разочарова от междурасовото сътрудничество на бели и чернокожи радикали. Черните трябва да работят с черните, смяташе той, точно както е „отговорност на белите да изградят движението на белите“.
Отказът на Ротбард от антирасизма и феминизма е повратна точка в интелектуалния му път и изключва всякакви съюзи, които той би могъл да сключи с Букчин или други леви. Слободиан отбелязва, че „отклонението на Новата левица от предпочитания от него сценарий за расов изход насочва Ротбард яростно срещу нея в началото на 70-те години. Техният упорит егалитаризъм е оскърбление за вярата му в биологично заложената йерархия на таланта и способностите както при индивидите, така и при групите“.
Като се отдръпва от Новата левица, през 1974 г. Ротбард помага за основаването на фондация „Чарлз Кох“, прекръстена през 1974 г. на Институт „Катон“. Макар че за кратко Ротбард намира истинско влияние като сив кардинал на мрежата на братята Кох, той се възмущава от това, което смята за компрометирана визия за свободата. Те просто искат да намалят държавата, докато той иска да я унищожи напълно.
През 1982 г. Ротбард помага за създаването на нов мозъчен тръст – Институт за австрийска икономика „Лудвиг фон Мизес“, който се помещава в Обърн, щата Алабама .Негов съюзник в това начинание е неоконфедеративен либертарианец на име Люелин Рокуел-младши, описан от Слободиан като „едновременно радикален либертарианец и защитник на расовия сепаратизъм още от първата си позиция в консервативното издателство „Арлингтън Хаус“ (наречено с малко финес по името на последната резиденция на конфедеративния генерал Робърт Е. Лий)“. В писмо от 1970 г. Рокуел заявява, че подкрепя „фактическата сегрегация за мнозинството от двете раси“.
Това партньорство с Рокуел поставя началото на последния и най-дълготрайно влиятелен етап на Ротбард. Той вече се нарича палеолибертарианец (за да се разграничи от повлияните от Новата левица либертарианци, които са социално либерални). Под тази рубрика Ротбард работи за създаване на съюз с личности като Пат Бюканън и Самюъл Т. Франсис, които се преименуват на палеоконсерватори (за да разграничат политиката си от доминиращия тогава неоконсерватизъм на Норман Подхорец и Ървинг Кристол). Според Рокуел в едно есе от 1990 г. за „The Rockwell-Rothbard Report“ (бюлетин, издаван от екипа) задачата е била да се прочистят „хипитата, наркоманите и войнствено настроените срещу християнството атеисти“ от либертарианското движение. В статия за „The Rockwell-Rothbard Report“ от 1992 г. Ротбард издига Дейвид Дюк като модел за политиката на новия десен популизъм, който според него е необходим.
В тази статия Ротбард показва до каква степен е изоставил всякаква претенция за анархистичен антидържавизъм. По въпроса за престъпността той пише: „Върнете си улиците: смачкайте престъпниците. И под това разбира се имам предвид не „престъпниците с бели якички“ или „търговците с вътрешна информация“, а жестоките улични престъпници – грабители, нападатели, изнасилвачи, убийци. Полицаите трябва да бъдат развързани и да им бъде позволено да налагат незабавни наказания, като, разбира се, носят отговорност, когато сгрешат.“ Той добавя: „Върнете си улиците: Отървете се от безделниците. Отново: развържете ръцете на полицаите, за да изчистят улиците от безделници и бродяги. Къде ще отидат те? На кого му пука?“
Наскоро Дейвид Адлер от „Прогресивния интернационал“ съобщи в Туитър: „Президентът Хавиер Милей обявява тотална репресия срещу аржентинското гражданско общество, като призовава въоръжените сили да прекъсват стачки, да арестуват протестиращи, да „защитават“ децата от семействата, които ги водят на демонстрации, и да създадат нов национален регистър на всички агитиращи организации.“ Наивниците ще кажат, че Милей предава духа на либертарианството и анархизма. Но в действителност бруталното използване на държавната власт за потискане на свободното слово и активизма е в основата на анархокапиталистическият дневен ред.
Тази визия за обществото не е анархистка. Нито дори е либертарианска. Тя е авторитарна. Нищо чудно, че Мъри Ротбард не е могъл да се разбере с Мъри Букчин. Не е изненадващо и това, че с нарастването на авторитарността на политическата десница по света Ротбард е Мъри на момента.
About The Author
