Джанет Бийл е един от водещите писатели либертарни социалисти в Съединените щати. В продължение на няколко десетилетия тя е партньор и сътрудник на покойния политически теоретик Мъри Букчин, който по думите на Village Voice стои „на върха на жанра на утопичната социална критика“. В смели произведения като „Слушай, марксист!“ и „Екология на свободата“ Букчин поставя основите на антикапиталистическа, екологично ориентирана и антиавторитарна левица. Анализът на Букчин често е провокативен, а в произведения като „Социален анархизъм или лайфстайл анархизъм“ и „Да преочароваме човечеството“ (което включва задоволително разобличаване на Ричард Докинс) той оспорва опасните според него течения на антирационалистично и примитивистично мислене, които се появяват в ляво. Букчин се опитва да създаде философия, която е в подкрепа на технологиите, но същевременно е чувствителна към екологичното разрушение, и която спасява прозренията на Маркс, избягвайки закостенялостта на марксизма от 21-ви век. Той е един от първите мислители, които предупреждават, че самият капитализъм причинява катастрофално глобално затопляне.
Бийл е автор на “Екология или катастрофа – животът на Мъри Букчин“ и “Политики на социалната екология”. Тя разговаря с Нейтън Дж. Робинсън от списание Current Affairs за за живота и работата на Букчин.
Нейтън Дж. Робинсън: Когато срещнете хора, които не са чували за Мъри Букчин или не познават мисълта и работата му, и ако ви помолят да им кажете защо смятате, че работата му е важна или има непреходна стойност, откъде да започнете?
Джанет Бийл: Първо, трябва да го представя като ляв и социалистически революционер. Той излиза от комунистическото движение, но разработва постмарксистки идеи за левицата, които започва да развива и защитава през 50-те години на миналия век и продължава да защитава до края на живота си. И вместо радикалното движение да се структурира около предполагаемия революционен пролетариат, който се оказа, че не е революционен, той смята, че е необходимо социалистическото движение да се организира около идеите за демокрация и екология.
Още в началото той разбира, че границите на капитализма са екологични. Започва да осъзнава това през 50-те години на миналия век, когато се провеждат изследвания на въздействието на химикалите и храните върху човешкото здраве, и той смята, че макар може би пролетариатът да не се е надигнал, защото е бил обезверен, със сигурност няма да търпи увреждане на здравето си от консумацията на химикали в храните и ще се надигне. Не се получи точно така, но прозрението беше валидно и с течение на десетилетията ставаше все по-валидно.
Той смяташе, че за да се попречи на силните на деня да управляват шоуто – политическите и икономическите елити – е необходимо властта да се върне директно в ръцете на хората. Демокрацията не трябва да бъде въпрос на представителство на хора, които отиват в избирателните секции и изпращат представители във Вашингтон, за да вземат решения от тяхно име, където те лесно могат да бъдат корумпирани. Той счита, че властта трябва да остане в ръцете на хората по места. Той настояваше за граждански събрания или за това, което аз обичам да наричам „демокрация на събранията“ – той не използваше този термин, но ми се струва, че описва това.
Това е демокрация, организирана от хора, които в асамблеи вземат решения за своите общности, а след това и за по-широки области. Асамблеите ще изпращат упълномощени делегати в конфедерациите, където ще могат да се вземат съвкупни решения за по-големи райони. Целта беше да се гарантира, че властта ще тече отдолу нагоре, а не отгоре надолу. Той се застъпва за това през целия си живот до смъртта си през 2006 г. Той създаде школа, наречена Институт за социална екология, и неуморно обикаляше Съединените щати, Европа и други части на света, за да се опита да създаде движение около тези идеи. Но трябва да кажа, че до 2006 г. той не успя да изгради силното движение, за което мечтаеше в Съединените щати, и почина като разочарован човек.
За първи път се сблъсках с неговото творчество, когато бях в колежа, на около 19 години. Участвах в курс, наречен „Марксизъм срещу анархизъм“, и попаднах на есето му „Слушай, марксист!“. Този клас беше посветен на споровете и историческите различия между марксисткото и анархисткото мислене. Когато за пръв път попаднах на творбата му, първата дума, която вероятно бих използвал, за да я опиша, беше „смелост“. Той е уникална фигура като левичар, защото е разработил набор от леви идеи, които наистина са напълно уникални и негови собствени, в смисъл че синтезира най-доброто от всяко различно направление и взема най-доброто от различни традиции. Той пита: може ли да се вземе най-доброто от екологичното движение и да се влее в него някои от важните прозрения на Маркс и най-доброто от пряката демокрация в Атина? Това е фантастична сплав от идеи, която, когато се сблъскате с нея, не прилича на нищо друго, което сте срещали преди.
Той приема много сериозно максимата на Роза Люксембург, че нашият избор е или социализъм, или варварство. След Втората световна война, когато много от хората, които бяха вляво, просто се впуснаха в галоп в институциите на капитализма, Мъри отказа да направи това и каза, че не става въпрос да се откажем от революцията. Трябва да я преосмислим, защото пролетариатът може и да не е революционен, но капитализмът все още е варварство и ние не можем да приемем това. И въпросът е какви са механизмите, чрез които той ще и трябва окончателно да се самоунищожи? Той се основава на експлоатацията на хората и е нехуманен, той не може да процъфтява. И така, как да накараме хората да осъзнаят това, защото има толкова много начини, по които хората биват въвлечени.
Неговата цел, неговата „Пътеводна звезда“, винаги е била да изгради антикапиталистическо движение. И да, прав сте, той се опираше на най-различни направления. Идеята за демокрация на събранията му е дошла от Древна Гърция и от градските събрания във Върмонт. В исторически план древният атински полис е бил само за мъже и се е основавал на робството и изключването на всички, които не са атиняни, но идеята му е била да извлече идеята и естеството на тази институция – гражданите хоризонтално да вземат решения – от този исторически контекст и да каже, че макар всичко това да служи за нейното отричане, можем да погледнем към самата институция, която си струва да бъде спасена. Що се отнася до градското събрание във Върмонт, тези хора през цялото време са воювали с индианците и са били религиозни фанатици (те са били калвинисти), но ние можем да извлечем тази институция на хоризонтална демокрация лице в лице от този мръсен исторически контекст и да помислим как можем да направим този тип институция актуална днес, но очевидно с разширено участие на всички и без да воюваме с хора с друг цвят на кожата и т.н.
Във вашата биографична книга вие цитирате един абзац от книгата му, наречена „Екология или катастрофа„, който ми се струва толкова актуален в момент, когато наблюдаваме огромни горещи вълни в САЩ и Великобритания. Този невероятен негов цитат е от 1964 г:
„Тази покривка от въглероден диоксид повишава температурата на атмосферата, като прехваща топлинните вълни, които отиват от Земята в космоса. Теоретично, след няколко века изгаряне на изкопаеми горива, повишената топлина на атмосферата може дори да разтопи полярните ледени шапки на Земята, да доведе до заливане на континентите с морска вода. Това е символ на дългосрочните катастрофални последици от нашата нерационална цивилизация върху равновесието в природата.“
Той е един от първите, които предупреждават не само за заплахата от климатична катастрофа, но и обвързват тази катастрофа с капитализма.
Да. Искам да отбележа, първо, че заглавието „Екология или катастрофа“ е продължител на „социализъм или варварство“. Но идеята за изменението на климата все още беше доста нова. През 50-те години на миналия век в Масачузетския технологичен институт е имало учени, които са я изследвали, и хората са започнали да пишат за нея в специализирани списания. Но, неговото прозрение беше, че за да решим този проблем, ще трябва да реконструираме цялото общество. Това не е нещо, към което можеш просто да се приспособиш, и думата която той използваше за правене на малки корекции, за да се приспособят екологичните проблеми, беше „екологизъм“. За него думата „екология“ означаваше онова реконструирано общество, което е посткапиталистическо, в което хората ще се овластят отново и ще вземат решения на местно ниво, където градът и страната ще бъдат отново интегрирани. Това беше от решаващо значение за неговите идеи.
Той пише много за градовете и за това, че имаме хипертрофия на градския живот, който съществува заедно с хипериндустриализираното селско стопанство. Идеята му беше, че градът и селото трябва да се интегрират отново по начина, по който са били в миналото. И все пак той не беше примитивист и през цялото време спореше срещу това. Едно от наследствата на марксисткия му произход е, че той приемаше и разбираше значението на технологиите, особено по отношение на премахването на труда, защото именно това щеше да направи възможно хората да присъстват на всички тези срещи и да се самоуправляват – нямаше да им се налага да работят, защото машините щяха да вършат работата. Той беше наистина развълнуван от появата например на миниатюризацията на компютрите и на всички различни видове технологии, които щяха да доведат до това, което щеше да направи възможно това ново общество.
Да. Изглежда, че работата му дава отговор на множество въпроси, като например: Как може да се възприемат прозренията на Маркс, без да се възприеме твърдия, догматичен авторитарен марксизъм на 20 век? Как можеш да възприемеш екологичен светоглед, без да си примитивист, който романтизира ранните общества и се отказва от предимствата на съвременните технологии? Как можеш да възприемеш доброто в анархистката традиция, но без индивидуализма? Във всеки от случаите се опитва да синтезира тези прозрения и да се отклонява от крайностите към този напълно нов и диалектически, ако щете, подход, който преплита тези направления.
Да, това беше постоянно сортиране на идеологията. Не ставаше въпрос за приемане или отхвърляне на идеологията такава, каквато е. Идеологията може да е права за някои неща и да греши за други, а важното е да се определи какво остава валидно и полезно за бъдещето и да се отхвърли останалото. Това може да доведе до объркване за хората, които смесват частта с цялото.
Харесвах го и защото идеите му непрекъснато се развиваха и променяха с времето. Бихте ли описали начина, по който той развиваше идеите си?
Винаги се е опитвал да отговори на времето, в което е живял. Открих, че докато работех върху биографията му, тя се разделяше на десетилетия. Той осъзнаваше, че антистатизмът е бил голям въпрос. Марксистите продължаваха да го нападат за това. Накрая, след определен момент, той осъзнава, че хората, които е най-вероятно да убеди в правотата на идеите, са хора, които вече са били антидържавници, т.е. анархисти. И така, по времето, когато се запознах с него, неговата страст беше да се опита да покаже на международното анархистко движение, че социалната екология, тази идея за демокрацията на участието лице в лице е тяхната естествена политика и трябва да я приемат. Това беше начинът, по който анархизмът можеше да стане значим за обществото, а не, както често се случва, или просто архивистите да се занимават с писанията на анархисткото минало, или просто да се хвърлят камъни по полицията на улицата – трябваше да има нещо по средата.
За него беше съвсем очевидно, че те трябва да приемат този набор от идеи за демокрацията и екологията. И така, когато го познавах, той основно обикаляше навсякъде и говореше главно с анархисти, защото, както казах, смяташе, че те ще бъдат най-възприемчиви. Но се оказа, че те не харесват идеята за мажоритарно гласуване, защото това е управление на мнозинството. Управление на мнозинството – това все пак е управление, нали? И тогава той стигна до извода, че това са просто индивидуалисти; те няма да се съгласят с гласуването на мнозинството и просто искат нещата да бъдат по техния начин или не. Тогава той реши, че наистина трябва да става дума за комунално движение, а не за анархистко.
Вие сте били негов сътрудник и партньор в продължение на много години. Бихте ли ни разказали какви бяха първите Ви впечатления, когато го срещнахте за първи път?
Живеех в Ню Йорк и го видях да говори на конференцията на учените социалисти и на някои други конференции в Ню Йорк. Бях развълнувана от това, което говореше. По онова време бях аспирант в Центъра за следдипломна квалификация към CUNY и се опитвах да реша дали наистина ще стана преподавател, а той говореше за изграждането на движение. Той каза, че това е движение, което се нуждае от теоретици, писатели и талантливи хора, които да убеждават. И аз си помислих: „Ето моя шанс да направя нещо значимо за изграждането на по-добро бъдеще“, вместо да пиша статии, които ще бъдат прочетени от шестима души ще включително майка ми. Съжалявам, но по онова време имах доста мрачно мнение за академичните среди.
Затова не съм академик
Освен това по онова време академичните среди бяха пълни с постструктурализъм и това ме отблъсна. Реших, че предпочитам да дойда в Бърлингтън и да слушам Мъри да говори в хола си. По това време той пишеше две книги: едната беше история на революциите и народните движения в рамките на европейските и американските революции, която по-късно беше публикувана в четири тома като „Третата революция“, а след това пишеше и книга за диалектическата философия, наречена „Политика на космологията„.
Той наистина беше в подем; всяка седмица или две пишеше по една глава, като редуваше тези две книги, и изнасяше лекции по тях в хола си. Това беше просто умопомрачително за мен. А в същото време в петък вечер имахме зелени срещи на нашата политическа група. Не са толкова много големите мислители, които отварят входната си врата и казват: „Елате и бъдете в групата с мен. Моят глас няма по-голяма тежест от твоя“. Но той правеше точно това.
Бяхме група от около 15 или 20 души. Провеждахме политически кампании в Бърлингтън, разработвахме програми и се опитвахме да бъдем модел за този вид политика, която той описваше и се опитваше да убеди света да приеме. И да, това беше забележително. В целия Бърлингтън имаше учебни групи с хора, които изучаваха теми като Френската революция и икономиката – имахме малък неформален университет. И в същото време той участваше в дебати с дълбоките еколози, които имаха много мрачна представа за човечеството – Мъри ги наричаше мизантропи – и влизаше в дебати с анархисти, които не искаха да правят нищо друго, освен да хвърлят камъни по полицията.
Беше много вълнуващо. Върмонт е място с много малки мащаби. От време на време виждам Бърни Сандърс и Патрик Лийхи на улицата. Държавното управление не изглежда като отдалечено, далечно място, а напротив – като място, където наистина имаш възможност да взаимодействаш и да станеш част от една малка по мащаб политическа култура. Така че утопията, за която той говори, тук изглежда почти възможна, сякаш можеш да протегнеш ръка и да я докоснеш.
По онова време обаче той не е особен фен на Бърни Сандърс. Така ли е?
Влизахме в много спорове със Сандърс, когото смятахме по-скоро за непреклонен социалист, ориентиран единствено към работниците, отколкото за човек, който се застъпва за гражданите като цяло.
Визията на Мъри Букчин за това какъв трябва да бъде политическият живот на хората е дълбоко демократична, много общностна и свързана с участието. Как бихте обобщили вида на трансформацията, за която той говореше и се застъпваше?
Той говореше за връщането на много неща в ръцете на хората, като например икономическата власт. Той смяташе, че икономиката трябва да бъде предадена в ръцете на самоуправляващи се органи отдолу нагоре, основани на събранието. Искаше технологиите да бъдат децентрализирани – той би харесал компютрите на Apple, може би не компанията, но децентрализацията, която донесе преносимият компютър, беше просто забележителна за него. Той искаше автоматизацията да е дребномащабна. Ставаше дума за децентрализация и разделяне на градовете на малки градове, които са интегрирани със селското стопанство.
И така, темата, която открих, когато работех върху биографията, беше, че много от идеите му са свързани с децентрализацията на различни части на обществото и реинтегрирането им в едно ново цяло. В книгата го наричам екодецентрализъм, но това не е термин, който той използва. Това беше децентрализация с цел да се възстанови контролът на хората. Когато разгледах случилото се с него и анархизма, се запитах: „Защо го е привлякла тази идеология, с която по-късно скъсва?“. Когато прочетох действителните му причини за приемането на анархизма в по-ранните му трудове, забелязах, че това е така, защото държавата прави хората пасивни. Той се е възхищавал на онази активна политическа ангажираност в атинския полис, където хората са можели активно да участват в своето общество, а не да бъдат пасивно превърнати в анонимни безлики тълпи от Ню Йорк, в който е живеел.
И мисля, че независимо какво мислите за анархизма или не, това е нещо, което трябва да запазим от него. Той е съгласен с Аристотел, че сме политически животни и трябва да се ангажираме. Това беше, мисля, една от основните му движещи черти – да създаде ангажирания гражданин, ангажиран на местно ниво и в околните региони, вместо просто да предаде ума си на държавата.
