Фондация „Солидарно общество“ и списание „Ново време“ провеждат на 20 април, четвъртък, от 17.00 часа, първа експертна дискусия от проекта „Социалната държава – устойчив модел в интерес на работниците?“. Целта на проекта е да се потърсят подходите за трансформиране на България в работеща социална държава от XXI век. Първата дискусия под надслов „Възникване и развитие на социалната държава“ ще се състои в зала „Средец“ на хотел „Централ“, пл. „Възраждане“, бул. „Христо Ботев“ 52.
Ще участват проф. Искра Баева, проф. Васил Проданов, проф. Боян Дуранкев, проф. Борис Попиванов. Дискусията ще се разгърне около следните въпроси. Възможно ли е в условията на корпоративен неолиберален капитализъм активната социална държава да се утвърждава като устойчив модел в интерес на работниците? Какви са възможностите за противодействие на системната криза на периферния капитализъм в бившите социалистически страни чрез борба за трансформирането им в активни социални държави, защитаващи правата на наемния труд?
В навечерието на провеждането на дискусията организаторите тиражираха статии и публикации по темата, една от които предлагаме тук.
Социалната държава, в различните ѝ варианти, се оценява като едно от най-големите постижения на работническото движение в Западна Европа. И това не е никаква изненада: социалната държава представляваше голям напредък в условията на живот и труд на хората. Здравето, продължителността на живота и социалната сигурност изключително много се подобриха за сравнително кратък период от време с появата на социалната държава през двадесети век.
През последните няколко десетилетия обаче социалните институции и услуги бяха подложени на нарастващ натиск. Въпросът сега е дали социалната държава ще оцелее в условията на настоящия десен политически проект – неолибералната офанзива. Тук възгледите се различават значително, както в работническото движение, така и извън него. Някои твърдят, че основните институции на социалната държава си остават непокътнати и дерегулациите и корекциите, извършени от около 1980 г. насам, като цяло са били необходими, за да подготвят социалната държава за една нова епоха.
Други, включително и аз, поддържат мнението, че социалната държава е подложена на огромен натиск и атаки от страна на мощни икономически и политически сили. Съществени политически регулаторни мерки бяха премахнати, държавните пенсии бяха отслабени, достъпът до обществени социални институции беше съкратен, универсалните схеми бяха заменени с тестване на доходите, приносите на ползвателите нарастнаха по размер и обхват, а частните икономически интереси нахлуха в ключови области. С други думи, самото съществуване на социалната държава е застрашено.
Дискусиите около кризата на социалната държава обаче често са малко опростени. Цялата концепция за социална държава често се обсъжда, независимо от нейния социален и исторически произход и съотношения във властта, които поначало я направиха възможна. Ако наистина искаме да осъзнаем потенциала и перспективата на социалната държава, то едно по-задълбочено изследване на този конкретен социален модел е ключово. От решаващо значение е да се изясни разбирането и анализът на социалната държава.
Възходът на труда
Нека сме наясно: качеството и нивото на социални услуги е въпрос на икономическа, социална и политическа власт. Появата на профсъюзното движение, в съюз с други масови движения и тяхната борба в продължение на десетилетия срещу капитала и бизнес интересите създаде нови властови съотношения чрез пазарни регулации, обществена собственост и демократичен контрол върху основни инфраструктури. Това ни донесе универсална, висококачествена социална защита и обществени услуги.
Социалната държава обаче е резултат и от много специфично историческо развитие, завършило с институционализиран класов компромис. Краят на деветнадесети и началото на двадесети век бяха доминирани от социални сблъсъци в индустриализиращите се капиталистически страни. Имаше общонационални стачки и локаути, а използването на полицейски и военни сили срещу работниците беше обичайна практика. Хората биваха ранявани и убивани в тези сблъсъци – това беше особено вярно за Скандинавските страни, които се смятат за най социално мирната част на света днес.
Въпреки това, с нарастването на силата на организациите на труда, те постепенно започнаха да укрепват позициите си в социалната борба и да представляват все по-голяма потенциална заплаха за интересите на капитала. Този процес укрепна, когато голяма част от движението политически се обърна към социализма, прекратявайки старите си съюзи с либерализма като начин за слагане край на капиталистическата експлоатация. Исканията за повече системни промени съответно се разрастваха, подготвяйки почвата за класов компромис.
Важна характеристика в по-широк политически мащаб беше съществуването на конкурентна икономическа система в Съветския съюз и Източна Европа. Както отбелязва историкът Ерик Хобсбаум, това бе фактор, накарал капиталистите на Запад да приемат необходимостта да се споразумеят с труда. Важно е да се отбележи, че преди нейното възникване, социалната държава никога не е била изрична цел на работническото движение,. Заявената цел, разбира се, беше социализъм. Страхът от социализма беше онова, което накара капитала да отстъпи – готовност, която се засили след Руската революция, но достигна своя връх в периода между двете войни и по време на Втората световна война, когато социалистите и комунистите заеха водещи позиции в борбата срещу фашизма и в обществата се разрасна един консенсус в полза на социалната промяна.
Едно конкретно съотношение на силите, а не по начало духът на компромис направи възможна социалната държава.
30-те години на миналия век бяха време на историческа по мащабите си икономическа криза и бедност. През 40-те години на миналия век масовото избиване разкъсва обществата за втори път през века. Те бяха последвани от време, през което политиките започнаха се оформят в резултат на масовите искания за мир, социална сигурност, пълна заетост и политически контрол върху икономиката. Това беше фонът на конференцията в Бретън Уудс, последвана от споразумение, което формира основата на следвоенния икономически ред: на нерегулирания, поразен от кризи капитализъм трябваше да се сложи край, тъй като в противен случай съотношението на силите означаваше, че самият капитализъм е възможно да рухне. Социалната и икономическа основа за социалната държава бе създадена при условията на кейнсианския модел на регулиран капитализъм.
Властта на капитала беше намалена в полза на политически избрани органи. Конкуренцията беше охладена чрез политически намеси на пазара. Бяха въведени капиталови ограничения и финансовият капитал беше подложен на значителни регулации. Това направи възможно правителствата да следват политика на национално и социално развитие, без непрекъснато да се сблъскват с изнудването на капитала, при което големите корпорации заплашваха да се прехвърлят в други страни с по-благоприятни условия, ако интересите им бъдат накърнени.
Чрез силно разширяване на публичния сектор и социалната държава голяма част от икономиката беше напълно извадена от пазара и подчинена на политически, демократични решения. Това беше най-радикалният аспект на социалната държава и общото опитомяване на пазарните сили стана дори по-важно от трудовото законодателство за осигуряване на по-добри условия на труд. Едно конкретно съотношение на социалните сили, а не по начало духът на компромис направи възможна социалната държава.
Социалният пакт
На по-традиционен език класовият компромис стана известен като „социалният пакт“. Въпреки че по същество бе продукт на следвоенната ера, най-ранните му корени могат да бъдат проследени до 30-те години на миналия век, когато профсъюзното движение сключваше споразумения с организациите на работодателите в северна Европа – практика, която по-късно, след Втората световна война бе последвана в по-голяма част от Западна Европа. От период, характеризиращ се с остри конфронтации между труда и капитала, обществата навлязоха във фаза на социален мир, двустранни и тристранни преговори и политика на консенсус. Съотношението на силите в рамките на този социален пакт между труда и капитала в отделните страни формираше основата за развитие на социалната държава.
На този етап международният капитализъм преживяваше период на повече от двадесет години стабилен и силен икономически растеж. Този растеж улесняваше споделянето на социалния излишък между труда, капитала и държавния или публичния сектор. Работодателите и техните организации по това време започнаха да приемат, че не са в състояние да победят профсъюзите директно. Те бяха принудени да ги признаят за представители на работниците и да преговарят с тях. Съвместното съжителство между труда и капитала с други думи се базираше единствено въз основа на силно работническо движение – веднага щом синдикатите отново станаха уязвими, капиталът започна да проучва стратегии за нарушаване на пакта.
От период, характеризиращ се с остри конфронтации между труда и капитала, обществата навлязоха във фаза на социален мир, двустранни и тристранни преговори и политика на консенсус.
По същото време в рамките на работническото движение имаше идеологически и политически спорове относно пътя напред. По-радикалните или революционни течения искаха да социализират собствеността и производството, докато по-умерените или реформистки течения се стремяха да ограничат властта на капитала чрез регулиране и реформи. Въпреки че силата на по-радикалните елементи беше тази, която първоначално бе убедила капитала в необходимостта да сключи сделка, то с течение на времето умерените сили – които виждаха ролята си все по-малко като борба от името на труда и все повече като поддържане на социалния мир – се разраснаха до степен да доминират над социалдемократическата традиция и нейните партии, синдикати и институции.
Много от тези умерени започнаха да вярват, че обществото е достигнало по-високо ниво на цивилизация или че безкризисният капитализъм е станал реалност. Повече нямаше да има масова безработица, концентрация на богатството в рамките на богатите и привилегированите, нито бедност сред работещите хора. Може би никой по-добре не представляваше тази тенденция от видния лейбърист Антъни Кросланд, в чиято книга Бъдещето на социализма се твърдеше, че „традиционният капитализъм се е реформирал и модифицирал до степен почти на изчезване“. С реалните ползи от придобивките в резултат на огромни нови социални програми като Националната здравна служба се създаде материална основа за идеология на социалното партньорство, която се оформи и все още остава дълбоко вкоренена в западните работнически движения.
Но компромиси бяха направени и от двете страни. За профсъюзното движение социалният пакт означаваше приемането на капиталистическия начин на производство, на икономика, все още подвластна на частната собственост и на правото на работодателите да ръководят трудовия процес. В замяна на придобивките по отношение на благосъстояние и условия на труд, синдикатите се очакваше да гарантират индустриален мир и въздържаност в преговорите за заплатите. Опростено казано, социалната държава и постепенното подобряване на условията на живот бяха това, което доминиращите части на работническото движение постигнаха в замяна на отказ от своите по-далеч отиващи социалистически амбиции.
Изглежда в ретроспекция става ясно, че капиталистите са разбирали по-добре естеството на социалния пакт като примирие между враждуващи фракции, а не като партньорство, което може да бъде поддържано за неопределено време. Те го използваха, за да спечелят време, да внедрят нови потребителски идеологии и да смекчат социалистическите стремежи в работническото движение.
Трябва обаче също да се отчете, че социалният пакт получи широка подкрепа от работническата класа поради съществените постижения по отношение на благосъстояние, заплати и условия на труд. Това, в допълнение към широко разпространения антикомунизъм от ерата на Студената война, затрудни поддържането на радикални предизвикателства спрямо лявоцентризма.
Благодарение на тази динамика, доминиращите части на работническото движение все повече започнаха да разглеждат социалния прогрес като резултат не от борба, а от социален мир и сътрудничество с една сговорчива капиталистическа класа. Това доведе до деполитизация на работническото движение и бюрократизация на неговото ръководство и персонал. Историческа роля на синдикатите и социалдемократическите партии стана провеждането на тази политика на класов компромис. С течение на времето всеки от тези структури атрофира – трансформирайки се от масови организации за работническата класа в бюрократични посредници между труда и капитала. Това стана началото на края на разцвета на социалната демокрация.
Неолибералната офанзива
С приключването на реконструкцията и възстановяването на икономиката след Втората световна война, следвоенният икономически модел се натъкна на нарастващи проблеми. Стагнацията, инфлацията и свиването на печалбите станаха преобладаващи. Подтикнати от тези международни кризи, капиталистическите сили преминаха в офанзива за да възстановят нормите на печалба, като постепенно се оттеглиха от социалния пакт и възприеха по-конфронтационни политики. Започна ерата на неолиберализма, като политическата и идеологическа хегемония, придобита от бизнеса през 80-те години, беше използвана за осъществяване на систематичен проект на приватизация, деиндустриализация и дерегулация.
Капиталистите разбраха по-добре естеството на социалния пакт като примирие между воюващи фракции, а не като партньорство, което може да се поддържа за неопределено време.
Въпреки, че кризата продължи през цялото десетилетие – във Великобритания през правителствата на торите и на лейбъристите, намесата на МВФ и така наречената Зима на недоволството – синдикалното движение продължаваше да се мъчи да се адаптира. Преминаването от мир към конфронтация от страна на капитала беше необяснимо в рамките на консенсус-ориентираната идеология на социалния пакт на неговото ръководство. Това се прояви и в неспособността му да реагира на подновената активност на редовия състав, тъй като работниците започнаха да се организират отдолу за съпротива срещу влошаването на условията им, което възвестяваше настъпването на нова ера.
Разпадането на историческия класов компромис доведе и до политическа и идеологическа криза в социалдемокрацията. Алтернативи се появиха от Левицата: през 1971 г. шведската профсъюзна конфедерация LO предложи Löntagarfonderna – фондове, притежавани от работниците, които да придобиват значителна част от акциите на по-големите компании. Във Великобритания Тони Бен използва своя министерски мандат, за да инициира работнически кооперативи във фалиращи компании, а впоследствие предложи по-радикален план за демократизиране на икономиката.
Но може би единственото място, където стана истински пробив, беше Франция. През 1981 г. Франсоа Митеран спечели президентските избори и избра да управлява с участие на Комунистическата партия. Тяхната обща програма беше разработена още през 1972 г. и представляваше ляв отговор на кризата от онова десетилетие: увеличение на минималната работна заплата, намаляване на работната седмица, повече неработни дни, данък върху богатството и разширени права на работниците за консултации на работното място. Уви, този единствен антинеолиберален експеримент не издържа, като под натиска на вътрешни и международни финансови среди Митеран направи обратен завой – обявявайки своя обрат към резки икономии, т.е. – към остеритет .
Повечето социалдемократически партии не се опитаха да отвърнат на удара. Всъщност те се приспособиха изненадващо бързо към доминиращия неолиберален дневен ред, като просто предлагаха по-меки алтернативи за десните политики.
Кумулативният резултат беше ерозията на базата на икономиката на социалната държава: премахването на контрола върху капиталите, дерегулацията и либерализацията на пазарите, преразпределението и концентрацията на богатството, приватизацията на обществените услуги, съкращаването на работната сила и съответното нарастване на интензивността на труда и флексибилизацията на пазарите на труда.
Следователно сме изправени не пред случайно или временно влошаване, а пред фундаментална промяна в развитието на нашите общества. Настъпила е огромна промяна в съотношението на силите между труда и капитала – този път в полза на капитала. Големите мултинационални компании са в челните редици на това развитие с тяхната новопридобита свобода от демократично регулиране и контрол. Консенсусните политики на социалния пакт постепенно бяха заменени от една икономика, чиито класови отношения започват да регресират до състояние, което повече наподобява периода преди социалната държава.
Недостатъкът на социалната държава от двадесети век беше, че тя не стигна достатъчно далеч.
Отговорът на Левицата продължително време беше да апелира за нов класов компромис. Работническото движение все още изпитва носталгия по ерата на постепенното подобряване на социалните условия. Искаме да се върне индустриалният мир от 60-те години и да се върнем около масата като партньори. Но онези дни няма да се върнат. Трудът е слаб, капиталът го знае и няма стимули за социалния диалог, към който толкова често призоваваме. Силите, които искат да защитят обществените услуги и социалната държава ще трябва да отговорят на атаките на капиталистическата класа с контраофанзива. Предстои нова конфронтация и е добре да сме подготвени.
Сега накъде?
Днешните трудови активисти трябва да сме достатъчно честни да се запитаме защо социалната държава сега е атакувана и подкопавана? Какво се обърка? Очевидно има някои уроци.
Първо, социалният пакт не беше стабилно състояние. Това беше компромис в конкретна историческа ситуация, като основните характеристики на капиталистическата система останаха непокътнати. Нещо, което можеше да се счита за важен краткосрочен тактически компромис от гледна точка на работническото движение, се превърна в дългосрочната стратегическа цел. Това беше епохална грешка, която предопредели неспособността за съпротива срещу неолиберализма. Вместо да гледаме на социалната държава като стъпка към по-фундаментална социална еманципация, тя постепенно се превърна в края на историята – повече за нас, отколкото за тях.
Второ, идеологията на социалния пакт беше просто грешна. Може да има различни видове капитализъм, но основите му винаги остават. Не може да има демократичен контрол върху икономиката, тя не може да бъде безкризисна , класовата борба не може да приключи. Те са записани в ДНК-то на икономическата система, основана на частната собственост, мотива за печалба и непреодолимия стремеж на капитала към разширяване.
Трето, тъй като погрешно разбра същността на системата, работническото движение се оказа изненадано от неолибералната офанзива. Вместо да мобилизират работническата класа за защита на постиженията, спечелени чрез социалната държава и да изнесе напред социалната борба, много от лидерите на профсъюзите и работническото движение бяха тласнати към отбрана, придържайки се към социалния мир и диалога и към договорени отстъпки, ставайки част от неолибералния проект – всъщност през 90-те години социалдемократическите партии, благодарение на способността им да дисциплинират труда, прокараха такива реформи, каквито никоя дясна партия не би могла да осъществи.
Недостатъкът на социалната държава от двадесети век беше, че тя не стигна достатъчно далеч. Концентрацията на частната собственост формира солидна властова база, която възпрепятства всякаква демократизация на икономиката — крепост за капитала, от която може да се предприеме атака срещу работническото движение, социалния прогрес и обществените блага. Точно на това сме свидетели от 70-те години на миналия век насам.
Време е да се изправим срещу неолиберализма и нарасналата власт на капитала. Няма друг начин да се пречупи цикъла. Днес все повече хора осъзнават, че неолибералният модел представлява не само офанзива на капитала, но и разкрива неговите слабости, уязвимост, вулгарност и вътрешни противоречия. Капитализмът и неговите глобални институции изживяват продължителна криза на легитимност.
В крайна сметка всичко опира до власт. Левите политики предполагат коренна промяна в съотношението на силите в обществото. Основната краткосрочна цел на работническото движение днес трябва да бъде да ограничи властта на капитала и да подложи икономиката на демократичен контрол. Това няма да бъде постигнато чрез социален диалог, партньорство, пактове, компромиси или сътрудничество, а чрез класова борба и конфронтация. Историята на социалната държава ни показва, че властта никога не се отстъпва доброволно от капитала. Той трябва да бъде оттласнат назад.
Асбьорн Вал е профсъюзен съветник, писател и активист. Бил е президент на Комитета за градски транспорт на Международната федерация на транспортните работници (ITF), а книгата му „Възходът и падението на социалната държава“ бе публикувана от Pluto Press през 2011 г.
*Дадената статия е публикувана на сайта Jacobin на 05.02.2021
About The Author
