Проф. Сонсолес Ернандес Барбоса*, ctxt.es
Живеем, пришпорвани от вечно бързане. Налегнали са ни и синдроми като хиперактивност, разстройство с дефицит на вниманието, зависимости, стрес, прегаряне, хронична умора. Какво стои зад този нарастващ брой проблеми с психичното равновесие? Изследването на материалната култура на настоящето и миналото ни позволява да мислим за това, как предметите, които съпътстват нашето ежедневие, обуславят нашата психология, нашето поведение и начина, по който се отнасяме към света.
Може би най-очевидният пример са екраните. Широкото използване на таблети и смартфони поражда не само пристрастявания, но и ни държи постоянно нащрек с известия за промени в статуса, като същевременно насърчава ускореното потребление на съдържание. И ни подтиква да реагираме на различни приложения или дори екрани едновременно.
Британският вестник „Гардиан” сочи, че след като студентите на Острова преживяват месеци наред в изолация и онлайн преподаване заради пандемията от Ковид-19, после вече не могат да свикнат с традиционните лекции на живо. Струват им се бавни. Скоростта се превърна в неотменим компонент от нашето ежедневие. Живеем, вечно бързайки – и това е резултат от факта, че постоянно се търси привличане на вниманието ни. И ставаме все по-нетърпеливи заради тази култура на незабавните реакции, в която сме вкарани.
Преди почти половин век една от писателките, които най-добре знаят как да улавят обратите на ежедневния живот на нашия език – Кармен Мартин Гайте, вече предупреди за тази болест на бързането. И по-специално за опасността, свързана с разбирането, че това рутинно състояние на постоянно ускорение може да стане естествено: „Дори когато виждаме, че едни и същи неща се случват на всички, не се поспираме, за да се замислим защо е така или дали могат да спрат да се случват. Оставяме се на инерцията да приемем, че това, което винаги се случва, се дължи на фаталните корени на човешката същност.” („Рецепти срещу бързането”, 1973).
Тази фатална инерция, която ни измъчва и която Мартин Гайте формулира с разумна интуиция, е поставена под въпрос в историческа перспектива. Начините, по които се чувстваме, не се коренят „в човешката същност“, а са исторически и географски обусловени. Осъзнаването на това ни позволява да де-универсализираме и да де-натурализираме определени практики и начини на чувстване и действие. Така, например, ние сме склонни да разбираме стреса като неизбежен обуславящ фактор в нашия живот, а той всъщност е неразривно свързан с условията на труд – онези условия, подчинени на изискванията за производителност на капиталистическата система, доминираща нашия свят. Всъщност, първите случаи на стрес са идентифицирани в края на 19 век, във време, когато индустриалната икономика се консолидира, както установиха наскоро британските колеги. Неслучайно тогава става популярна и употребата на наркотици, като палиативно средство срещу появата на нервни заболявания.
Хиперстимулацията, на която е подложен индивидът с възхода на модерния метрополис, и въздействието ѝ върху психологията на градския жител са отбелязани в края на 19 век, в разгара на капиталистическата модерност, от социолога Георг Зимел. Той посочва, че обективната култура – материалните производства – се налага върху субективността – умствения живот на индивидите – тоест материалните производства в крайна сметка ни определят като индивиди. Зимел установява, че модерният метрополис оказва влияние върху психологията на индивида с появата на стимули: променящи се витрини, пълни с предмети в процес на трансформация, реклами, разположени в градската среда и транспорт, или новите междуличностни отношения, определяни от близки и мимолетни контакти между непознати. По този начин капиталистическата икономика създава условия за непрекъснато търсене на внимание, което се стреми да съблазнява със своите продукти. Всичко това означава, че предметната култура оказва решаващо влияние върху психологията на съвременния индивид, чиято памет за себе си и своята идентичност стават нестабилни за първи път в историята в края на 19 век.
Като основен компонент на съвременното възприемащо преживяване е добавено използването на технологии в постоянно обновление. Самото зараждане на капитализма е еднозначно свързано с един технологичен артефакт: часовникът, който с Индустриалната революция се превърна в необходим предмет в синхронизирането на работата. Служителите сложиха на челно място придобиването му – веднага, щом стандартът им се подобри и го позволи.
Технологията се възприема като свързана с идеологията на прогреса от 19 век. За индивида в края на 19 век е очевидно, че промяната, историческата трансформация е еквивалентна на прогрес. Технологиите и комуникациите са именно областите, в които това се проявява най-осезаемо.
Технологиите още през 19 век са свързани с идеята за остаряване (износване, изхабяване), а това изисква постоянно обучение на купувачите, които се тласкат към по-нови и съвършени модели. Технологии, които се обновяват, за да поддържат жив интереса към тяхното придобиване. То от своя страна благоприятства потреблението, което от началото на индустриалния капитализъм е свързано с друг съвременен феномен – насърчаването на покупки по прищявки, покупки, от които няма насъщна нужда. Оттам изпъква и ключовата роля на рекламата – като начало декориране на витрини и други маркетингови техники.
Технологиите са родени през 19-ти век под булото на утопията, че ще направят живота ни по-лесен: няма да се хабим да пишем на хартия, а ще диктуваме и устройство ще записва гласа ни; ще спестяваме разходите от придвижване и билети за концерти, като ни се предостави възпроизвеждане на музика у дома. И двете ситуации, възприемани само като игра на въображението в края на 19 век, са вече осъществени утопии още на прага на 21 век.
Днес вероятно е време да си представяме нови сценарии за бъдещето. Гмуркането в миналото ни помага да разберем, че ускоряването на живота ни не е фаталистично обусловено, нито отговаря единствено на индивидуалните ни слабости. Обяснението трябва да се търси по-скоро в условията, наложени от нашата икономическа система, които обаче не са единствено възможните. Наистина, след зараждането на капитализма съществуваха райони на планетата, останали извън капиталистическата икономика. Основните материални нужди от храна и подслон на жителите на тези райони бяха задоволени. Без да се обръщаме към носталгични възпоминания или технологична регресия, можем да си представим и други условия на производство и потребление, които пораждат по-хуманна и удобна технология, ориентирана към благосъстоянието на индивида. Промяната на условията би означавала промяна на нашето здраве, както и на здравето на планетата ни, която се колебае пред лицето на прекомерния икономически растеж и изчерпването на ресурсите. Може би ще намерим начин отново да почувстваме, че контролираме телата си и че сме по-свързани със заобикалящата ни среда.
*Авторката Сонсолес Ернандес Барбоса е редовен професор по история на изкуството в Университета на Балеарските острови. Последната ѝ книга е „Развълнувани животи. Сензорност и капитализъм в съвременната култура” (Sans Soleil, 2022).
