Бернар Кушнер и Патрис Франчески, Le Monde*
Отново сме в Рожава, родината на кюрдите в Сирия. Този път празнуваме 10-годишнината от обявяването на автономия на региона – извоювана през 2012 г. от ръцете на режима на Асад по време на Арабската пролет. Годишнината е много напрегната. Ако кюрдската земя е нажежена до бяло от палещото слънце, то тя е още по-нажежена от многократните съобщения на Турция за ново и предстоящо нахлуване. Това ще бъде четвъртото за последните шест години и досега заплахите на турския президент Реджеп Тайип Ердоган винаги са били изпълнявани. Всички индикации сочат, че лидерът на Анкара остава решен да довърши кюрдите, тъй като те яростно се противопоставят на експанзионистичните му планове, както и на желанието му да пресели ислямисти на тяхна територия.
Във всеки град в обширната равнина, която се простира от Тигър до Ефрат – митичните реки на древна Месопотамия, кюрдите и техните арабски и християнски съюзници от Сирийските демократични сили (СДС) празнуват тази годишнина на фона на суматоха и объркване. Макар че всички те с гордост си спомнят за победата си срещу групировката „Ислямска държава“ (ИДИЛ) – когато ние, французите, ги подкрепихме изцяло като част от международната коалиция – те не са забравили 36 000-те жертви и ранени, които им струваше победата над общия ни враг. Докато почитат емоционално своите загинали, те се чудят каква човешка цена ще трябва да платят още, ако, както през есента на 2019 г., ги оставим на милостта на Турция – наш съюзник в НАТО, който знае как да използва ролята си в украинския конфликт, за да наложи по-добре своите непосредствени виждания, които освен това са в ущърб на нашите дългосрочни интереси.
Навсякъде в Рожава хората се подготвят, със смесица от тъга и решителност, за нова убийствена война, чието начало може да се види в безбройните актове на насилие, които турците извършват от своята страна на границата: бомбардират села, училища, гробища, църкви и убиват военни лидери с помощта на безпилотни самолети, които постоянно прелитат над главите на хората. Седем от тези лидери, повечето от които жени, бяха убити само по време на десетдневния ни престой в края на юли.
Безразличие, водещо до хаос
Как се стигна до това? Всичко започна толкова добре. Между прочутата битка при Кобане през 2014 г. и падането на халифата в края на 2018 г. – с освобождаването на столицата му Ракка през 2017 г. – териториите, завладени от ИДИЛ от СДС с подкрепата на водената от САЩ коалиция, се простираха на площ, равна на четири пъти площта на Ливан. Лятото на 2019 г. беше връхната точка на това освобождение: след години на безмилостни сражения на мирни основи се създаваше ново общество, ръководено от така наречената автономна администрация на Северна и Източна Сирия.
Тази администрация работеше за изграждането на демокрация, основана на равенството между мъжете и жените, светското начало, уважението към малцинствата и дори екологията. Благодарение на тази администрация западните държави имаха истински щит срещу ислямизма в сърцето на Близкия изток. Но след това настъпи малодушието от есента на 2019 г., резултат от прищевките на Доналд Тръмп. Оставихме турците да завземат голяма част от кюрдската страна, като позволихме изграденото да се разпадне в този процес. От този момент нататък всичко се промени. Днес по пътищата на Рожава все още може да се видят американски или френски войници, както и руснаци и сирийци. Това е състояние на хаос.
Приклещени от всички страни
Повече от всякога интересите на Франция в областта на сигурността ще бъдат застрашени, ако изграденият от кюрдите политически субект изчезне поради атаките на Ердоган. Необходима е оценка, за да се разбере несигурността на ситуацията. В северната част на Рожава безкрайната 800-километрова стена, която минава по границата с Турция, все още е там, с бодлива тел и наблюдателни кули, които държат кюрдите в капан. На изток блокадата на региона от страна на Ирак продължава с пълна сила, което затруднява нормалния живот на населението. На запад, в кантона Африн, който беше завладян от турците през 2018 г., продължава безмилостното етническо прочистване, при което кюрдите се заменят със сирийски ислямисти, въпреки осъждането от страна на ООН. На юг Дамаск очаква своето отмъщение, подкрепян от Иран и милициите на Хизбула.
И накрая, центърът на Рожава, завзет от Ердоган през 2019 г., продължава да служи като база за подкрепа на безбройните спящи клетки на ИДИЛ, които тя е успяла да поддържа в освободените от СДС райони и които продължават да се увеличават в очакване на големия ден, когато ще се изправят заедно срещу кюрдите по време на следващата турска инвазия.
Надвиснала заплаха от глад
Към тази мрачна картина се прибавя и фактът, че Турция води война чрез водата. Като стопанин на язовирите на реките Тигър и Ефрат, тя е затворила повечето от крановете. В Кюрдистан питейната вода вече е оскъдна, много стада са унищожени, а според местните власти тази година реколтата от пшеница няма да достигне дори 40% от обичайния добив. Съществува непосредствена заплаха от глад.
Ако позволим на Ердоган отново да нахлуе в Сирийски Кюрдистан, можем да бъдем сигурни, че групировката „Ислямска държава“ ще се завърне в регионите, от които я прогонихме – с потенциална повторна поява на масов тероризъм срещу Франция, предпочитаната цел на джихадистите, както при нападението срещу театър „Батаклан“ в Париж.
За да се избегне тази развръзка, е наложително Франция, Америка, Европа и Организацията на обединените нации най-накрая да се обединят и да заемат твърда позиция, за да спрат Ердоган. Политически и военни решения със сигурност съществуват, но все още липсва готовност за действие.
*Бернар Кушнер е бивш министър на външните работи и европейските въпроси на Франция (2007-2010 г.); Патрис Франчески е писател. И двамата посещават редовно Сирия от няколко години.
