От години синдикализмът в България е изправен пред поне две огромни предизвикателства – от една страна, целенасочените действия на поредица десни управления и силни икономически структури, пряко или косвено, да бъдат ограничавани синдикалните сдружавания в страната. Този процес не е типичен само за България, като в малка или по-голяма степен може да бъде откроен и в редица други държави по целия свят в последното половин столетие.
От друга страна, в България синдикализмът е изправен пред още едно, дори по-голямо предизвикателство – общественото мнение и ниското ниво на информираност относно въпроса що е то синдикат, как се формира, как се издържа, как работи, от кого е изграден, кого и къде трябва да представлява, какво трябва да върши, какви са основните предизвикателства в отделните сектори, какви ползи може да носи на работещите и т.н. По редица от тези въпроси в обществото ни битуват дълбоко погрешни схващания и липса на достатъчно информация.
Първи май – обикновен почивен ден?
Международния ден на труда – 1 май – е един от малкото поводи темата за сдружаването на работното място и работническата солидарност да попаднат в медийното и обществено внимание.
„Трябва да помним на какво е символ 1 май, защото с годините постепенно, но трайно, той се превръща просто в един почивен ден. Първи май е много повече от това“, казва адвокат Мирослав Димитров, който е експерт по трудово законодателство и работи с КТ „Подкрепа“.
В нашето законодателство, официалното наименование на този ден е „Ден на труда и международната работническа солидарност“ и именно като такъв трябва да го отбелязваме. „С времето това се промени. Донякъде това е следствие от факта, че нашата държава принадлежеше към т.нар. социалистически блок и имаше дълъг период от време, когато този ден се отбелязваше по специфичен начин. От едната крайност обществото премина в другата – от помпозното отбелязване с елементи на задължителност към пълното му неглижиране и прикачването му към всичко онова, което наричаме тоталитарно и го отричаме – процеси типични за 90-те години. Необходимо е да се върнем към този празник, към това какво символизира той. Да си спомним, че той не е соцпразник, той не тръгва от соцлагера, той тръгва от САЩ много отдавна. В България за първи път е правен опит да се отбележи още през 1890-та година. Признат е за празник далеч преди 9 септември 1944-та и това е достатъчно да знаем, че този ден не следва да се обезличава заради модерното отрицание на социалистическото ни минало“, казва Мирослав Димитров.
Сегашното отношение към 1 май у него предизвиква най-вече огорчение, но не заради субективни усещания, а заради реалното ежедневно отстъпление от смисъла на този ден – солидарността между работещите хора. „Свидетели сме на почти пълното отсъствие на солидарност между работници и служители в различни сфери, дори обратното – налице е завист и конфликти между тях. Когато публично се заговори за повишение на заплатите в един сектор, да речем на учителите, се започват негативни коментари към съсловието от страна на други сектори. Плюем учителите, плюем лекарите, традиционно плюем всички работещи в бюджетната сфера, независимо в коя точно сфера. Това са все прояви на липсата на солидарност, каквато ни е крайно необходима“, съжалява адвокат Димитров.
Повече солидарност, която да доведе до сдружаване на работното място и колективно търсене на по-добри условия на труд и заплащане, е един от малкото механизми за намаляване на бедността у нас. Но вместо това често чуваме репликата „Къде са синдикатите?!“, които очакваме да пристигнат на нашето работно място отнякъде и да решат проблемите ни. Сдружаването с колеги, формализирането на нашето обединение, използване на законовите механизми за защита и подобряване на условията, ни изглеждат сложни и неосъществими.
Какво значи „синдикати“
Чисто организационно и процедурно, нещата са много прости, категоричен е юристът. „Но за добро или за лошо, нещата не се свеждат само до процедура или до организация. Тук говорим преди всичко за убеждения. В България, неслучайно се пита често „къде са синдикатите“, защото сме свикнали да възприемаме синдикатите като нещо различно от нас, нещо някъде там, в пространството, което оприличаваме дори на „държавата“. Много често се говори за синдикатите като нещо, което е част от държавата, което е субсидирано, което е на държавна издръжка – това е напълно невярно“, уточнява Мирослав Димитров.
Хората продължават да възприемат синдикатите като нещо странично, намиращото се извън тях, някаква външна организация или субект, но трябва да разберат, че именно те са хората, които правят синдиката – самите работници, това е определението, смисъла и дори етимологията на думата, независимо от общественото схващане, наложено в България. „Именно в това осъзнаване е сложността – за да можем да си повярваме, да обединим усилия, колкото и да звучи клиширано и декламиращо. За да направим синдикат ни трябва идея – да повярваме в това, че обединени заедно можем да постигнем нещо повече“, казва Димитров. След това е въпрос на избор към коя синдикална организация хората да се ориентират. Но независимо от ориентацията, те трябва първо да стигнат до извода, че заедно могат да постигнат нещо повече.
„Синдикатите – това са самите работници“, казва и Ваня Григорова – икономист и синдикалист в КТ „Подкрепа“, автор на редица публикации по темата, сред които „Пътеводител за защита на работното място“ – издание на Колектива за обществени интервенции, което има за цел да предложи на работещите в страната своеобразен наръчник за техните права на работното място, възможностите за самоорганизация и защита, както и конкретни казуси относно най-честите недобросъвестни практики на работодателите.
„Ако служителите в дадена фирма искат да защитят правата си, то те трябва да отделят време за протест, те трябва да решат, че конкретните им задачи в даден момент могат да отстъпят на заден план, за да извършат колективно действие“, категорична е Ваня Григорова. „Не се разбира, че синдикатът, това са хората, а не шепа експерти в централата в София“, добавя тя.
През миналата година тя и Мирослав Димитров, заедно с Колектива за обществени интервенции, организират онлайн срещи, озаглавени „Моите трудови права“, в които разясняват конкретни казуси, отговарят на конкретни въпроси и помагат на работници и служители, които трябва да се справят с определена ситуация на работното място, да познават по-добре правата си.
Какви са ползите от сдружаването на работното място, какви права ни дава законът като работници и служители, защо трябва да ги познаваме по-добре и как можем да се защитаваме? Какво трябва да знаят новопостъпващи на работа за първи път хора, но и такива с дълъг трудов стаж, които все още позволяват да стават жертва на експлоатация и работодателски произвол? По тези въпроси все още има голям вакуум в публичния дебат.
„Когато се тръгне към учредяване на синдикат трябва да сме наясно с рисковете и да имаме реална представа какво можем и какво не можем да постигнем. Не трябва да разбираме членството в синдикат като механизъм да получим някаква конкретна материална придобивка. Основната идея на синдикализацията е да се съберем и заедно да се преборим за по-добри условия на труд, по-добро възнаграждение, по-добро отношение към нас. Това е много по-постижимо, ако го поискаме колективно, отколкото ако всеки сам се изживява като Дон Кихот и се опитва да се бори с вятърни мелници. Затова и нуждата от синдикализация най-вече следва да се обяснява с опита и желанието колективно да постигнем нещо повече“, обобщава Мирослав Димитров.
Той е категоричен, че тези проблеми изискват и политически решения – най-вече по отношение на образованието. Днес в училище се учи предприемачество, как се правят фирми, тренировки по бизнес, но за съжаление липсват базови познания върху трудовите права. Сякаш водени от идеята, че всеки от нас може да стане шеф, и никой няма да бъде обикновен служител. Но реалността е точно обратната – огромното мнозинство от учениците, дори и от студентите, излизат на пазара на труда напълно неинформирани за базови техни права и механизми за защита от некоректно отношение и експлоатация.
„В КТ „Подкрепа“ сме правили опити за подобно гражданско образование чрез взаимодействие с някои училища, но това бяха експериментални опити. Нужна е държавна политика. Поне учениците от 12-ти клас трябва да получават регламентирано и систематизирано такъв тип знание“, посочва Мирослав Димитров.
С подобна дейност се занимава и КНСБ, които организират кампанията „Моето първо работно място“ и благодарение на нея влизат в училищата, за да запознат учениците с техните права, но тази дейност изисква много повече централизираност и интензивност.
История на синдикалното движение в България
Когато търсим решение на проблемите в настоящето, винаги е полезно да погледнем към уроците от миналото – а по отношение на синдикалното сдружаване, в България е имало не по-малко трудности, преврати на историята, различни режими, редица препятствия, но и възможности.
Преди дни КНСБ представя филма „История на синдикалното движение в България“, чрез който в дигитална форма се разказва за 140-годишната история на работническите борби в страната от първите стачки и първия колективен трудов договор през смяната на различните социално-икономически системи на управление, борбата за по-добри условия на труд, намаляване на работния ден и достойни възнаграждения за работещите.
„Много отдавна не се е говорело по този начин за историята на синдикалното движение в България. Липсват публикации, дори научни – най-скорошните са от края на 90-те години. Във видео формат пък изобщо по тази тема няма никаква продукция. Единствените документални филми, правени относно работническото движение, са правени през социализма и обхващат периода в началото на 20-ти век – например за голямата транспортна стачка има документален филм от 70-те. Но след прехода всякакви такива теми, свързани със солидарност, с колективна идентичност, работническа идентичност, с борба на работниците – са запушени като гласност в публичното пространството“, казва политологът Ивайло Динев, който е сценарист и режисьор на филма, а през последната година е част от Института за синдикални и социални изследвания към КНСБ.
Идеята идва от това, че в днешния дигитален свят е добре да има и дигитално съдържание, като в по-кратък формат се разкажат основните моменти от дългата история на синдикалното движение в България, която реално отговаря на историята на модерната българска държава.
„Препятствия пред сдружаването винаги има, но един от уроците на филма е, че няма причина непрекъснато да се самообвиняваме защо нещо не се случва. Когато погледнем картата на Източна Европа, ще видим, че синдикатите в България имат една от най-дългите истории, много бурно минало, много големи процеси, задвижвани от синдикатите. Трудовите закони в България, които идват едва в началото на 20-ти век, са до голяма степен заради натиска на синдикалното движение тогава. Ученето на историята в училище пропуска това, а именно, че в наглед прогресивната конституцията на България и зараждането на новата българска държава, в крайна сметка трудови закони липсват и експлоатацията е била изключително широко разпространена. Имало е експлоатация на деца, на млади момичета, да не говорим изобщо за някакви трудови права и интереси и тяхната защита. Тези неща се появяват постепенно именно заради организирането на работниците в различни професионални съюзи и организации, и национални федерации и конфедерации“, разказва Ивайло Динев.
Той е категоричен, че днес синдикалното движение се нуждае от нови механизми, по които да достига до обществения фокус. „Трябва да се ангажират повече млади хора, млади работници, със синдикализма. Онова което води един работник да стане член на синдикат, е работническата идентичност. Тя е застрашена в цял свят от различни процеси. Не е достатъчно един човек практически да е работник по всички критерии за това понятие – той трябва да се чувства, че е такъв. Покрай мейнстрийм медиите, най-различните формати – телевизионни, художествени и т.н., благодарение на поп културата, тази идентичност съвсем е избледняла“, обяснява Динев.
Много рядко може да се чуе някой да говори изобщо за работници и защита на работнически интереси извън синдикатите, посочва той. „Много често можем да видим някой, който всъщност работи от 9 до 18:00 часа, но в свободното си време прави нещо друго, да твърди, че той е това – другото. Например „инфлуенсър“. Но в същото време той работи в кол-център. Или пък работи в кол център и смята, че е „предприемач“ и продава своя труд. По дефиниция, ако продаваш своя труд, ти си наемен работник, ти си работник. Това е един от проблемите – влизането в някаква организация е движено от това, че ти смяташ, че тя представлява теб, че ти си такъв. А много от работещите са загубили тази идентичност“, анализира политологът.
Има и други проблеми пред усещането за работническа идентичност – една от тях е раздробяването и фрагментацията на производството. „Много по-трудно е да си част от екип от 10-15 човека, вместо от 1000, и да се организирате в синдикална организация или да разберете, че наистина има разлика между вас, работещите, и работодателя ви. При малък екип понякога това усещане по-лесно се губи. Имате, например, по-чести партита, или пък различни механизми, чрез които компанията се опитва да ви накара да се почувствате не наемни работници, а например част от нейните създатели. Докато в една по-голяма структура, където йерархията е по-ясно изразена и където има повече работници, е по-лесно дори само няколко от тях да започнат синдикализация, пред тях да има много повече потенциал за разрастване“.
Не на последно място, според Ивайло Динев, работническата солидарност се изгражда в битка – протестни действия, някакви конкретни събития, които ги принуждават да намерят начин да се обединят. Например заради рестрикциите и проблемите около пандемията от коронавирус, работниците в „Амазон“ се организират и създават синдикат, принудени да водят обща битка за правата си с мощната корпорация. „Най-прекият и нормален механизъм е през подобни колективни битки и през осъзнаването, че имаш проблеми на работното място и трябва да направиш нещо, за да ги промениш, а това минава през обединение с други като теб. Механизмът е отдолу – нагоре, а не обратното“, казва Ивайло Динев.
За съжаление у нас, а и не само, битува схващането, че трябва да търпим, да се примиряваме, да се съгласяваме, да си мълчим. А повечето, които не могат да търпят повече, най-често просто напускат страната.
Ивайло Динев е категоричен, че ако успееш да видиш нещата в българските синдикални конфедерации отвътре, ще откриеш, че се правят много неща, но малко от тях достигат до широката публика. „По места синдикалните лидери са изключително много на брой, те си движат нещата, но много от дейностите на синдиката са свързани с различни преговори по подписването на колективни трудови договори, което не е процес, който можеш да превърнеш в шоу, във вайръл маркетинг стратегия. Това са преговори за по-добри условия на труд и защита на правата на работниците, но самият механизмът е такъв, че голяма част от дейностите остават скрити, защото трудно могат да предизвикват широк обществен интерес. Всички помним големите публични събития, но покрай тях се водят хиляди битки, които не придобиват популярност“, посочва той.
Не на последно място, както посочва и адвокат Мирослав Димитров – в България не е регламентирано правото на национална стачка – такъв механизъм просто не съществува. „Ако се върнем на въпроса от заглавието – „Къде са синдикатите?“ – обикновено вторият въпрос след този е „Защо не правите национална стачка?“. Трябва да бъде ясно, че такова нещо не съществува в българското законодателство. Няма такова събитие регламентирано. За да стачкува законно българският работник, той трябва да го направи като следствие от колективен трудов спор със собствения си работодател, при условия, ясно записани в закона – като например в стачката да участват 50% плюс един от служителите. Има едно изключение – стачка в знак на солидарност в друг стачкуващ, но това е много трудно осъществимо“, обяснява юристът и добавя, че по тази тема има поле за законодателни промени.
Що се отнася до промяната в самите синдикални конфедерации, според Ивайло Динев, едно от важните неща е да обръщат повече внимание на новите социални медии, като се опитват да ангажират в по-голяма степен публичната сфера с проблемите на работното място. „Идващото поколение дори не е във Фейсбук, то е в Инстаграм, в ТикТок. Това поколение ще влезе на своите нови работни места с мечтите и идеалите, че ще бъде като някоя от инфлуенсърките или инфлуенсърите, но всъщност реалният живот ще бъде доста различен и ще имат нужда да знаят как да се защитят и самоорганизират, за да не бъдат експлоатирани“, обобщава Ивайло Динев.
Тази статия е част от съвместен проект между онлайн предаването „Политизирай това!“ и „Фридрих Еберт – България“. В рамките на проекта, всяка последна сряда от месеца, ще бъде излъчван специален епизод на предаването, придружен със статия по темата на разговора на страниците на „Барикада“. Третият специален епизод с гости Мирослав Димитров и Ивайло Динев можете да гледате тук:
About The Author
