Политически и икономически погледнато, синдикатите са странен звяр. Те не са част от държавния апарат, но зависят изключително от държавната защита, за да упражняват силата си. Те са акционери в корпорации, но често взаимоотношенията им с мениджмънта са съпернически. Исторически синдикатите са голямата причина работническата класа да извоюва много от защитите и правата, на които се радва днес. Те обаче често оставят работническата класа фрагментирана и разделена – между отделните компании, между синдикализирани и несиндаклизирани работници, а в някои случаи дори и между отделните етнически групи.
Икономистите също дълго са се чудели как да мислят за синдикатите. Те не се вписват лесно в стандартната парадигма на модерната икономическа теория, според която атомизираните индивиди и компании се подчиняват на правила, надзиравани от всемогъщо правителство. Някои икономисти гледат на синдикатите като на картел, защитаващ „вътрешните” хора за сметка на външните. Според тази теория синдикатите увеличават заплатите, но също така водят до повишаване на безработицата. Тази интерпретация на синдикатите се преподава в много въвеждащи курсове и учебници по икономика.
Ако наистина синдикатите правеха това, може би щеше да си струва просто да бъдат оставени да изчезнат в небитието, както се случва с профсъюзите от частния сектор в САЩ:
Но има много причини да се смята, че тази теория за синдикатите е неправилна – или най-малкото е отчайващо непълна.
Първо, дори през 70-те години някои икономисти си дават сметка, че синдикатите правят много повече от това да натискат за по-високи заплати. В доклад от 1979 г., озаглавен „Двете лица на синдикализма”, икономистите Ричард Фрийман и Джеймс Медоф заявяват, че „като дават на работниците глас както на работното място, така и на политическата сцена, синдикатите могат да оказват позитивно влияние върху функционирането на икономическата и социалната системи – и го правят”.
Фрийман и Медоф цитират данни, показващи, че синдикатите намаляват текучеството на персонал, което понижава разходите, свързани с постоянно търсене и обучение на нови работници. Те показват и как политическата активност на синдикатите облагодетелства работниците като цяло, а не само членуващите в синдикални организации. Икономистите също така доказват, че обратно на популярното мнение, синдикатите всъщност намаляват расовите различия в заплащането. Фрийман и Медоф също така изтъкват, че като определят стандартните нива на заплащане в рамките на отраслите, синдикатите намаляват цялостното неравенство при заплатите, въпреки картелоподобния ефект, на който се набляга в учебниците по икономика.
Но светът не се вслуша във Фрийман и Медоф и синдикатите в частния сектор западнаха до почти пълна незначителност. Сега, четири десетилетия по-късно, икономистите отново започват да подозират, че синдикатите са нещо по-добро, отколкото ги изкарват учебниците им. Наскоро публикуван доклад от икономистите Хенри Фарбър, Даниел Хербст, Илияна Кузиемко и Суреш Найду заключава, че синдикатите са били важна сила за намаляване на неравенството в САЩ.
Тъй като данните от миналото често са разпокъсани, Фарбър и колегите му са комбинирали информация от огромен брой различни източници, за да получат подробна картина на нивата на синдикализиране чак до 1936 г. Това е първата година след като Конгресът приема закон, позволяващ на служителите в частния сектор да сформират синдикати.
Авторите на доклада установяват, че когато членството в профсъюзи се увеличава, неравенството спада, и обратното. Този ефект не може да се обясни с по-високите умения и образование на синдикалните членове. В периода от 1940 г. и 1970 г., когато синдикализирането нараства, а неравенството спада, тези, които са се записвали в профсъюзите, обикновено са били по-слабо образовани от останалите. С други думи, синдикатите са подобрили положението за работниците, намиращи се в дъното на пирамидата на разпределението. Чернокожите работници и други представители на малцинствата са били сред най-облагодетелстваните от засилването на синдикатите.
Сега обаче синдикатите в частния сектор са почти избледнял спомен и тяхната сила да повишават заплатите чезне. Фарбер и колегите му отбелязват, че макар все още синдикалните членове да имат по-високи заплати, това до голяма степен се дължи на факта, че обикновено висококвалифицираните служители са тези, които са останали синдикализирани. Изследване от 2004 г. на икономистите Джон ДиНардо и Дейвид Лий установява, че в периода 1984-1999 г. синдикатите са изгубили голяма част от способността си да налагат увеличение на заплатите.
Като се има предвид контраста между „златната епоха” от 1940-1970 г. и сегашната ера на бързо растящо неравенство, не е ли логично да възстановим синдикатите? Вероятно. Ключовият въпрос обаче е защо синдикатите в частния сектор са почти изчезнали. Управленските промени – прокарване на законите за „право на работа” и назначаването на анти-синдикалисти в регулаторите, вероятно са изиграли основна роля за намаляване на членството в синдикати. Но глобализацията може би също е изиграла голяма роля. Конкуренцията с компании от страни като Германия – където синдикатите често са се съгласявали на замразяване на заплатите, за да се увеличи конкурентноспособността – може да е направила стария синдикален модел в САЩ неустойчив. Днес, с дори по-острата конкуренция на Китай, предизвикателството на обратното синдикализиране в САЩ може да се окаже непреодолимо.
Но може би си струва да се опита. Като се изключи мащабно правителствено преразпределение на приходите и богатството, няма друг очевиден начин да се отговори на нарастващото неравенство в страната. Също така има шанс синдикатите да се окажат ефективен лек срещу проблема с увеличаващата се корпоративна пазарна сила – доказателствата подсказват, че когато нивата на синдикализиране са високи, секторната концентрация не е толкова ефективна в потискането на заплатите. Отмяната на законите в ущърб на синдикатите и назначаването на по-благосклонни към тях регулатори може да е точно това лекарство, от което се нуждае икономиката.
Поддръжниците на свободния пазар трябва да преосмислят своята антипатия към синдикатите. На фона на нарастващата подкрепа за социализма сред младите, както икономистите, така и апологетите на свободния пазар трябва да обмислят възможността синдикатите – този странен хибрид между свободно договаряне и държавна намеса – да са били ваксината, която е позволила на САЩ и други богати държави до голяма степен да избегнат бедите на комунизма през XX век.
Изглежда сякаш е дошло време синдикатите отново да бъдат засилени.
