В дни на трескава обществена поляризация заради близката до границите ни война, гостуването у нас на една млада писателка от общество, скрило дълбоко моралните отпечатъци от един поне външно вече надмогнат там конфликт, подкани към размисъл за поколенията и жизнените пластове след нас, в които още дълго ще продължават да вибрират разтърсващите ни сега (гео)политически драми.
Паралелите между различни страни и времеви отрязъци винаги са условни, но са неизбежни заради неизменно търсещата собственото си отражение в околния свят човешка природа.
Писателката Катиша Агире дойде от другия край на Европа, от скътаната в извивката на Бискайския залив Страна на баските, чието споменаване и у нас, и другаде първосигнално веднага извиква асоциации с продължилата десетилетия наред въоръжена дейност на баската националистическа групировка ЕТА. Започнала навремето като антифранкистка съпротивителна организация, после прехвърлила терористичната си структура срещу вече демократизираната испанска държава, ЕТА премина различни метаморфози, напълни испанските затвори със свои членове и официално обяви разпускането си през 2011 г.
Но и до днес белезите от насилието просветват през покрова, който съвременните баски сякаш са хвърлили върху „онова нещо”. Да, даже избягват да изричат и определят какво е било и какво е останало – борба за национална или идейна кауза, тероризъм, злодейство, мрежа, оплела в едно убийци и жертви, едновременна потребност и от възмездие, и от прошка, и от осъзнаване, че добро и зло могат да са изпечени от общо тесто?
Катиша Агире дойде да представи на две срещи с читатели в София и Пловдив излезлия ѝ на български роман „Изчакай да превали” в превод на Мария Пачкова (ИК „Пламар”) – роман, написан от баска на баски език, издаден у нас по програма на Институт „Сервантес” за популяризиране на баската литература, пресъздаващ баското светоусещане и да, втъкнал дълбоко в сюжета и острата сянка на ЕТА.
На срещата в НБУ-Центъра в София авторката бе приятно изненадана от събралите се трийсетина души. Призна, че дори в Страната на баските и в другите части на Испания обикновено идват по-малко хора и задават по-малко въпроси за баската литература. Далеч не всички баски говорят баски език. А дори и за повечето, които го знаят, включително за живеещите във Франция, това е втори език. От общо два и половина милиона баски едва един милион го говорят.
Колко е популярен баският? Илюстрира отговора с пример от киното – то е част от специалността ѝ по масови комуникации, която преподава в Университета на Страната на баските край Билбао: „Ако в Netflix са качени, примерно, 3000 филма на испански, на баски ще намерите 3”.
Катиша превежда всички свои романи на испански – по-често сама, понякога го правят нейни приятелки. Българското издание е преведено тъкмо от испански.
Писателката е от поколението, което все пак помни 90-те и тогавашните атентати, в които вече няма и следа от романтичния ореол в антидиктаторския период на ЕТА. Има само кървави престъпления и болезнен стремеж да се разбере защо хората правят това.
Нейната най-добра приятелка и съученичка от тийнейджърските ѝ години се оказва въвлечена в групировката. Заловена и осъдена е на много години в затвор. Още е зад решетките. „Тя съсипа живота си. Беше много болезнено за мен да я изгубя така,” споделя Катиша. Никога не я е посещавала в затвора. Но и досега ѝ пише писма.
Героинята на Катиша от „Изчакай да превали” – заглавие, съдържащо невъзможен съвет за Страната на баските, където постоянно вали – е баска. И певица – мецосопран. При това работи над музиковедска дисертация, кръстосваща изкуството с пацифизма на изследван композитор, той пък кръстосал съдбата си с две войни, едната от които – Испанската гражданска…
Героинята баска пътува из родината си със своя съпруг испанец и преоткрива много неща от живота си, включително кой е истинският ѝ баща – един от виновниците за „онова нещо” и за смъртта на две деца, все още излежаващ присъдата си, при когото избира да се върне майка ѝ.
Според Катиша съвременните млади баски вече не се интересуват от „онова нещо”, освен малцината по-политизирани сред тях. Имат си други грижи – да получат успешна диплома, да си намерят добра работа, да избегнат прекариатското битие без сигурност…
Изчезнали ли са раните от забуленото и нежелано минало? Героинята ѝ от романа продължава да се бори с чувството за вина, извиращо сякаш от гените ѝ.
Вината и преобърнатите възприятия са белязали и последния засега излязъл в Испания и много нашумял роман на Катиша Агире с недовършеното заглавие „Майките не”. Сюжетът е фокусиран върху майка, убила собствените си деца. Опитва се да я разбере друга, „нормална” майка. И върху наслагването на двата образа, върху размесеното и тук в общо тесто добро и зло се гради неочакваният за широката публика поглед на авторката към майчинството и към детството.
Прието е, че всяка жена е длъжна да бъде добра майка, че обратното е противоестествено, че майчинството е върховно щастие. Но всъщност нищо не е така еднозначно. Не всяка жена е способна да понесе стреса от майчинството, което всъщност според Катиша е „антидемокрация”, защото изисква от майката пълно себезачеркване и отдаване на друго същество. Виновна ли е жената, която не може да се справи с това?
Катиша поставя въпроси и около доминиращите клишета относно децата и детството. Защо детето обикновено се схваща просто като аксесоар към родителите, който не трябва да им пречи?
Самата писателка също е майка на две малки деца. И се налага да пише, преодолявайки сложностите около грижите за тях и лудориите им, вместо да е потопена изцяло в работата си.
Все пак я стъписва въпрос от публиката дали е плакала, когато е описвала в „Майките не” убийството на децата. Отговаря с усмивка: „Не. Не съм плакала. Макар писането да се свързва винаги с емоции, самият му процес е доста рационален. Описах убийството така, както се пише черен криминален роман. Като сценарий за филм. Успях да запазя дистанция между мен и разказаното”.
Катиша обяснява, че не е ангажирана с постоянно писане на романи. Прави и големи паузи между книгите. „Но загнезди ли се някоя идея в главата ти, не можеш да я махнеш от там, докато не седнеш и не я излееш,” казва тя. И добавя, че винаги намира време, независимо от грижите по децата.
Първия си роман – „Безразличните туристи” – е издала, когато е била 25-годишна. Не е имала проблем да намери финансиране и издателство. Защото: „Имах късмет. Точно тогава се търсеха и се подпомагаха автори, пишещи на баски. И още повече, ако бяха авторКи – жени.”
Днес Катиша Агире е една от най-утвърдените и хвалени от критиката баски писателки. Наскоро тъкмо по повод „Майките не” вестник „Ел Мундо” я определи като „великолепна и изключително свободна разказвачка, много интелигентна и забавна, способна да намери обоснован, но същевременно и игрив начин за съчетаване на множество теми”.
Освен вече достъпния ѝ на български роман „Изчакай да превали”, в Институт „Сервантес”-София могат да се намерят и останалите ѝ книги на испански или на баски.
