Мадлин Олбрайт, която почина в сряда на 84-годишна възраст, беше първата жена държавен секретар на САЩ. Но безбройните заглавия, които изтъкват този факт, рискуват да сведат постиженията ѝ до пола. Това не е справедливо: тя беше много повече от първопроходец.
Олбрайт беше имперски мракобес, който преследваше американското глобално господство също толкова безмилостно, колкото и всеки мъж. Тя изигра централна роля в създаването на политиката след Студената война, която доведе до опустошения на много континенти. Биографията ѝ е разтърсваща: семейството ѝ бяга от нацистките преследвания, когато тя е дете, и двадесет и шест от роднините ѝ, включително трима баби и дядовци, са убити по време на Холокоста. Това е травмираща история, но за сметка на това тя самата е отговорна за множество травми и смърт на други хора.
От 1993 до 1997 г. Олбрайт е посланик в ООН. В това си качество тя ръководи бруталните санкции срещу Ирак след войната в Залива, чиято цел е да увеличат максимално мизерията на иракчаните, за да се насърчи свалянето на Саддам Хюсеин. В интервю за Лесли Стол от „60 минути“ през 1996 г. Олбрайт сякаш заявява, че смъртта на чужди деца е просто цената на имперската политика. „Чухме, че са загинали половин милион деца. Искам да кажа, че това са повече деца, отколкото са загинали в Хирошима. Струва ли си тази цена?“, попита Стоп. „Мисля, че това е много труден избор, но цената, според нас, си заслужава“, отговори Олбрайт.
Въпреки че оценките за смъртността, на които се позовава Стол, впоследствие са поставени под въпрос от изследователите, Олбрайт ясно заявява, че е била напълно готова да причини смърт в такива мащаби. Трудно е да се проумее смъртта на повече от половин милион деца и непосилното страдание за толкова много семейства, които се съдържат в тази една статистика. И все пак това беше „цената“, която Олбрайт беше готова да изтръгне от обикновените хора в тази бедна страна, където санкциите лишаваха иракчаните от лекарства, чиста питейна вода и основна инфраструктура.
Доктрината „Пауъл“ – т.е. възгледът за външната политика след Студената война, прокаран от председателя на Обединения комитет на началник-щабовете на Клинтън Колин Пауъл (когото също не можем да си спомняме с добро) – гласеше, че Съединените щати трябва да ограничат военните си намеси до ситуации, в които са застрашени собствените им национални интереси. Олбрайт не беше съгласна и двамата се сблъскаха по въпроса каква трябва да бъде ролята на САЩ в кризи като тази в Босна. Пауъл пише в мемоарите си, че „почти е получил аневризъм„, когато тя го попитала: „Какъв е смисълът да имаме тази превъзходна армия, за която винаги говорим, ако не можем да я използваме?“
Като посланик в ООН Олбрайт успя да свали генералния секретар на ООН Бутрос Бутрос-Гали след безмилостна кампания – жалък епизод, който хвърля известна светлина върху нейната визия за световния ред. Бутрос-Гали, чийто мандат беше подкрепен от всички държави, освен САЩ, по-късно обясни свалянето си с публикуването на доклад на ООН, в който се твърди, че израелското нападение срещу бежански лагер в Ливан, при което загинаха сто души, е било умишлено, а не грешка, противно на твърденията на израелското правителство. Представители на САЩ отричат това да е причината, като вместо това се позовават на спорове за Руанда, Хърватия и Босна. Той беше раздразнил някои представители на западната управляваща класа, като нарече Босна „война на богатите“. Освен това Бутрос-Гали, архитект на споразуменията от Кемп Дейвид, виждаше в кампанията на Олбрайт срещу него вътрешнополитически мотиви – обслужване на расистки и анти-ООН настроени републикански политици (Боб Доул например се подиграваше с името на генералния секретар, като го наричаше „Бу-Бу“). Тази клика бе станала особено агресивна, след като петнадесет американски войници загинаха при неуспешен мироопазващ рейд на ООН в Сомалия. Наред с другите средства за отстраняване на генералния секретар от властта Олбрайт използва и фалшиви обвинения в корупция. В статия за Le Monde Diplomatique Ерик Руло предполага каква е истинската причина за вендетата на Олбрайт срещу нейния популярен колега:
“Падането на Берлинската стена даде възможност на САЩ да проведат войната в Залива почти по свое усмотрение и това подсказа модел за бъдещето: ООН предлага по инициатива на Вашингтон, а САЩ се разпореждат. Но г-н Бутрос-Гали не споделяше този възглед за края на Студената война.”
От 1997 до 2001 г. Олбрайт е държавен секретар при президента Бил Клинтън. В тази прочута новаторска роля тя продължава да причинява невъобразими страдания на иракчаните. През 1999 г. помощник-генералният секретар на ООН Денис Халидей подава оставка, за да се обяви срещу санкциите; САЩ „съзнателно убиват хиляди иракчани всеки месец“, заявява той тогава – политика, която нарича „геноцид“. Въпреки че много американци бяха шокирани, когато администрацията на Джордж У. Буш нахлу в Ирак, реалността е, че когато Буш встъпи в длъжност, Съединените щати вече бомбардираха Ирак средно около три пъти седмично. Това е нашето момиче! Точно толкова войнолюбива, колкото и мъжете.
Олбрайт също така насърчаваше разширяването на НАТО към бившите съветски републики в Източна Европа – безразсъдна траектория, за която много високопоставени дипломати през годините предупреждаваха, че неизбежно ще антагонизира Русия. Тази политика допринесе значително за ужасяващия потенциален ядрен конфликт, пред който сме изправени сега, както и за ужасното клане на украински цивилни граждани (официално вече над 1000, като върховният комисар на ООН за правата на човека смята, че реалният брой е много по-голям).
Олбрайт никога не се е пенсионирала – особеност, която феновете ѝ несъмнено ще интерпретират като дръзко отхвърляне на ейджизма. Но за света щеше да е много по-добре, ако тя си беше взела отпуск, за да се наслади на значителните си постижения. Нейната консултантска компания помогна на „Пфайзер“ да избегне споделянето на интелектуалната си собственост, въпреки че това би спасило живота на много хора по света по време на настоящата пандемия COVID-19. Патентите продължават да бъдат основна причина за глобалния ваксинационен апартейд и за масовата смърт. Но едва ли това я е притеснявало на смъртния ѝ одър: смъртта на бедните, кафяви хора, които не са американци, за нея винаги е била „цена, която си струва“.
По време на първичните избори за президент през 2016 г. тя каза за жените (като авторката на тази статия), които не подкрепиха кандидатурата на Хилари Клинтън: „Има специално място в ада за жените, които не си помагат една на друга.“ По-късно тя се извини за този коментар в рубрика в „Ню Йорк Таймс“, така че не искам да бъда дребнава по този въпрос. В края на краищата иракският народ така и не получи извинение от нея. Но ако прегледаме доказателствата по-горе, ще видим, че беше безразсъдно от страна на Олбрайт да изпраща други жени в този специален ад.
Почти сигурно е, че вече има резервация на нейно име в тази гореща подземна точка. Може би там тя най-сетне ще получи признанието, което заслужава, като отличник сред убийствените имперски подстрекатели на войната от всякакъв пол.
About The Author
