Някои от хората в администрацията на Джордж Буш-младши, които носеха най-голяма отговорност за започването на войната в Ирак, бяха очевидни психари – от онзи тип оперативни работници, които получават възможност да правят кръвожадна политика в условията на демокрация, но вероятно никога не биха могли да бъдат директно избрани за каквото и да било, защото публичните им изявления предизвикват ужас у порядъчните хора.
Министърът на отбраната Доналд Ръмсфелд искаше да воюва с Ирак, въпреки че администрацията нямаше никаква основателна причина за това, защото според него в Ирак, за разлика от Афганистан, имало „много добри цели“.
Заместник-министърът на отбраната Пол Улфовиц по подобен начин се застъпваше за инвазията, защото тя била „осъществима“, като в един момент заяви, че не му пука за „съюзниците, коалициите и дипломацията“.
Дик Чейни буквално бе архитект на глобален апарат за изтезания, което не е нещо, което може да се каже за средностатистическия зъл психопат. През 2006 г. Чейни прострелва в лицето един от приятелите си по време на лов, като трайно го обезобразява и обездвижва – инцидент, за който изглежда никога не се е извинил.
Тези изчадия излъчваха това, което сега наричаме „токсична мъжественост“, и винаги е било лесно да ги мразим. Държавният секретар на Буш – Колин Пауъл, който почина във вторник на осемдесет и четири години от усложнения на COVID-19, имаше съвсем различно излъчване – излъчваше тихо достойнство, разсъдливост и спокойствие. Но той беше и военнопрестъпник, отговорен за смъртта на стотици хиляди човешки същества. В това отношение той не беше по-добър от Ръмсфелд, Чейни или Уолфовиц.
Пауъл, който служи в армията в продължение на тридесет и пет години и бе съветник по националната сигурност на Роналд Рейгън, председател на Обединения комитет на началник-щабовете при Джордж Буш-старши и държавен секретар на Джордж Буш-младши, е толкова популярен, че хората и от двете партии го молят да се кандидатира за президент в продължение на десетилетия. Пауъл е възхваляван и от либералите, защото, въпреки че е служил в републикански администрации, приветства президентството на Барак Обама като „трансформиращо“ и се противопоставя на Доналд Тръмп, като правилно го смята за опасен расист.
Всичко това е вярно, но Пауъл също така ръководи – и използваше огромния си авторитет, за да узакони – една война, за която почти със сигурност знаеше, че е погрешна. В резултат на това загинаха поне половин милион души.
След терористичните атаки от 11 септември 2001 г., в лични разговори Пауъл се противопоставя на нахлуването в Ирак, като предупреждава, че това ще дестабилизира региона и ще отклони вниманието на САЩ от борбата с терористични групировки като Ал Кайда. Пауъл е изолиран от подпалвачите на войната в Белия дом на Буш и често е изключван от техните срещи, защото те знаят, че той не е истински привърженик на тяхната война.
Точно поради тази причина Буш го помоли да бъде този, който да изложи аргументите за войната в Организацията на обединените нации (ООН) и на 5 февруари 2003 г. Тогава Пауъл изнесе седемдесет и шест минутна реч пред ООН, в която твърдеше, че Саддам Хюсеин е опасност за света, и Съединените щати трябва да нахлуят в Ирак и да го отстранят. На моменти Пауъл изглеждаше неловко, докато правеше това, и по-късно заяви в телевизионно интервю, че за него е било „болезнено“ да произнесе речта. През 2011 г. той заяви, че войната ще бъде „петно в досието му“.
Той бе прав за това. Тъй като Пауъл имаше такава слава, речта му в ООН убеди много – вероятно милиони – американци да подкрепят войната. Голяма част от коментиращите във Вашингтон, които бяха нерешителни по отношение на войната, капитулираха след речта. Данните от няколко различни проучвания показват, че 10 % от американците, след като са видели речта на Пауъл, са преминали от опозиция към подкрепа на войната в Ирак. Ефектът е бил най-силен сред демократите. Речта предизвика и 30-процентен скок в броя на хората, които погрешно вярваха, че има връзка между Саддам Хюсеин и Ал Кайда.
През следващата година генералният секретар на ООН Кофи Анан нарече войната в Ирак незаконна. Съгласно Устава на ООН агресия от страна на държави членки може да бъде оправдана, или ако бъде категоризирана като самозащита, или ако е санкционирана от Съвета за сигурност на ООН. Много експерти по международно право се съгласиха с Анан. Това превръща Белия дом на Буш в банда военнопрестъпници в много конкретен смисъл. Но Пауъл трябваше да получи своя специален ден на подсъдимата скамейка в Хага заради уникалната си роля в убеждаването на обществеността да подкрепи престъплението.
Иракчаните не скърбят за Колин Пауъл. Много от тях обаче скърбят за семействата, приятелите и съседите си, които са загинали в резултат на провала на Пауъл. „Той лъжеше, лъжеше и лъжеше“, казва пред Асошиейтед прес иракска писателка и майка на две деца. „Той излъга, а ние сме тези, които останаха с безкрайните войни.“ Мунтадхар ал-Заиди, иракският журналист, който се прочу с това, че хвърли обувка по президента Буш по време на пресконференция през 2008 г., написа в Туитър, че е тъжен, задето Пауъл е починал, без да бъде съден за военните си престъпления срещу иракския народ.
Обръщението на Колин Пауъл към ООН и феноменалното му въздействие върху общественото мнение бяха странно актуални за историческия момент. Пауъл изглеждаше като герой от „Западното крило“ – телевизионното шоу от ерата на Бил Клинтън, създадено от Аарон Соркин и обичано от много либерали, в което етичните терзания на властимащите бяха представяни с безгранична съпричастност. Посланието трябваше да бъде успокояващо: Вашата администрация се управлява от достойни хора, които правят всичко възможно, а когато вършат ужасни неща, това е, защото нямат избор. Мъката на Пауъл, подобна на тази на Хамлет, разшири този ореол до администрацията на Джордж У. Буш, една от най-лошите в историята на страната.
По специфичен начин Колин Пауъл всъщност беше по-лош от Доналд Ръмсфелд. Той създаваше впечатлението, че дори най-убийствените и неоправдани решения на щатските елити, колкото и да са тревожни, са разумни и неизбежни, резултат от трезво обмисляне. Той направи така, че убийството на стотици хиляди цивилни да изглежда оправдано. Ползваше се с доверието на милиони, но въпреки това лъжеше. Склонна съм да се съглася с Ал-Заиди: единственото тъжно нещо в смъртта на Колин Пауъл е, че той никога няма да бъде наказан за престъпленията си.
