Наближаващата дата 26 септември, която в последните изявления на премиера Бойко Борисов по темата за българската кандидатура в надпреварата за поста на генерален секретар на ООН беше спомената като своеобразен рубеж, стана повод да потърсим за експертно мнение Любомир Кючуков. Той е бивш зам.-външен министър, в чийто ресор е била ООН, бивш посланик на България във Великобритания, а днес е директор на Института за икономика и международни отношения.
Г-н Кючуков, какво развитие да очакваме около българската кандидатура за генерален секретар на ООН след непрекъснато разпалваните страсти по тези тема у нас? Ирина Бокова остава ли официална българска кандидатура след всички изявления на най-високо правителствено ниво? Каква е тази фатална дата 26 септември, която ѝ определи премиерът като на ученичка пред поправителен изпит със заканата, че ако успехът ѝ не му хареса, ще размисля? Какво става всъщност?
Когато става дума за избора на нов генерален секретар на ООН, винаги се пропуска, че кандидатурата на Ирина Бокова не е лична кандидатура, а е кандидатурата на България. За генерален секретар на ООН се избират личности, но се състезават държави. Държави номинират, държави правят кампаниите, държави гласуват. От тази гледна точка онова, което напоследък се лансира в публичното пространство като някаква оценка на българския кандидат, е просто неверно. Защото Ирина Бокова си свърши своята работата на изслушванията. Оттам нататък на ход вече е българската държава и нейната дипломация. От момента, в който започнаха неформалните гласувания в Съвета за сигурност, няма повече представяне на кандидата, има дипломатически усилия на държавата. И ако е налице някакво неудволетворение от резултатите, то би следвало да бъде насочено единствено и само към качеството на усилията на българската държава в тази посока. А българската държава, когато се касае за кандидатура за генерален секретар на ООН и за необходимите действия по този въпрос на международно ниво, се олицетворява от трима души – президент, премиер, външен министър. И тъй като сега навлизаме в най-тежкия етап на избора, то ще има ли България успех или няма да има, ще зависи именно от техните усилия.
Дебатът в България по темата е твърде непрофесионален. Аргументите са такива, каквито могат да се чуят при всеки национален избор на ниво кмет и каквито вероятно ще чуем при наближаващите президентски избори. Аргументацията е откъсната от системата и същността на ООН, сякаш не става дума за избора на пръв световен дипломат.
Няколко са нещата, които не се разбират в тази връзка. Първо, това, което тече в момента, не е същински избор, а селекция. Така е и в терминологията на ООН. Селектират се тези кандидати, от които след това ще се избира. Тоест на дадения етап, при всички тези неформални гласувания, стремежът е да се отсеят тези, които нямат шансове. И важно е не толкова колко са гласовете „за”, а колко са обезкуражаващите гласове. Целта е да се сведе бройката на кандидатите до едно разумно количество, след което да продължат дипломатическите преговори.
А колко трябва да е тази бройка?
Тя не е закована. Но тя трябва да е сведена до толкова, че да може да се целенасочи процесът на избор.
Второто, което не се разбира, е, че 26-ти е дата, но не е срок. Това е просто една от датите за провеждане на поредното предварително, неформално гласуване. Едва след като започнат гласуванията с отделни цветни бюлетини на постоянните членове на Съвета за сигурност, тоест, когато се очертаят долу-горе контурите на възможно вето, чак тогава ще може да се говори и за шансовете на отделните кандидати за победа. Сега, на този етап, говорим за отпадане.
Но дори и при следващия етап практиката показва, че предварителна неформална индикация за вето не означава непременно липса на шансове за кандидата. Очакванията са всеки от кандидатите да получи по няколко „червени картона” на началния етап. Трябва да си спомним, че Кофи Анан през 1996 г. получаваше 8 пъти вето след вето от Франция. И въпреки всичко накрая беше постигнат дипломатически компромис, той получи обща подкрепа и беше избран.
Шансовете на българската кандидатура – Ирина Бокова, продължават да са много високи. Но щетата беше нанесена. Първо, поради самото обстоятелство, че в България на правителствено равнище се обсъжда възможността за смяна на кандидата. И второ, може би най-широк международен отзвук получи едно мълчание. Мълчанието на външния министър. Което показва и в двата случая, че българската държава не стои достатъчно категорично зад собствената си кандидатура.
Един от ключовите критерии за избор на генерален секретар е националната подкрепа. Това, което става, ерозира именно националната подкрепа. И от тази гледна точка имат изключително негативни последици тези писания от българска страна, оклеветяващи Бокова, които бяха разпратени до международната общност, до посланици. Не като съдържание, а като факт. От това ще се възползват основните конкуренти за поста на генералния секретар на ООН. И те го правят.
Как се възприема в световната дипломация идеята за смяна на българския кандидат?
Идеята за смяна на българския кандидат в последния момент е по-скоро в полето на политическата екзотика. Тя не дава шансове на която и да било друга заместваща българска кандидатура. Лансираната в публичното пространство възможност да имаме двама български кандидати, тоест наред с Бокова да бъде излъчена още една кандидатура, вече пък отива даже отвъд представите за възможно политическо действие в полето на дипломацията. При такава ситуация България трябва да бъде много щастлива, че в момента не е член на Съвета за сигурност.
В смисъл?
В смисъл – трудно ми е да си представя за коя българска кандидатура би гласувал българският представител в Съвета за сигурност, ако това се случи. Това отива извън границите на политически разумното.
Как ще коментирате сравнението, което направи Бойко Борисов със смяната на Румяна Желева при кандидатстването ѝ за еврокомисар? Не е ли прекалено голяма разликата между нивата на двата поста, а и между същността на двете ситуации? Да не говорим за обидния нюанс…
Освен че такова сравнение е неуместно според мен, тук има и сериозно смесване на понятията. Румяна Желева беше излъчена от българското правителство, за да заеме позиция, която се полага на България – еврокомисар от България. Ирина Бокова е излъчена от българските правителства, за да се бори за позиция за България в ООН, за най-високата позиция в световната дипломация. Тоест двете номинации нямат нищо общо една с друга. Румяна Желева трябваше да докаже личните си качества и че е в състояние да заеме българската позиция. Ирина Бокова доказа личните си способности и квалификация, за да осигури възможност на България да заеме водеща световна позиция.
Но такъв подход, деклариран от най-високо ниво, от премиера, предполага ли все пак, че наистина може да бъде излъчена като алтернативна кандидатура многократно споменаваната Кристалина Георгиева?
Всички ходове на България оттук нататък извън еднозначна подкрепа на вече издигнатата българска кандидатура са губещи. Друга българска кандидатура априорно няма никакъв шанс. А българското правителство би трябвало да се опита да компенсира вече нанесените към момента щети на официалната кандидатура.
Опитът за компенсиране означава едно-единствено нещо – много еднозначна и категорична подкрепа и много активна работа. Тоест Борисов да продължи с това, с което започна – с писмата до своите колеги, защото в решаващия етап трябва да се действа допълнително по тази линия. Плевнелиев да подава недвусмислени сигнали за подкрепа. А Митов да говори в дипломатическите кулоари същото, което говори публично.
От тези кулоари по медиите многократно изтече, че изтегленият вече български посланик в ООН Стефан Тафров всъщност е работил срещу кандидатурата на Ирина Бокова. Говори се също доста упорито за амбициите на Николай Младенов за поста на заместник-генерален секретар. Този фон не действа ли също негативно за българската кандидатура за генерален секретар?
Естествено. Не случайно казах, че националната подкрепа е един от ключовите критерии в тази надпревара. Всичко, което подкопава представата за единна българска кандидатура, подкопава която и да е българска кандидатура.
А това с поста на заместник-генерален секретар реално ли е, алтернатива ли е, както ни се поднася – в смисъл, че България е малка, да не гледа чак върха, да се задоволи с по-скромното?
Аз изобщо не бих обсъждал тази теза. Не е ясно доколко тя съществува. Но има няколко неща, които в системата на ООН са достатъчно ясно определени. Първото е, че системата на ООН е на баланси. Баланси между държавите, баланси между регионалните групи. Включително сега се търсят, както виждате, и баланси на представителство на половете. Неслучайно една от основните препоръки, съдържащи се в резолюцията на Съвета за сигурност на ООН, която дава рамка за избора на генерален секретар, е той да е от Източна Европа и да е жена.
От тази гледна точка системата на ООН не търпи едновременно два висши поста да бъдат заемани от представители на една и съща държава. Тоест при обстоятелството, че Ирина Бокова е генерален директор на ЮНЕСКО с ранг на заместник-генерален секретар на ООН не може да се очаква втори българин да получи поста на генерален секретар или на заместник-генерален секретар. Разбира се има позиции, като помощник-генерален секретар и по-ниски, които са напълно възможни.
Често се коментира също, че лансирането на Кристалина Георгиева не е с идеята тя да победи, а само за да препъне Ирина Бокова и да получи повече шансове някой друг кандидат. Най-често се споменава класиращия се на предварителните гласувания на първо място португалец Антонио Гутериш, подкрепян от сънародника си Жозе Барозо, все още много влиятелен в Брюксел и съответно свързан с Кристалина Георгиева в качеството ѝ на еврокомисар още от неговия мандат начело на ЕК. Това достоверно ли е?
Всички държави водят кампаниите на своите кандидати. Естествено е, че основните конкуренти на Бокова биха желали по възможност да намалят шансовете ѝ. Не случайно най-радушен прием негативните материали срещу Бокова намират в британската преса – дотолкова, доколкото Великобритания по принцип винаги подкрепя кандидат от страна членка на Британската общност, когато има такъв. В момента такъв кандидат е Хелън Кларк, министър-председател на Нова Зеландия, която се смяташе за една от основните кандидатури.
Антонио Гутериш също е много силен кандидат и Португалия естествено интензивно работи за него. Това, което е очевидно и което е в пълен контраст с България, е, че за кандидатурата на социалиста Гутериш работят и десните в Португалия. Неслучайно в публичното пространство изтече информация, че бившият португалски евродепутат от ЕНП Марио Давид обикаля източноевропейските страни с цел да ги убеди да лансират друга българска кандидатура, в противовес на тази на Бокова. Ако това стане, то би компрометирало до голяма степен шансовете на цяла Източна Европа.
И тук стигаме до друг важен момент. Бокова досега можеше да бъде почти сигурно селектирана, ако България беше работила професионално, целенасочено и единно за това. В рамките на ООН има практика на ендорсиране на кандидатури. Което означава, че страните от една регионална група решават да не се конкурират, а да подкрепят един общ кандидат от региона. Това често се практикува, когато регионалните групи трябва да подкрепят един кандидат за Съвета за сигурност на ООН или за другите структури на световната организация. Ако България навреме беше обозначила ясна подкрепа за Бокова, то тогава при такава силна кандидатура определено нямаше да имаме петима кандидати от бивша Югославия, вероятно нямаше да има други кандидати от Източна Европа, а щяхме да имаме единна кандидатура на източноевропейската група в лицето на Ирина Бокова.
Говорите за един много по-ранен етап…
Да. И ако можем да говорим за закъснение, то е именно заради това изпуснато време, а не заради по-късния период, когато беше прието решението за официалното номиниране на българската кандидатура. Това беше много сериозен шанс, който не се използва заради непознаването на системата на ООН от една страна и заради негативния политически дебат в България.
Многократно се повтаря, че Великобритания и САЩ априори били против кандидатурата на Ирина Бокова. Споменава се дори, че причина за това било решението на ЮНЕСКО по време на нейния мандат за член на организацията да бъде приета Палестина. Друга теза за негативното отношение към Бокова от страна на Великобритания изтъква нейна фраза от посещение в Аржентина, в която известните оспорвани острови били наречени само Малвински, а не Фолклендски/Малвински. Доколко това наистина е повлияло?
Тук отново стигаме до некоректност в коментарите и до непознаване на системата на ООН. Първо, никоя държава членка на Съвета за сигурност няма да обяви официално подкрепа за който и да е кандидат. Второ, всички тези страни играят винаги многовариантно при такива случаи и никога не залагат само на една кандидатура. Има няколко фактора, които индиректно могат да говорят за една или друга позиция на отделните страни. Ако говорим за Великобритания, тя ясно и публично е формулирала онова, за което вече стана дума – че ще подкрепя кандидатурата на страна членка на Британската общност.
Втората страна, която често се споменава, е Русия. От руското външно министерство към медиите изтече информация, без тя да е заявявана официално, че няма да бъдат подкрепени кандидати, които са свързани с налагането на санкции срещу Русия.
Това са долу-горе сигурните позиции на две от постоянните членки на Съвета за сигурност. Всичко останало е въпрос на анализи. Всяка от страните си има свои предпочитания, което не означава, че за тях други кандидатури са неприемливи. И доколкото в крайна сметка изборът на генерален секретар е въпрос на компромис най-малко между петте постоянни членки на Съвета за сигурност, то нито една кандидатура, която се профилира като на една от тях, няма шанс да мине.
От тази гледна точка кампанията „анти” парадоксално работи в полза на Русия. Профилирането на Бокова като единствен руски кандидат дава възможност на Русия да неутрализира евентуалния американска кандидат. Засега в публичното пространство като такава, основателно или не, се лансира Сусана Малкора, външен министър на Аржентина. По този начин Русия ще може да получи друга своя приемлива кандидатура като генерален секретар в качеството на компромис.
Тук си заслужава да споменем поне няколко факта. Не случайно в края на юли руският президент Владимир Путин беше поканен в Словения – във време, когато другите страни членки на ЕС избягват да го канят. И не случайно той там се снима със словенския кандидат Данило Турк. Не случайно и сръбският кандидат Вук Йеремич беше преди няколко дни в Москва отново за среща с руските власти. Не случайно словашкият кандидат Мирослав Лайчак разчита на словашките отношения с Русия, които са най-добрите за страна членка на НАТО. Тоест Русия има достатъчно ветрило от приемливи кандидати.
Дали пък тогава не виждаме конспирация от страна на Русия, която пуска Бокова като „изкуствена патица” за заблуда, а всъщност си разиграва картите в други посоки?
Не става дума за конспирации, а за интереси. И за планиране и провеждане на политики.
Защо трезвият поглед към тези процеси отсъства от обществения дебат у нас по темата? От кого е инспирирано неговото политизиране и истеризиране?
Инспирирано е от стремежа на български политици да провалят кандидатурата на Ирина Бокова и естествено това обстоятелство се използва от всички нейни опоненти. Защото тя е силна кандидатура.
А тезата за Палестина?
Това твърдение е крайно неточно. Решението за приемане на Палестина не е решение на Ирина Бокова, а на управителния орган на ЮНЕСКО, в който гласуват 58 държави. И противно на мнението, което се налага, Бокова не го е инициирала. Напротив, тя впоследствие успя да намери такъв подход към САЩ, който да тушира създаденото напрежение между тях и ЮНЕСКО.
Когато се говори за САЩ, трябва да се има предвид, че именно САЩ бяха тези, които оказаха ключова подкрепа и благодарение на които Ирина Бокова беше избрана за генерален директор на ЮНЕСКО при първия мандат.
А споменавайки Палестина си струва да се подчертае още нещо – Ирина Бокова има много сериозната подкрепа на Израел и на еврейската общност по света. Миналата година например тя получи международната еврейска награда „Симон Визентал”, която ѝ беше връчена в Конгреса на САЩ.
Кои са най-големите плюсове на Ирина Бокова в това състезание?
Най-големият ѝ плюс е, че тя познава много добре системата на ООН, а и системата на ООН я познава. Всички кандидати с добри шансове по някакъв начин са свързани с тази система. Затова хърватската кандидатка Весна Пусич, която е бивш външен министър на страната си, се отказа от надпреварата, изтъквайки, че хора, външни за системата на ООН, имат значително по-малки шансове. Бокова се е доказала там като дипломат, работила е с всички държавни и правителствени ръководители, както и вътре в ООН. Тя е предвидима, тя е предсказуема, тя носи от една страна стабилност, а от друга страна динамика. Носи и заявка за реформи, което беше ясно показано в публичните ѝ изслушвания.
ООН наистина се нуждае от много сериозни реформи. Масовото съзнание често възприема организацията като една говорилня, която нищо не решава. У нас също звучат пренебрежителни гласове – за какво ни била тази висша чиновническа позиция. Но ако тази позиция бъде заета от човек с по-отговорно отношение към света, може би той ще съумее да намери по-ефективни решения за световните кризи, може би не само ще се опита да реформира организацията, но и да я направи по-социална, по-съзвучна със 17-те приоритета за устойчиво развитие на света, вече лансирани от ООН? Вероятно Бокова с нейния опит от ЮНЕСКО е в състояние да допринесе доста?
ООН отразява всички процеси и всички проблеми на съвременния свят. От тази гледна точка безспорно ООН се нуждае от реформа и този процес тече вече от 20 години. Говорим за реформи по отношение на нейната ефективност, представителство, начините на взимане на решения.
От друга страна не можем да си позволим създаването на институционален и правен вакуум. Тоест ние не можем да унищожим конструкцията. Тук могат да се дадат няколко достатъчно показателни примера. Едно от първите неща, които Хитлер прави след идването си на власт през 1933 г., е да излезе от Обществото на народите – предшественика на ООН. Просто за да не бъде ограничаван от никакви правила. Имаме и съвременни примери – когато бе направен опит да се промени управлението на някои държави, а се получи разрушаване на самата държавност. Виждаме Афганистан, Ирак, Либия, Сирия… – с всички рискове за стабилността и мира.
Между другото, ООН се е реформирала нееднократно. Да не забравяме, че тя е създадена като организация на победителите след Втората световна война. И едва през 1955 г. тя става тази универсална световна организация за запазване на мира, която имаме днес. В момента ООН има над 50 мироопазващи мисии о света. И колкото и да са скъпоструващи, колкото и да се поставя въпросът за тяхната ефективност, всяка една от тях спасява живота на много хора.
Разбира се, проблемите не са малко. Основният дебат е за състава на Съвета за сигурност. Има различни идеи за неговото разширяване в най-различни формати – от 17 члена до 25 члена. Обсъжда се съставът на постоянните членове, тяхното увеличаване чрез включване на страни със сериозна международна тежест като Германия и Япония и на представителство на континенти като Африка и Латинска Америка, които сега не са представени. Разисква се и статут на полупостоянни членове. Стои и въпросът за прилагането на вето – как да се измени и в каква степен то подпомага стабилността в света.
Както всяка международна институционална и правна рамка, ООН не само закрепва ценности, критерии, норми, но отразява и съотношението на силите към момента, в който е създадена. Затова имаме и петте постоянни членки на Съвета за сигурност. В онзи момент – през 1945 г., международната общност е решила, че това е съотношението на силите, от които се нуждае, за да се запазят балансите, за да се гарантира мирът.
Има и нещо друго, което е важно, а у нас не се отчита, защото сме прекалено затворени в своя евроатлантически свят. Системата на ООН е много променена. Там евроатналтическият свят като цяло е в малцинство при гласуванията в Общото събрание. Нерядко кандидати от страни, към които ние се отнасяме с огромни резерви, като например Венецуела или Беларус, печелят лесно своите гласувания. Тоест в ООН не могат да се налагат мнения. Да, там има определено подреждане на влиянието от гледна точка на системата 5-15-193: петте постоянни членки на Съвета за сигурност, които имат право на вето, 15-те членки на Съвета за сигурност, които имат решаваща роля при гласуванията, и 193-те членки, които гласуват в Общото събрание. Но всяка една страна в крайна сметка има един глас. Впрочем, показателна за променената динамика е статистиката за налагането на вето. Ако до 1965 г. вето е налагано основно от страна на СССР – в около 80 случая, то в годините след това почти толкова пъти същото са правили САЩ.
Да се върнем на нашия си проблем. Какво става, ако на 26 септември Бойко Борисов обяви, че се отказва от кандидатурата на Ирина Бокова?
Мисля, че въпросът не е в 26 септември, а в това какво става до 26-ти септември. Защото ако до 26-ти държавата България не даде много ясни и недвусмислени послания, че подкрепя и работи за българската кандидатура, то ние не можем да очакваме нищо положително да се случва. От тази гледна точка не можем да говорим за представянето на кандидата – „представяне на кандидата” е некоректно като понятие в този процес. А резултатите от 26-ти ще отразят усилията на България.
И все пак – какво конкретно ще се случи, ако България на 26-ти си оттегли подкрепата за Бокова и издигне друг кандидат?
България ще каже сбогом на надеждите си да излъчи генерален секретар на ООН, а случаят ще остане в учебниците по история на дипломацията като пример за пропуснат уникален шанс поради липса на национално единство.
