Куба отпразнува на 1 януари 63-годишнината от победата на своята революция и посрещна Новата 2022-ра с надеждата тя да бъде по-добра към страната, отколкото последните няколко години.
Уви, след като предишният американски президент Доналд Тръмп ожесточи още повече антикубинската блокада на острова, а после се разрази и пандемията от Ковид-19, кубинците са оказаха едновременно под две тежки преси – санкционната и здравната. Първата създава брутални пречки в борбата с втората, възпрепятствайки закупуването в чужбина на жизненоважни стоки, суровини и материали, включително санитарни и медицински. Това тежко се отразява на икономиката и на живота на хората.
Но кубинската наука все пак намери път за преодоляване поне на второто изпитание – коронавирусното. Създадени бяха пет оригинални кубински анти-Ковид ваксини, като три от тях се приложиха при масовата ваксинация през миналата година. До днес са ваксинирани около 90% от цялото население на страната, включително и децата.
Този пореден медицински успех на Куба позволи страната да се „отвори” отново и за чуждестранния туризъм още от средата на ноември м. г. – с по-облекчени изисквания към гостите отвън, които при влизане вече трябва да представят само сертификат за ваксинация, а не както по-рано, да прекарват дълги карантини и да си правят неколкократно контролни PCR тестове.
Това съживяване на чуждестранния туризъм е от жизненоважно значение за Куба, защото от този отрасъл идват ключови финансови постъпления за страната. Допреди пандемията Островът на свободата посрещаше по 4 милиона туристи годишно, а сега за миналата годна са отчетени едва около 300 000.
Но коледно-новогодишните празници донесоха ново оживление – много зажаднели за вълнуващи пътешествия гости от различни страни избраха да празнуват именно в Куба. Включително и доста българи – консулската служба на кубинското посолство у нас бе затрупана с молби за туристически визи.
Масовият туристически интерес е най-вече към т. нар. „кайос” – малките коралови островчета, разпилени като магнетична огърлица около големия остров Куба. Туристическите комплекси там примамват не само с вълшебните плажове, с чистотата и красотата си, а и с изолираността си, която в пандемични времена позволява особено стриктен медицински контрол и сигурност.
Но обстановката с овладяването на Ковид-кризата в цяла Куба вече е много благоприятна и затова гостите на страната разширяват спокойно маршрутите си и към другите ѝ многобройни прелести.
Иска ми се тук да разкажа за една от най-притегателните за екологичен и приключенски туризъм кубински местности – за природния резерват Топес де Коянтес в Централна Куба, в зоната на планинската верига Ескамбрай, известна и с името Гуамуайя – така се е казвала обитавалата я някога коренна народност. Бях там с група чуждестранни журналисти по време на Международния панаир на туризма (FITCuba) през 2018-та.
Части от Ескамбрай влизат в общо три съвременни кубински провинции – Вия Клара, Сиенфуегос и Санкти Спиритус, ширнали се между Мексканския залив и Карибско море. Най-високият връх в Ескамбрай е 1400-метровият Сан Хуан. Но по-голямата част от резервата Топес де Коянтес е на височина около 800 метра. Впрочем, в него също се „събират” въпросните три провинции, макар че основно той е разположен в Санкти Спиритус.
Теренът е предимно планински и е изпълнен с много красоти – буйни зелени гори, включващи от палми до борове, а също реки, водопади, пещери и красивият обширен язовир Анабанийя.
Микроклиматът е уникален за тропическа Куба. Температурите са между 16 и 25 градуса, а след залез слънце направо ще ви втресе, ако не си носите якета.
Флората и фауната изобилства с ендемични видове. Тук виреят на воля и два от националните символи на Куба – птицата токороро и цветето „пеперуда” с научното наименование Hedychium Coronarium. Токороро има цветовете на кубинския флаг – синьо, червено и бяло. Общо над 100 вида птици, включително 45% от ендемичните за Куба, летят и се множат из Топес де Коянтес.
А цветето „пеперуда” е бяло и има силно ухание – смята се, че то олицетворява мира и кубинската независимост. То се разпространява на острова през 19-ти век. И макар оригиналната му родина да е чак в Хималаите, в свежия климат на Ескамбрай също му е много добре.
В историята на Куба тази планинска верига и прилежащите ѝ зони винаги са играли важно значение. Тук е живеела и споменатата коренната общност гуамуайя, на която попадат испанците при пристигането си на острова през 1492 г. Тук е било и убежището на легендарната освободителна „армия на мамбисите” по време на битките за независимост през 1868-1898 г. Пак в Ескамбрай се разгръща и част от оглавяваната от Фидел Кастро партизанската война срещу диктатурата на Фулхенсио Батиста (1956-1959 г.). В тези планински дебри през 1958 г. установява своя партизански лагер и Ернесто Че Гевара, докато готви решаващия за победата на революцията щурм на град Санта Клара.
С Ескамбрай е свързано и едно от сериозните следреволюционни изпитания за новата власт – това е зоната, в която през 1960-1965 г. интензивно действат контрареволюционни банди. Те извършват много зверства срещу местни селяни, подкрепящи революционната аграрна реформа. Избиват и млади ограмотители, включили се в масовата кампания по ликвидиране на неграмотността в селата. Но със силите най-вече на народното опълчение „войната с бандите”, както е известен този период в историята на Куба, приключва с разгрома на контрареволюционерите.
Заради трудния и стръмен планински терен единствената селскостопанска дейност, упражнявана исторически в тази зона, е било отглеждането на кафе. Днес туристическите маршрути из Топес де Коянтес задължително включват отбиването в планинската „Къща на кафето”, където гостите могат да се запознаят с всички фази по обработката на кафеените зърна, а накрая опитват и приготвената на място ароматна напитка.
Нашата обиколка на резервата започна от хотел „Анабанийя”, разположен на брега на едноименния язовир и снабден със собствено пристанище. Натоварени на корабчета с удобни за снимки платформи на покривите, потеглихме из язовира, заобиколен от изумрудено-зелени живописни склонове. Площта на водоема е около 15 квадратни километра, дълбочината му варира между 30 и 40 метра.
Направихме спирка за обяд в атрактивния ресторант „Рио Негро” – така се казва и една от реките, вливаща водите си в язовира. Ресторантът е оформен като накацали в горска среда живописни навеси в типичния за народността гуамуайя стил.
Разбира се, кулинарните специалитети и коктейлите с ром, добавен направо в срязаните кокосови орехи, вървяха под акомпанимента на кубински и и латиноамерикански ритми, изпълнявани от пламенна музикална група.
Солистът ѝ, двойник на покойния венесуелски лидер Уго Чавес от младежките му години, така разпали настроението, че в спонтанно развихрилите се танци наред с чуждите журналисти се включиха и сервитьорите, и главният готвач на ресторанта, и дори дежурната медицинска сестра към заведението…
След още около половин час пътуване из водите на Анабанийя, маршрутът ни продължи вече по земя. Многобройната ни група бе натоварена в колона специално приспособени за туристически обиколки из планинския терен камиони. Насядахме в покритите с платнища и снабдени с пейки каросерии, откъдето можехме да се любуваме на спиращите дъха гледки, откриващи се пред погледите ни след всеки завой.
Една от спирките ни бе край разположения на 800 метра надморска височина внушителен 4-звезден спа-хотел с 210 стаи, наречен „Куротел Ескамбрай”. Масивната сграда е била построена още през 1954 г. по разпореждане на Батиста – като санаториум за болни от туберкулоза. Жената на диктатора страдала от това заболяване. Дошла на мястото по съвет на лекари и установила, че напоеният със свежестта и аромата на околните борове въздух е изключително благотворен за белите дробове. Така се появил санаториумът, достъпен в онези времена само за избрани.
След революцията и изграждането на безплатна за всички и ефективна здравна система, приложила и антитуберкулозно ваксиниране, „жълтата гостенка” била окончателно победена в Куба. А гигантската сграда, оставена в планината от Батиста, била превърната в училище.
През 70-те години на 20-ти век сградата отново се върнала към част от първоначалното си предназначение – станала рехабилитационен спа-хотел за ставни заболявания, артрит, артроза, ревматизъм, стрес и депресия.
С течение на времето в „Куротел Ескамбрай” е натрупана и уникална колекция от около 800 картини на прочути кубински художници от различни епохи, украсяваща фоайетата, конферентните зали и стаите.
А в подножието на хотела, към който води високо стълбище, има още една атракция – слънчев часовник с диаметър 6 метра. Разположено вертикално табло до него дава указания как точно може да се изчисли времето в различните месеци на годината в зависимост от разположението на слънцето.
Любопитството ми към този слънчев часовник, изграден през 1988 г., се увеличи, след като съпровождащият ни планински водач каза, че архитектът бил българин. Само че при проверка се оказа, че е… унгарец – Дьорд Олайош. На испански búlgaro (българин) и húngaro (унгарец) звучат наистина сходно…
Никой приключенец не може да си спести при обиколката из Топес де Коянтес и почти свободния полет над тази вълшебна планинска панорама с приспособлението „канопи”. Става дума за закрепване с ремъци през кръста и седалището за плъзгач по въжена линия, с който търсачът на силни усещания, снабден, разбира се, с каска и ръкавици, може да се спусне от един пункт на „канопи”-то (дъсчена площадка, разположена на високо дърво или скала) до друг. По тези въжени връзки може да се лети десетки, че и стотици метри над дървета и урви – но преживяването все пак не е за хора, притесняващи се от височини…
В зависимост от това, кой туристически маршрут ще се избере из Топес де Коянтес, може да се мине и по пътеки, отвеждащи до приказни водопади и пещери.
Нашето трасе приключи със спускане към закриляния от ЮНЕСКО град Тринидад, разположен само на 20 км от южната граница на резервата. Комбинацията с опознаването на Тринидад – главния град на Санкти Спиритус – и на прилежащата към него Захарна долина, също под егидата на ЮНЕСКО, наистина е най-добрата за обиколката из този район на Куба.
Град Света Троица, както се превежда оригиналното испанско име Сантисима Тринидад, е третият, основан от конкистадорите в Куба след Баракоа и Баямо. Смята се, че е основан от първия испански губернатор на острова дон Диего Веласкес де Куейар между 23 декември 1513 г., когато там е била проведена първата освещаваща зараждащото се селище католическа литургия, и 4 януари 1514 г. – датата, официално отбелязвана като рождена за града. На тазгодишния 4 януари се чества неговата 508-ма годишнина.
Първоначално хората тук са си изкарвали прехраната с животновъдство, с отглеждане на тютюн, а и с контрабанда покрай пристанището на карибското крайбрежие. Икономическият си разцвет през 18-ти и първата половина на19-ти век Тринидад дължи наняколко заселили се в района предприемчиви испански фамилии, започнали производство на захарна тръстика и захар в прилежащата Захарна долина. Там са били разположени именията с плантации и с преработвателни инсталации. А в самия град замогналите се бързо собственици на печелившия бизнес издигали своите красиви къщи, малки дворци в типичен колониален стил, които и днес украсяват превърналия се в историческа перла Тринидад. Много от тях са станали галерии и музеи.
Захарните „барони” използвали труда на докарани от Африка роби. За да бъдат постоянно надзиравани, в именията са строени специални високи кули. Онези, които са се съхранили и до днес, са консервирани като типични за района архитектурни паметници.
Най-високата и най-популярната от кулите е в комплекса на някогашното имение Манака Иснага, както се казва и днешното село, разположено на около 15 км от центъра на Тринидад. В Манака Иснага е запазена и господарската къща с характерната колонада с арки на верандата. Превърната е в ресторант за многобройните туристически групи, посещаващи района, за да опознаят някогашните инсталации за преработка на захарна тръстика, някои от които са разположени досами къщата. Специални инсценировки представят пред посетителите как именно са били заставяни да се трудят до изнемога робите и как са били тормозени от надзирателите.
В същата Захарна долина може да се види и имението Сан Исидро за дестилация на сок от захарна тръстика и превръщането му в ром. Там са били разположени механизирани мелници за изстискване на тръстика, задвижвани първо с животинска тяга, а по-късно с парни машини, както и специални кладенци за дестилация.
Днес останките от тези съоръжения се намират сред гора от внушителни сейби. Сейбата е свещеното национално дърво на Куба и може да достига впечатляващи размери, а конусовидното разклонение към корените му започва от височината на човешки ръст.
В Сан Исидро също има надзирателска кула. Макар и по-ниска от онази в Манака Иснага, тази е по-изтънчена като архитектура. А в господарската къща по време на нашето посещение беше едва започнала основната реставрация – чрез цялостно подновяване и укрепване на оригиналния строеж.
Захарната индустрия започва да запада в Тринидад и района в средата на 19-ти век, когато в Европа се разгръща производството на захар от захарна тръстика и това води до сваляне на световните цени на захарта. Последвалите десетилетия на освободителната война и включването в нея на въстанали роби също спомагат за разорението на захарните плантатори и производители.
След извоюването на независимостта икономическото и инфраструктурното развитие на Куба оставя Тринидад в глухата периферия – и това всъщност консервира града и облика му такъв, какъвто е бил в средата на 19-ти век, превръщайки го в истински исторически резерват.
ЮНЕСКО го внася в списъка си на културното наследство на човечеството заедно със Захарната долина през 1988 г.
Проведените през последните десетилетия реставрации съживяват красотата му на най-голям жив музей под открито небе в Куба. Тук са съхранени не само сградите и улиците, но и традициите на местните занаяти. Уменията на тринидадските майстори поддържат в изряден вид испанските дървени чардаци и филигранните метални решетки, като радват туристите и с ярки сувенири от типичната за района керамика.
Градът живее в лежерен, слънчев, забавен ритъм, пренасяйки гостите си сякаш в друго времево измерение. Никой не бърза из тези романтични калдъръмени улички. Тук винаги се намира време за сладка раздумка между приятели и съседи.
А защо не и за някоя и друга чашка с канчанчара – характерния коктейл с ром, мед и лимон, който се сервира и в специалния бар „Канчанчара”.
Заведенията са многобройни, за всеки вкус – има и обширни, с неизменните музикални програми, а има и съвсем миниатюрни, но с винаги оригинален профил. От вторите е например кафето „Фортуна”, чийто усмихнат домакин се е сетил да го обкичи отвсякъде с чуждестранни банкноти от цял свят – просто всеки чужд турист оставя тук по една банкнота от родината си за спомен. А понеже стените са за рафтове с ром и керамични чашки за канчанчара, банкнотите висят от… тавана.
Тринидад е с типичната испанска планировка с прави и перпендикулярни една на друга улици. На централния площад има красив парк, а доминиращата там сграда е на църквата „Света Троица”, разбира се – съименичка на града.
В силуета му се откроява и камбанарията на манастира „Сан Франсиско”.
А най-хубавата панорамна гледка се открива от кулата на т. нар. „мирадор” (буквално – място, откъдето да се гледа).
Но най-автентичното усещане за чара на Тринидад идва от бавните разходки из уличките му, където неизменно се попада и на самодейни музикални групи. Най-често те са съставени от доста възрастни господа, които изпълняват любими на всички мелодии с неподражаемото съчетание на жизнелюбие и достойнство, така характерно за кубинците. И така магнетично за всеки гост, започващ да обмисля как отново да се върне тук, още много преди да си е тръгнал…
